Свърши житейският път на господин Мъ и се въздигна той на небесата. Пребиваването му на Земята беше преминало достатъчно спокойно, без някакви особени премеждия, уредено от материална гледна точка. Уредено, защото Мъ беше чиновник, изучил през кариерата си всички тънкости на професията и дори си имаше лично измислен девиз: „Може да не познаваш някой закон, но задължително трябва да знаеш как да го заобиколиш“.

Мъ бе способен да ощети всеки бюджет, до който се добере. Той знаеше как може да се добавят и прикрият излишни разходи така, че после никой прокурор да не може да докаже в съда, че е имало злоупотреби. Именно благодарение на тази своя ловкост чиновникът се беше уредил с общинска земя на безценица, построи си къща с материали за сметка на общинския бюджет, двете си деца изпрати да учат в чужбина, пак на гърба на данъкоплатците, и на гърба на същите данъкоплатци всяка година пътуваше на почивка в Европа, представяйки екскурзиите като командировки.

Естествено, щеше да е малко несправедливо да обвиняваме само Мъ в това, че е злоупотребявал с обществените финанси. За да може да придобие всички тези благини, чиновникът се нуждаеше от покровителството и помощта на началниците си, които естествено получаваха своя дял, както и от съдействието на колеги от други ведомства, които също не оставаха с празни ръце.

Ако говорим за личността на Мъ, то някакви изключителни качества, които да украсяват индивидуалността му, той не притежаваше. Не че беше прекалено лош, но пък и с нравственост не можеше да се похвали.

Все пак, ако трябва да го откроим сред останалите простосмъртни, можем да споменем две особено изявени негови качества – наглостта и хитростта. Именно те осигуряваха неговото професионалното издигане и му помагаха да оцелява всеки път, когато властта сменяше цвета си.

Що се касае религията и богобоязънта, Мъ се отнасяше към тези две понятия с безразличие. Страх, че може да го настигне божието провидение заради машинациите, които беше вършил толкова години, също не го преследваше. Господин Мъ просто беше твърде безсъвестен, че да вярва в библейските заплахи, че ако извършваш грехове, ще те пратят в Пъкъла.

И така, вървеше Мъ по пътеката, простряла се над облаците, спокойно, без да изпитва каквито и да е притеснения или очаквания. След толкова години прекарани на Земята, чиновникът се беше научил да бъде равнодушен, защото така или иначе всеки ден беше като предишния и дори да се опитваха хората да променят нещата към по-добре, резултатът винаги беше плачевен и всички стигаха до заключението, че пак са били изхарчени двойно повече пари от необходимото, а за какво никой не знае.

Единствения детайл, на който чиновникът обърна внимание, беше криволичещата пътека, по която вървеше. На пръв поглед беше неразбираемо защо тя е така усукана – навред се простираше гладка като поднос равнина, над която се стелеше снежнобяла полупрозрачна мъглявина, не се виждаха никакви препятствия, които да налагаха криволиченето.

„Да го бяха построили прав тоя път – и те самите щяха да гушнат малко пари без да ги усетят, и строителен материал щеше да остане. В тукашната пътна агенция не знаят ли как се въртят схемите? Аз ако работех тук...“, помисли си Мъ, укорително цъкайки с език.

След още известно време чиновникът забеляза в далечината пред себе си върволица от хора, струпала се около нещо като издигнат подиум, на който стоеше някаква фигура в блестящи бели дрехи и израстъци, приличащи на крила, на гърба.

Стигайки до подиума, обкръжен от тълпата, Мъ с изненада установи, че фигурата, облечена в блестящи дрехи, е жена – ангел – и наистина има крила на гърба. Ангелът се взираше в катедрата пред себе си и четеше подред имена от някакъв списък, при което от тълпата излизаха разни душѝ и изчезваха зад една златна порта, разположена на двайсетина крачки зад подиума. Гласът на жената звучеше доста изморено и леко припряно и чиновника неволно си спомни последната си секретарка, която имаше почти същия тембър и бърчеше челото си досущ като нея.

