Той излизаше в 11 часа, когато дилърът се обадеше. Промъкваше се покрай спалнята на родителите си, които спяха дълбоко. Затваряше вратата зад себе си тихо и се втурваше по стълбите към входа. Веднага щом го обгърнеше хладният мрак, слагаше качулката ниско над очите си, пъхваше слушалките в уши и скриваше ръце в джобовете на суитчъра си. Вървеше напред бързо, напрегнато, оглеждаше се. В учите му бучеше метъл толкова силно, че тъпанчетата му пулсираха от болка. В тъмнината на нощта той бе на практика глух и сляп. Затова въртеше нервно глава, безплътни ръце го сграбчваха, леден дъх полазваше ушите му. Беше нервен, уплашен. Правеше същото всяка нощ, беше го превърнал в рутина, но мракът все още го плашеше. А музиката бе с цел да заглуши. Не звуците, идващи от околния свят, не, нощта беше мъртвешки тиха из тези пусти улички. Твърде шумен бе светът в главата му. Твърде много гласове се надвикваха, твърде много нокти дращеха черепа му. Твърде много хищници разкъсваха мозъка му.
Стигаше на уреченото място в 11:10. Скриваше се в сенките, дръпваше качулката още по-ниско и чакаше. Чакаше поредната доза. Бе започнал с алкохол на 14. Баща му получаваше скъпи питиета като подарък от заможните си клиенти. В дома му винаги се намираше алкохол в завидни количества. Никой не следеше, никой не знаеше, че измъкваше по една бутилка и я скриваше под матрака. Късно вечер я вадеше и отпиваше по няколко глътки. Топлината, замайването му харесваха, но повече му харесваше вкусът на нещо забранено. Идеята, че има тайна го въодушевяваше. Затова пиеше все повече и повече. Започна да пие преди училище, след училище, когато можеше. У тях вече се усещаха, затова той спря да измъква алкохол и започна да краде пари. Даваше ги на големите ученици и те му купуваха алкохол. Един ден му предложиха цигари. На 16 вече пушеше по две кутии на ден. По някое време се беше уплашил , беше осъзнал, че си вреди, и се опита да ги спре. Издържа само седмица. Нуждата от никотин беше непреодолима. Нуждата от нещо по-силно беше още по-непреодолима. Не беше трудно да се сдобие с него – първо от приятели, а после се запозна и с първия си дилър. Той пък го тласна още по-дълбоко в пропастта. Тогава не осъзнаваше последствията – чувстваше се силен, способен, чувстваше прилив на енергия, несравним с нищо друго. Чувстваше се жив. Точно това чувство го вкара и в първите сбивания. Те бяха най-тежки. Тогава още не знаеше как да се защитава и носът му бе счупен два пъти.
Тя минаваше в 11:20. Винаги в толкова часа, винаги по тази малка уличка. Ръцете и бях пъхнати в джобовете на дънките й, походката й беше енергична, уверена, ритмична. Токчетата й бяха високи. Той си представяше как издават силен звук, когато се удрят в асфалта. Но музиката беше твърде силна и тя си остана само беззвучно видение насред мрака. А тя беше красива. Очите й бяха необикновено живи. Странното беше, че в тъмнината цветът им не личеше, но блестяха като два факела. Като очите на котките, които надничаха иззад сградите. Той си представяше, че и нейните са зелени като техните. Цветът на косата й също не бе особено определим. Може би тъмна – кестенява или черна. И дълга, много дълга. Права, падаща по раменете й, по гърба й, чак до кръста. Тя винаги гледаше нагоре. Нагоре към луната, към уличните лампи. Тя бе като нощна пеперуда, привлечена от светлината. И отминаваше бързо. Той я гледаше, изпиваше я, вземаше от нея, колкото можеше за краткото време, в което я виждаше. За двете минути, които й трябваха, за да стигне до ъгъла и да изчезне зад него. И да се скрие от погледа му до следващата вечер. Съмняваше се, че тя го вижда, той се криеше, сливаше се със сенките. И тя все гледаше нагоре. Все към светлината. Бягаше от сенките. А той знаеше, че отдавна вече е само сянка.
