Цветето

  Имало едно красиво цвете. То се влюбило и неговата любов също откликвал на чувствата му, но всички в гората били против любовта им. Цветето не се предало, но било късно,защото неговата любов вече се била предала. Цветето се отчаяло, не искало повече да се среща с любовта, но тогава срещнало един храст.

  Цветето си мислело, че обича храста, но не различило химията от любовта. Храстът не след дълго разкрил същността си. Искал от едно нежно цвете твърде много и то си отишло.

  Не след дълго цветето срещнало едно прекрасно създание. Цветето не изпитвало нищо към него, но си казало: „Какво толкова?” и излъгало, че има чувства.

  Нежното цвете видяло една тревичка, която му предложила любов. Малкото цвете решило, че ще е по-добре с тревичката и застанало да нея.

  Щом красивото създание разбрало, се обяснило в любов на цветето. То за първи път усетило, че е обичано, но и че обича отново след първото си влюбване. Цветето обяснило на тревичката, че нещата не се получават и трябва да си тръгне. Тревичката запазила добри спомени за цветето и до днес не са се карали.

  Цветето тръгнало след божественото създание. Пътят към него бил труден и коствал много болка и сълзи, но цветето намерило сили да се пребори с препятствията и те най-накрая били заедно. Но дори и тогава цветето било наранявано многократно.

  Един ден пред цветето се появило малко момченце и му предложило да го засади в саксия, да му сложи стъклен похлупак и да се грижи за него. Цветето прибързало и се съгласило. Казало чао на прекрасното създание, мечтите и любовта си. Момчето взело цветето, занесло го у дома си, засадило го в най-скъпата саксия и му сложил кристален похлупак. Всеки ден момчето повтаряло на цветето колко е красиво и колко го обича, но думите се удряли в твърдия кристал и се връщали, а цветето не успяло да чуе и дума, то стояло до прозореца и гледало прекрасното създание от далече.

  Цветето разбрало каква грешка е направило, когато се е отказало от божественото създание. Тогава повехнало. Всичките му листчета изсъхнали и се стопили, вълшебните цветове изчезнали. Нищо не помогнало. Един ден цветето изчакало момченцето да вдигне похлупака, за да го полее и му разказало защо увяхва. Момчето не разбрало и се ядосало, изкоренило беззащитното цвете и го захвърлил на пътя. Там го намерили неговите приятели, които му дали своите дебели кори, за да може да запази чистата си любов винаги в него и острите си бодли, за да не може никой вече да го докосне или нарани. Никой не се сетил да му даде цветчета, но то си имало свои, които разцъфвали само като си спомнело за прекрасното създание, като го погледнело и бодлите се прибирали и на тяхно място се появявали нежни зелени листа, като го докоснело кората се пропуквала, защото само то било единственото нещо, което докосвало сърцето на цветето. Но после всичко се връщало, защото прекрасното създание не било с цветето. Горкото измъчено цвете нямало сили за битка и сега връща първоначалния си вид само заради силата, която му дава любовта, същата, заради която е още живо и чака своето щастие.