Бурята размяташе света на хиляди страни. Оловното небе бе похлупило селото, а близката гора стенеше и мяташе душа в гъстата мъгла. Животните се бяха изпокрили, птиците – замлъкнали, а влечугите – спотаили. На фона на мрачната тънкостеблена трева като очи на дявол изпъкваха червените шапки на гъбите.
Сред тая злокобност единствена бродеща жива душа по труднопроходимите пътеки бе горският. Шапката с козирка успяваше да скрие само главата със зеленоокия поглед. Изумруденият цвят мяташе мълнии като свъсеното есенно небе. Нямаше покой гората, нямаше покой душата...
Всяка мълния разкъсваше пламналата му от мисли глава. Светкавиците донасяха просветление, но само за миг. След това го оставяха в още по-тъмен тунел. Как стигна дотук?! Кога парчетата на пъзела започнаха да не си пасват и животът му, който течеше като по ноти, започна да се разпада. Първо бе жестоката катастрофа, при която пострада жена му. После болници, операции и... два неподвижни крака. Последвалата вина, че той бе зад волана ...