Един ден, беше четвъртък, тя седна на пейката от другата страна на улицата. Той бе минавал хиляди пъти покрай тази пейка през деня, затова знаеше, че е зелена на местата, където все още имаше боя. Иначе и тя като всичко останало беше безцветна в мрака. Земята под пейката беше покрита с фасове от цигари и люспи от семки. А тя просто седеше там. Кръстосала крака, скръстила и ръцете си, сякаш се опитва да се сгъне и да изчезне сама в себе си. Сякаш чакашенещо. Но погледът й пак бе заклещен в уличната лампа. Той не разбираше какво намира в проклетата лампа – една крушка в сфера от стъкло и нищо повече. Но тя я гледаше, не откъсваше поглед, всеедно лампата беше стар приятел, все едно водеше безмълвни разговори със светлината. Така минаха десет минути. На няколко пъти тя тръсваше глава и забиваше поглед в скута си, но това траеше секунди. Очите й пак намираха лампата. Любопитството започна да го гризе и реши да се приближи.Извади слушалките от ушите си и музиката се превърна в слабо жужене на фона на тишината. Правеше много малки стъпки и ги правеше много бавно. Беше го страх да не я изплаши, беше го страх да не избяга и никога да не я види пак. На около два метра от нея се спря. Тя не го беше погледнала. Не го беше видяла. Можеше да си тръгне, да се обърне и да се върне в сенките и да я гледа оттам. Да си представя мислите й, цвета на очите й, гласа й. Тя беше само негова в онези две минути, в които минаваше покрай него. Беше само негова и можеше да е всякаква. Можеше да я нарисува каквато поиска, а това бе най-близкото до изкуство, на което бе способен. Но тогава се случи.
- Все се чудя как се казваш. – каза тя без дори да отмества поглед от лампата.
Най-сюреалистичното се бе случило. И бе толкова сюреалистично, че той реши, че не е истина. Че е халюцинация, каквито получаваше често, или че чисто и просто тя очакваше друг човек. И въпреки недоумението си, той се чу да казва.
- Камен.
И когато тя го погледна, той знаеше със сигурност, че не е очаквала никой друг на света.
- И защо не смееш да се приближиш, Камен? – в тона й личеше умора, а гласът й бе леко приглушен.
Той не отговори, а просто извървя финалните два метра и седна до нея на студената пейка. Беше прегърбен, с глава наведена надолу и побутваше един фас с крака си. Тя не проговори. Най-сетне повдигна глава и открадна един поглед към нея. Вгледа се в косата й, в онази част около челото и слепоочията, която беше осветена от лампата. Беше кестенява, не черна.
- Ти си ме виждала? – той не знаеше как да формулира въпроса си и затова просто изстреля това, което се въртеше в главата му.
- И то всяка нощ.Трудно се пропуска момче, което толкова отчаяно се опитва да се слее с мрака.
- Мислех, че точно тези се пропускат най-лесно.
- Не, най-лесно се пропускат онези, които бягат от мрака. Които винаги търсят комфорта на светлината. – каза тя и пак хвърли поглед към лампата – Между другото не е ли странно как точно тя създава сенките, които ни плашат толкова много?
- Не, не мисля, че е странно. Светлината винаги крие мрак, а мракът крие светлина. Не всичко е черно и бяло. – направи пауза. Погледна към нея, но тя гледаше право напред – Ти май си по крайностите – или е тъмно и страшно, или светло и успокояващо. И нищо по средата.
- Средата е скучна. Пък и не ставай смешен, светлината е много по-страшна от мрака. – тя се изправи и се обърна към него. Лампата осветяваше гръба й и лицето й остана в сянка. – В нея всичко излиза на показ. Върви с мен.
Започна да се отдалечава от него сякаш му оставя избора дали да я последва или не. Но за него всъщност нямаше избор – беше на крака и по петите й след секунда. Настигна я и закрачи в ритъм с нея. Тя мълчеше. Раменете им се докосваха, дъхът им излизаше на бели облачета. Без музиката в ушите си той разбра, че обувките й наистина тракаха по асфалта и звукът разсичаше тишината. Най-сетне се престраши и попита:
- Как се казваш?
- Наистина ли искаш да знаеш?
- Да. Защо?
- Има някаква красота и свобода в незнанието. Ти не ме познаваш, а аз те познавам съвсем малко. Да познаваш хората е твърде обвързащо, твърде ограничаващо. Например сега можем да си кажем всичко, защото още не се познаваме.
