Човекът Дървото и Свободата (нищо особено)

Човекът Дървото и Свободата


Красива и слънчева майска утрин, светлината завладява всеки тъмен кът.
Небето е отворило светлосините си двери за светлината и птиците хвърчът из пространството.
Един човечец само минаваше по малката пътечка към гората и вървейки ту се смееше ту псуваше:

-Избор или свобода или изборът е свободата, ами ако свободата е да избираш, а моя избор не е свободата?Значи съм затворник на изборът който дава свобода.Аз съм затворник на свободата.

Заключи той вещо.

Тези мисли бучаха в главата му от дни наред, по-точно от както чу онзи професор по телевизията да говори за това, че не бива да сме граждани на света, че не бива да бъдем всеядни животни, които не подбират информацията и храната си. Това го бе разтроило.

Ходеше и се смееше на собствената си обърканост, а пътечката все така красива, камъчетата блещукаха със слънчева милувка и птиците си летяха и пееха.
Тях не ги терзаеха подобни екзистенциални проблеми ,те просто си бяха там и се наслаждаваха на слънцето, то също им се усмихваше.

Накрая човекът се разплака и седна до един бор.Мислеше, искаше, но нямаше отговор на въпросите му.Реши, че ще бъде добре, ако изплаче болката си на дървото и започна да разказва.
Минаха час, два, дървото го слушаше и разбираше, искаше му се да може да му помогне, да може да проговори и да му каже, че истината е ,че човек е осъден да бъде свободен, но реши да му спести лекциите на Сартр и замълча.

Човекът замлъкна, стана тихо. Слънцето се отегчи и взе, че се запъти към другата страна на земята. Птиците също се прибраха по гнездата си. Останаха само мълчаливият бор и затворникът на свободата.

Дървото се натъжи също и реши да го прегърне, но когато опита, един клон се счупи и се стовари върху главата на човека и го уби на място.

Борът си каза:
-Цялото това мислене го довърши.