- Хайдее! Стягай багажа и да тръгваме! - подкани го тя, тропайки с десния си крак по студените плочки в коридора.
- Добре де! Стига си давала зор! - отвърна й той, смеейки се, докато се опитваше да затвори ципа на раницата си. - Разбира се, че точно, когато бързаме това чудо ще се заинати и няма да мога да затворя джоба.
- Ох, дай на мен!
- Не! Ето! Успях, затвори се. Хайде да тръгваме.
Двамата влюбени се понесоха надолу по стълбището с по две раници на гръб и кучето, дърпано за повода от нея.
Навън все още бе мрак - рано сутринта целият град бе потънал в дълбок сън. До изгрева имаше още няколко часа, затова и те бяха колкото е възможно спокойни. Тя не искаше да изтърват изгрева и тъй като по природа винаги си беше припряна, постоянно подканваше приятеля си да побърза. Хвърлиха багажа си на задните седалки, кучето се настани между раниците и се сви на кравайче.
- Горкото Арчи... - отбеляза той. - Все още му се спи на животинчето.
- Ами... нормално - 3 часа сутринта е все пак. Нормалнит ...