- Не мисля, че имам нещо за казване.
- Тогава може да задаваш въпроси.
Тогава той осъзна, че няма и въпроси. Нито въпроси, нито отговори, нито мисли или думи. Не знаеше кога напълно бе загубил способността си да общува. Кога се бе превърнал в повече предмет, отколкото човек? Неспособен дори на най-примитивните човешки дейности.
- Защо започна с наркотиците?
Болезнена усмивка се разля по устните му. Този въпрос му бе задаван твърде много пъти. Дали бе внезапното раздразнение причината да не се замисли откъде тя знае или просто цялата ситуация бе твърде нереална, за да търси логика, никога не му стана ясно.
- Мислех, че аз задавам въпросите.
Тя го погледна изпитателно, очите й настояващи за отговор.
- Попаднах в лоша компания предполагам. Какво да се прави? – отговорът, който даваше на всички. Вече се бе самозалъгал да вярва същото.
- Попринцип има доста неща, които могат да се направят. – тонът й бе горчив и ироничен.
- Е, да. – не можеше да спре горчивината, просмукваща се в собствените му думи – Обаче не обичам хората да ми се месят и да се опитват да ме поправят.
- В човешката природа е да поправяме. За да се чувстваме нужни, за да се чувстваме важни, за да се чувстваме по-висши. Всеки ден търсим нещо счупено. Някой, когото да поправим, но истинският трагизъм идва, когато те не искат да бъдат поправени. – усещаше се някаква непонятна тъга в гласа й. Тя млъкна за момент и си позволи една едва чута въздишка. – Не се опитвам да те поправя, но ми се ще да понесеш отговорността за това какъв си. Лоша компания. Това е само извинение. Всичко, което съм, всичко около мен е резултат от мои избори. Да вярваш в това е по-лесно, защото иначе прекарваш целия си живот в обвинения към другите и молби за справедливост. А това не е живот.
- Какво целиш?
- Да вляза в ума ти.
- А какво има в ума ми? – той знаеше, че там отдавна няма нищо.
- Паяжини. Но ако позволиш на слънцето да ги освети, дори те стават сребърни.
- Ами ако вече няма слънце?
Тя замълча.
- Няма да изпадна в някакви плеяди за това как винаги има надежда. Нито ще дръпна някаква мотивираща реч. – най-сетне продължи – Аз не правя така. Не налагам идеологии. Просто човъркам и се надявам да намеря нещо стойностно.
- А какво има в твоя ум?
- Заешки дупки.
- „Алиса в страната на чудесата“? – искаше да е сигурен, че схваща метафората правилно.
- Да. И всички водят до чудати места.
- Каква идилия само – момчето с паяжините и момичето със заешките дупки! – разговорът започваше да го разведрява.
- Някога наблюдавал ли си лампите, докато ги запалват.
- Какво? – недоумението му от спонтанния въпрос бе видно в тона му.
- Уличните лампи. Сега светят силно, но когато ги запалват светлината е слаба. Почти неосезаема, сякаш е само отражение. После светлината става по-силна, луминисцентна, бяла и чиста като ореола на някой светец. А после става ярка и жълта. Толкова жива, че имаш чувството, че ще те изгори. И след това някак заглъхва до убито оранжево. Като стотици други, наредени в дълги редици от двете страни на улицата. Та, какво виждаш?
- Виждам лампи.
Той виждаше лампи и нищо повече, но помнеше запленения й поглед. Знаеше, че тя вижда нещо по-велико, нещо невидимо за повечето.
- Напомнят ми за хората, знаеш ли? Раждаме се, светейки слабо като току-що запалени свещи на вятъра. После ставаме луминисцентни – млади и чисти, неподозиращи за покварата и жестокостта в света. И колкото повече растем, толкова по-ярки ставаме и разбираме, че е лесно да изгорим другите. Затова горим и нараняваме пак и пак всеки, който се доближи. Просто защото можем. Докато огънят не загасне и не станем оранжеви – стабилно, надеждно, адски скучно оранжево. Като всички останали. Но от време на време виждаш по една лампа, която вече не свети. И знаеш, че някога е светела по-силно от всички останали. Толкова силно, че е изгоряла.
