С рев на следващата година дойде и Даниел, неговото има е вече по-модерно Даниел, като баба си Дани, дошло от Йорданка.

Ако беше само Йордан, еха , като на библейската река, но и Сара се спря на Даниел.

И отново щастливи родители, щастливи баба и дядо. Една зла съседка казала из махалата ''Здрави деца и двете, не сме ги чули ни да реват, ни да кашлят '', а друга я апострофирала '' Здрави ами, видяла ли си в сряд зима изнесли ги да спят навън, тя булката им си знае работата, чух, че била докторица там по тяхния край...''

След обичайните си задължения по децата, дойде време да отделим време и за нас самите.

Зашеметяването ни от любовта бе утихнало, кротичко лежахме с пижамите си един до друг, дали утре да идем на вилата и излет

из околността, или  на гости на майка и татко, е все пак Сара има думата де.

- Петър, ти можеш ли да си вземеш отпуска - ме извади от размисъл Сара -  Аз все още съм в отпуск по майчинство, мама Дани дали ще може да гледа Христос и Даниел, ако отсъстваме по-дълго

Говореше тихичко и упойващо

- Искам да идем в Искендерун, ти вероятно си забравил за татуировката ми

Позна, не проявявах никакъв интерес към пеперудата и към цифрите, ако й пречат може да ги завоалира с нещо по-фрапантно и цветно, сега поне предлагат най-различни мостри, и вече е много модерно, жена по бански и татуирана, даже и на китайски с някаква рецепта за сос с домати и люти чушки.

- Не съм, приятно ми е да я гледам, особено пеперудата...

- Тази или онази - прихна да се смее Сара

- И двете - хихиках и аз, и ги галех.

            Споделихме с нашите. До там са 1500-1600 километра,около 16-18 часа път. Ако идем с колата ще съчетаем разходка, екскурзия и няколко плажа из турските курорти, може да идем и до Мерсин.  На път ни е , и все пак там е учила в Медицинския факултет , а после до Искендерун са около 220 километра.

Километрите  се топяха пред нас, когато имаш някаква цел, макар и мъглива, бих я нарекал. Не усещах и умора. По здрач отседнахме  в мотелче след Анкара,едва  полувината път сме минали. Сара се чувстваше в свои води с турския език, загадъчно преметнала тънкото шалче по глава и рамене,  усмихната ,когато разговаряше  с жените- персонал из мотела. 100 %  кадъна.

Сутринта закуска, кафе,  и отново на път към Мерсин. Хубаво е да шофираш по магистрала, няма кой да ти присвятка, да бибитка припряно, вляво и вдясно в далечината градчета или селца, табелка за Туз гьол, на връщане ще се отбием...

Мерсин, вероятно е дву милионен град, изникна пред нас огрян от слънце, в ослепителна белота на сгради и зеленина.

Сара уверено ме направляваше из града и сме пред хотела. Настанихме се. Сара въздъхна дълбоко, замижа с очи.

- Ела да ти покажа града, университета, Медицинския факултет, крайморската градина...Ще проверим дали е готов дубликата на дипломата ми и да я взема лично.

Сляхме се бързо с хората, разказваше ми като екскурзовод, виж това, онова там...

- А това е Университета - развълнувано каза 

Посрещна ни секретарка, Сара й обясни целта на посещението, представи кипърско-турския паспорт и фотокопието на дипломата.

Секретарката се усмихна любезно, разбрах само ''ОК''  и ни придружи до някакъв господин с побеляла коса и благ вид, набързо ни представи. Той взе документите, погледна ги, погледна нас и забърбори нещо със Сара. Извади от каса голям тефтер, свери   номер от тефтера с паспорта й, върна й го,  порови из купчинка дипломи и извади тази на Сара. 

Говореше й нещо, Сара кимаше с глава, аз и секретарката само гледахме и не мърдахме като заковани.

Най-накрая ръкостискане и подаване на Диплома дубликат. Сара се поклони, каза нещо като благодарност . Господинът заръкопляска и ние го подкрепихме. Сарините очи блестяха от радостни сълзи.