Когато тълпата се разсея и повечето душѝ благополучно преминаха през портите на Рая, Мъ се приближи до подиума, на който стоеше ангелът. Жената не му обърна никакво внимание, тъй като беше заета с документите пред себе си.

- Ъ... Госпожо, извинете... – изкашля се чиновникът и се обърна към ангела. – Аз в някой списък не съм ли записан? Щото не знам къде трябва да ходя, никой нищо не е казал...

- Име? – навъсено попита жената-ангел.

- Мъ.

- В райските списъци ви няма – след кратка проверка на списъците отговори ангелът.

- А къде да ходя тогава?

- Чакайте, сега ще проверя... – с явна неохота отвърна ангелът. – „Мъ“ ли казахте? Мъ, Мъ... май ви намерих. Да, вие сте. Записани сте в адските списъци. Пише, че са ви определени адски мъки.

- Адски мъки ли?! – стъписа се чиновникът. – Че от какъв зор, на какво основание?

- Тук пише, че ви пращат в Ада на основание, че сте, цитирам: „жалка и алчна крадлива мижитурка, обсебена от мисълта да заграби колкото се може повече народни пари“. Нищо не мога да направя, господине, това е официален документ. Трябва да вървите към Ада, там ще ви обяснят какво да правите.

- Сигурна ли сте, че няма някакво объркване? Може да става въпрос за мой съименник... – у чиновника оставаше капка наивна надежда, че и на оня свят понякога се допускат печатни грешки.

- Господине, грешките ги правят смъртните на Земята, ние тук на Небесата ги поправяме! – искрено се възмути ангелът и даже вдигна поглед над катедрата. – Помня, дойде един път един поп, който се биеше в гърдите, че е праведен, ама като отворихме архивите всичко изплува – и как с парите от даренията си беше купил лимузина, и как с една от посетителките на храма любов въртеше и даже на почивка в Испания я беше изпратил с двете ѝ деца. И за чия сметка? Пак за сметка на храма. Той знаете ли как се възмущаваше, когато му казахме, че трябва да ходи в Ада заради лимузината и любовницата си? Заплашваше, псуваше, викаше, че е длъжностно лице, божи служител, и че нямаме право да го пипаме. Обаче си отиде в Небитието. С нас шега не бива.

- Кажете поне как изглежда Рая отвътре. Ако не мога да влезна вътре, поне да знам какво е.

- Как мислите, че може да изглежда, при положение, че е държавна собственост? Еднотипно строителство, евтини мебели, стените са боядисани в жълто, всичко по-ценно отдавна е изнесено от някой. А, и покрива капе. Чакаме да дойдат майсторите да го оправят.

- А в Ада тогава как е?

- Нали ви казах, господине – еднотипно строителство, ценното имущество отдавна е изнесено неизвестно от кого. Единствената разлика е, че ви подлагат на вечни мъчения. Ама то вие като сте си ги заслужили и без това, какво очаквате. Иначе останалото е същото. Техния покрив вече не капе, закърпиха им го. Не знам защо с нашия още се бавят...

- И още нещо... защо пътят до тук е толкова криволичещ?

- Беше останал материал и трябваше да го употребим по някакъв начин.

- Защо вместо това не ремонтирахте някой друг повреден път? – любопитстваше Мъ.

- Никой не е давал разпореждане да ремонтираме други пътища. Затова.

- Бре, то като при нас...

- Господине, ако нямате въпроси по същество, моля да се насочите към Ада, имам работа за вършене.

- А къде е Ада? – с не особено възторжен глас попита чиновникът.

- Натам – ангелът показа с ръка правилния път. – Вървете все направо и ще стигнете. Досега не се е случвало някой да пропусне Ада. Рая са го пропускали, Ада не.

Преди да успее да изрече каквото и да било, Мъ беше нахално избутан настрани от наредилата се зад него опашка от душѝ, нетърпеливи да вкусят вечното блаженство на Рая. Чиновникът не отговори нищо, само изгледа със завистлив поглед късметлиите, на които щяха да позволят да преминат златните порти.