- Май попаднах в една от заешките дупки. – усмихна се той – Как виждаш всичко това?
- Целият свят е пълен с чудеса, но ние сме дотолкова свикнали с тях, че ги приемаме за нещо обичайно.
- Хубави думи.
- Но не са мои, а на Ханс Кристиан Андересен – авторът на приказки без щастлив край.
- Какво е хубавото на една приказка, ако няма щастлив край?
- Тези са най-хубавите.
Мина още минута без никакви думи. Камен чувстваше лекота, каквато не бе усещал отдавна. За първи път от много време си позволи да даде свободно гласност на мислите си.
- Ти си странна. Харесва ми. – той се засмя, но тя – не.
- Хората харесват странното до едно време. Винаги идва момент, когато нещата стават твърде странни. Когато хората разбират, че е повече от шега. Къде е твоя повратен момент, Камен?
- Нямам такъв. Вече нищо не може да ме учуди.
- Но аз те учудвам. – този път усмивка пробяга и по нейните устни.
- И това ми харесва
Последва още една дълга пауза. Накрая той проговори.
- Така и не попитах къде отиваме.
- Вярно е. Не попита.
Той я остави да довърши. Но тя нямаше повече за казване.
- Няма ли да ми кажеш накъде вървим?
- Нужно ли е да знаеш? След малко ще разбереш, защо искаш да пришпорваш нещата?
И въпреки че любопитството го гризеше, той я остави да го води из пустите улици. А улиците се стесняваха с всяка минута, панелните блокчета и телеграфните стълбове се разреждаха и на тяхно място избуяваха дървета. Беше все едно са напуснали града, но Камен знаеше, че не бяха минали повече от двадесет минути. Тогава тя спря. И дори той усети носталгията, разпръсната из въздуха като лятна мъгла, стелеща се по земята като нападали есенни листа.
Сградата, пред която стояха, беше почти разрушена. Личеше, че някога е била на два етажа и че фасадата е била бяла или кремава. Но от къщата не бе останало почти нищо. Дворът около нея бе обрасъл с висока трева и бурени, които почти скриваха руините. Около целия имот имаше метална ограда, която изглеждаше сравнително лесна за преодоляване. Тя бързо се покатери по нея и се прехвърли от другата страна. Погледът й го подканваше да направи същото. И за пореден път той я последва.
Отвътре гледката бе още по-смазваща. Докато вървеше мълчаливо след нея, той забляза части от предмети проблясващи в тревата. Сякаш някой ги бе разхвърлил там като трохи, по които да намери пътя. Затова и той започна да ги брои. Не знаеше дали е редно да я попита защо го е завела на това място. Не знаеше дали ще му отговори. Минаха зад къщата. Там имаше по-голям двор и тревата не беше толкова висока. На фона на цялата тази зеленина самотно стоеше дървена беседка. Тя го поведе към нея.
- Защо сме тук? – понечи да каже той, но въпросът застина на усните му.
- Играеш ли карти? – след дългото мълчание тя най-сетне се обади.
- Да, дори доста добре.
Често печелеше пари, цигари, алкохол на карти. Заради това започна да играе. Заради това и задобря толкова. Тя извади тесте карти от джоба на якето си. Картите бяха красиво нарисувани, с по една главна буква „А“ на гърба на всяка. Тя разбърка картите и раздаде.
- Който загуби, влиза в къщата.
- Добре, но защо?
- Трябва да има залог. Щом си толкова добър, няма от какво да се притесняваш.
Но разбира се, тя победи. Имаше едно гласче в ума му, което му казваше, че ще загуби. Без значение колко игри на сантасе е спечелил в живота си, знаеше, че тя ще го победи. Просто защото се налагаше. И той стана и закрачи към някогашната къща, докато тя грижливо прибираше картите в тестето. Когато стигна прага на задната врата, той се обърна и погледна към нея. Тя бе вкопчила погледа си в него и очите й отново проблясваха.
- Страх ли те е? – попита.
- Цял живот все от нещо ме е страх. Свикнал съм. – отговори той и се учуди на собствената си откровеност.