Поседнахме в кафене на крайбрежния булевард, после по чашка ени раки с  вечеря в ресторант близо до хотела.

Умората и емоциите надделяха и прегърнати заспахме.

Сутринта отново закуска, чай, кафе и още над 200 километра до Искендерун. Никакво вълнение у Сара, или не го издаваше, беше със слънчеви очила и не  можех  да разбера втренчено ли гледа, премижваше ли или е затворила очи. 

Табелка Искендерун, някакво предградие и след минути морето блестеше пред мен. Покашлях се ей така, да я разбудя ако е заспала.

- Първо да намерим хотела, момчето от рецепцията на хотела в Мерсин каза, че е  след кръговот, има светофар и в дясно е хотела - казах тихичко - И  тогава ще решим какво ще правим

Тя кимна с глава, свали очилата и с двете очи ми намигна, все едно '' Разчитам на теб ''

Намерихме хотела. Уж се хвалех, че знам много езици, но изглежда телешкия паниран  най- ми харесва. Сара говореше на турски с момичетата на рецепцията, усмихваха се взаимно, аз стоях като  забит пирон в чамова дъска, немърдащ между двете пътни чанти и се усмихвах, все едно разбирах какво си говорят. Дадоха ключа на хотелската стая. Сара ги попита нещо, едното момиче извади карта, показа нещо, драсна, сгъна я  и подаде на Сара.

- Готови сме - ми каза на английски - Даже имаме обяд за днес, пропуснали сме закуската. Да вървим

            Обикновено аз влизах първи в банята, като по-бръз в къпането, претърчам се набързо под душа и правя път на Сара. Така се опитах да направя и сега.

- О, не..не се опитвай да ми се измушиш, кой ще ми насапуниса гръбчето - и гальовно се притисна към мен

После се заиграхме на спалнята и без малко да пропуснем и обяда.

Макар и топличко, улиците бяха пълни с туристи, местни, курортисти. Всеки говореше неговия си език и макар и непознати се усмихваха един-друг и си правеха път. Тръгнахме безцелно да се разхождаме. Главната улица с високи сгради от стъкло, пред тях високи финикови палми, друг ред по-ниски отрупани с жълти плодчета, до тях още по-ниски, приличащи на нашите палми вашингтония.  Гълъбчета щъкаха по тревата и около фонтана необезпокоявани от никого.

Сара се поспря, погледна картата с означението и продължихме.

- Днес сме с  проучвателна  мисия и свободен ден из Искендерун. преди доста години той е бил сирийски, после все цитирам баба Нурия за ''онези войни'' става турски и много жители са изселени,... но е било възможно да минаваш границата полулегално, после и това е станало невъзможно. Ще видим и къде е банката. Този булевард води към плажовете, казаха момичетата, но са далечко, обаче има автобуси, таксита и ако ни остане време можем да идем. А, ето онази бялата сграда е ''Ак банк'', намерихме я.

Вечерта мина от приятна по-приятна. Ядохме адана кебап, специалитета в този район, да си оближеш пръстите.  Студена турска бира '' Ефест'', малеби със сладолед, кадаиф и чашка турско кафе. Бъбрихме неспирно, за малчуганите, за майка и татко, за поканата на Джордж и жена му да ги посетим  в Лондон, за нас самите. Любувахме се на едрите звезди по небето.

            Сутринта не можах да позная Сара, в дълъг широк светло сив панталон, свободно падащ по нея, в същия цвят дълъг воал-шал, покриващ косата и раменете й, прехвърлен отпред по шията и падаш на гърба, обувки на висок ток, светло сива чанта. Бялата й риза с дълъг ръкав и разкопчано само най-горното копче, загадъчно червило и руж, лек грим по очите. Черната й коса грижливо прибрана в нещо като кок, слънчеви очила... Все едно е слязла от корицата на луксозно модно списание.

Преоблякох се и аз, мокасини, черен панталон, бледо синя риза, какво му трябва повече на един мъж.

Тръгнахме към неизвестното...

следва...