- Хайдее! Стягай багажа и да тръгваме! - подкани го тя, тропайки с десния си крак по студените плочки в коридора.
- Добре де! Стига си давала зор! - отвърна й той, смеейки се, докато се опитваше да затвори ципа на раницата си. - Разбира се, че точно, когато бързаме това чудо ще се заинати и няма да мога да затворя джоба.
- Ох, дай на мен!
- Не! Ето! Успях, затвори се. Хайде да тръгваме.
Двамата влюбени се понесоха надолу по стълбището с по две раници на гръб и кучето, дърпано за повода от нея.
Навън все още бе мрак - рано сутринта целият град бе потънал в дълбок сън. До изгрева имаше още няколко часа, затова и те бяха колкото е възможно спокойни. Тя не искаше да изтърват изгрева и тъй като по природа винаги си беше припряна, постоянно подканваше приятеля си да побърза. Хвърлиха багажа си на задните седалки, кучето се настани между раниците и се сви на кравайче.
- Горкото Арчи... - отбеляза той. - Все още му се спи на животинчето.
- Ами... нормално - 3 часа сутринта е все пак. Нормалните хора и същества спят по това време, а ние ще гоним слънчевите лъчи. - отвърна тя с широка усмивка на лице. Очите й грееха тъй ярко, че той чувстваше, че няма нужда дори да пуска осветлението в купето, за да се нагласи за предстоящото пътуване.
След няколко минути прекарани в приготовления, той най-накрая запали двигателя на колата и включи на първа скорост. Тръгна плавно и бавно, докато наместваше тялото си в седалката. Тя се облегна назад, напипа с пръсти предпазния колан и се закопча с него. Дръпна рязко, за да се увери, че работи и е защитена, след което се отпусна назад и притвори очите си.
- Обичам това, колкото и изтъркано да е. - каза тя тихо.
- Кое?
- Да посрещаме изгрева на 1-ви юли... всички го правят и сякаш се сещат, че само днес има слънце и то изгрява, представи си.
- Не е изтъркано, просто хората често пъти приемат всички тези дреболии за нещо нормално и не им обръщат внимание. Трябва да се създаде някакъв вид празник или нещо значимо, за да му се обърне внимание.
- Прав си, скъпи.
- Същото е и с Деня на влюбените, не мислиш ли?
- О, да. Кому е нужно точно в един определен ден да изразяваш любовта си. Тя трябва да се изразява всеки божи ден, по няколко пъти даже... и под всякакви форми. - пошегува се тя, сръчквайки го бързо.
- Хаха, така е. Но пък, какво? Хайде да се насладим на предстоящия ден и да бъдем като останалите обикновени и заблудени хора. Да бъдем част от масата, какво ще кажеш?
- Ами щом съм се настанила и тръпна в очакване, явно съм съгласна! - рече тя и започна да клати краката си бързо.
- Добре, мила. Е, море... - замлъкна той за миг, погледна я с един престорено опасен поглед, след което насочи очите си към хоризонта. - Идваме!
- Йее! - викна тя и вдигна ръцете си високо нагоре. Кучето се стресна в отговор на тази нейна реакция, надигна глава и ги погледна с недоумение. Те от своя страна избухнаха в смях, хванаха ръцете си и поеха бавно по пътя към така любиммото им място - морето.