- Когато бях малка, родителите ми не ми даваха да влизам в хола, за да не счупя нещо. Естествено любопитството ме човъркаше непрестанно и една вечер се промъкнах вътре. Бях си взела фенерче и толкова ме беше страх, че го държах притиснато към себе си и така то бе безполезно – осветяваше повече мен, отколкото стаята. – тя се изправи и закрачи бавно към него - Затова бе пълен мрак. И тогава видях чудовище. Бледо лице и черни, много черни очи. Изпищях. И тя изпищя. И после избягах. Родителите ми се събудиха от крясъците и аз им разказах всичко. Те ме заведоха обратно там – аз плачех и молех да не ме връщат при чудовището. Но те ме заведоха, светнаха лампите и ми показаха, че няма чудовища. Само едно голямо огледало. Тогава разбрах, че най-страшното се крие в теб. Вътре в ума ти, в сърцето ти е това, което трябва да пребориш. В сравнение с него светът е детска игра.
Първоначално бе шокиран от внезапното й желание да споделя. После осъзна, че това е единственото нещо, което знае за нея, и мисълта го въодушеви. Обърна се и влезе в къщата с една решителна крачка. Вътре го лъхна миризмата на изоставеност. Извади телефона си и използва светлината от екрана му, за да се ориентира. Подът бе покрит с парчета мазилка, счупени стъкла, разхвърляни книги. Направи няколко стъпки из помещението, което изглеждаше , че някога е било кухня. Продължи напред по дългия коридор. Стените му бяха покрити с картини с разкъсани платна. В края му имаше врата. Любопитството надви съмнението и той отвори рязко вратата. За миг сърцето му спря – срещу него стоеше почти двуметрово огледало, набраздено с пукнатини, превръщащи отражението му в назъбен, многолик звяр. Отвърна очи от гротеското изображение и плъзна поглед по интериора на стаята. Тя беше изключително запазена на фона на останалата къща. Само едно нещо бе паднало на пода – рамка за снимка, обърната с лице надолу. Камен я вдигна и разгледа изображението. Беше на малко момиче – не повече от осем години, с кестенява коса и широка усмивка, и очи присвити срещу слънцето. Нещо в детето го озадачи. Вгледа се по-внимателно. И тогава разбра. Това беше тя. Една по-малка, по-щастлива версия на нея го гледаше от снимката и това го ужаси повече от всичко друго на света. Изпусна снимката на земята и побягна. Излетя от къщата и се заоглежда. Затърси я с поглед, но я нямаше. Но гласът й го достигна.
- Какво намери вътре?
- Намерих теб.
- Така и не ми разказа историята си. Истинската.
- Аз нямам история. – отвърна той. – А още по-малко истинска.
- Добре. Тогава аз ще я напиша. –думите дойдоха иззад него.
Той не се обърна. Просто стоеше на място и чакаше. Предчувстваше какво следва. Четири бузшмумни стъпки по тревата. Топъл дъх по гърба му. Шепот на докосване по рамото му. И после една дума, две срички, шест букви. Сбогом. И вече я нямаше.
Изчезна в мрака, както се бе появила от него. Години по-късно той понякога се чудеше дали не си я е измислил. Дали не е била просто мираж, блян, който да успокоява изстрадалото му съзнание в дните, прекарани в клиниката. Тези дни бяха тежки. Борбата със зависимостта бе смазваща. Но той се справи. Дълбоко в себе си вярваше, че именно тя е причината, макар и на никого да не разказа за нея. Но тя му направи нещо онази нощ. Беляза го по някакъв начин. Без да му каже името си, без да му разкаже историята си, без дори да разбере цвветът на очите й. Онази нощ той стоя известно време там, седнал на тревата. После като по чудо намери пътя за вкъщи. Когато се прибра, умът му беше неспокоен. Думите й кънтяха в главата му, те бяха слънцето, пуснато през паяжините. Призна всичко. Родителите му го приеха спокойно, доколкото бе възможно това. Той им каза, че не може да се справи сам, че му трябва помощ. И те му помогнаха. Изпратиха го в клиника и две години по-късно беше чист. Естествено не я видя пак. Може би все още минаваше по онази уличка в 11:20. А може би бе намерила друга уличка, друг нещастник, когото да учудва. Но това нямаше значение. Тя беше само негова в онези мигове. Беше само негова и можеше да е всякаква. Можеше да я нарисува каквато поиска, а това бе най-възвишеното изкуство, на което бе способен.
© Ива Иванова Все права защищены