Той излизаше в 11 часа, когато дилърът се обадеше. Промъкваше се покрай спалнята на родителите си, които спяха дълбоко. Затваряше вратата зад себе си тихо и се втурваше по стълбите към входа. Веднага щом го обгърнеше хладният мрак, слагаше качулката ниско над очите си, пъхваше слушалките в уши и скриваше ръце в джобовете на суитчъра си. Вървеше напред бързо, напрегнато, оглеждаше се. В учите му бучеше метъл толкова силно, че тъпанчетата му пулсираха от болка. В тъмнината на нощта той бе на практика глух и сляп. Затова въртеше нервно глава, безплътни ръце го сграбчваха, леден дъх полазваше ушите му. Беше нервен, уплашен. Правеше същото всяка нощ, беше го превърнал в рутина, но мракът все още го плашеше. А музиката бе с цел да заглуши. Не звуците, идващи от околния свят, не, нощта беше мъртвешки тиха из тези пусти улички. Твърде шумен бе светът в главата му. Твърде много гласове се надвикваха, твърде много нокти дращеха черепа му. Твърде много хищници разкъсваха мозъка му.
Стигаше на уре ...