Нямайки друг избор, чиновникът тръгна клюмнал в посоката, която му показа ангелът. Мъ стъпваше бавно, опитвайки се да забави поне с малко неминуемото, замисленият му поглед се беше забил в белия килим под краката му, все едно търсеше нещо. Всъщност чиновникът наистина търсеше нещо, по-точно, някакъв ловък начин, който да го отърве от надвисналата го като сянка сурова участ.

„Няма ли начин да се избяга от тоя Ад?“, мислеше си Мъ, „Щом Ада е държавен, все трябва да има начин да се извъртят нещата. Дали пък там не взимат подкупи? В Рая сигурно няма да вземат, там нали всички са светци. Ама в Ада? Бе щом е държавен, не може да не взимат. Къде се е видяло в държавно учреждение никой да не си изпроси рушвет? И всичко трябва да е затънало в бюрокрация, щом са успели да изнесат най-ценното без някой да ги надуши. На тях им е проблем един покрив да оправят... значи трябва да пробвам, така или иначе нямам друг избор. И да ме хванат, че предлагам подкуп, какво ще ми направят? И без това ще ме въртят на шиш вечно, няма как да ме съдят отгоре.“

В края на краищата Мъ все пак реши да рискува и да предложи подкуп с надеждата, че от този порок страдат и обитателите на небесата. По някое време чиновникът забеляза в далечината пред себе си една врата, стърчаща от земята, а до нея бюро, зад което седеше човекоподобен силует.

Когато Мъ се приближи достатъчно, на лицето му се изписа искрена изненада. Оказа се, че вратата не е закачена за нищо и просто си стои във въздуха, поддържана от някаква невидима сила. Второ, което бе и най-изненадващо, зад бюрото стоеше доста странен човек: кожата му бе червеникава, все едно беше изгорял на слънце, на челото имаше два извити кози рога, зениците му бяха изцяло черни, а гримасата някак странно присмехулна. Всичко останало по него изглеждаше достатъчно обикновено: елегантен черен костюм, облечен върху безупречно изгладена бяла риза, вратовръзка на тънки бели райета, златни ръкавели, голям колкото орех сребърен пръстен на показалеца на дясната ръка и лъснати до блясък обувки от естествена кожа.

- Ъ-ъ, добър... ден... – плахо започна чиновникът.

- Добър ден, господин Мъ, дошли сте ни на гости или за постоянно? – лукаво се усмихна Дяволът.

- Ами... казаха ми, че съм в някакъв ваш списък.

- Точно така. Фигурирате под номер 145В/5506987. Изпратен сте тук – както е записано в протокола – заради алчност. Е, адския огън е разпален и ви очаква – Дяволът затвори папката си и отново се усмихна лукаво.

- А възможно ли е... да се намери някакво компромисно решение? – попита с треперещ глас чиновникът.

- Тук компромиси не се правят, господин Мъ. Тук или влизаш в Рая, или идваш при нас. Няма връщане назад.

- Аз ще намеря начин да ви се отблагодаря...

- Виж ти, цяла безкрайност седя тук, изкушавам грешниците, а сега мен се опитват да изкушат. Не, мен не можеш ме изкуши! Пред вас стои един заслужил деец! Знаете ли, че баща ми и дядо ми, и двамата, бяха стари комунисти? Нито едно партийно събрание не пропускаха! Ако и аз не се бях уредил с партиен билет, мислите ли, че щяха да ме пуснат да ръководя нещо? И цял куп награди имам освен това, не виждате ли?! – внезапно на лявата страна на сакото на Дявола блесна цяла гирлянда медали.

Мъ отвори изненадано уста и се вгледа в лъскавите отличия, които Дяволът така гордо показваше. Съдейки по тях, Рогатият наистина се беше проявил доста добре в работата си, тъй като освен медалите за трудова доблест и годишнините на партията, той притежаваше и званието „Герой на социалистическия труд“, чиято лъскава златна звезда, украсена със сърп и чук, се открояваше най-много сред останалите награди.

- Имате медал и за... майчинство? – чиновникът повдигна вежди невярващо, забелязвайки един от медалите, на който бяха изобразени майка и дете.

- Ами, беше останал един медал и се чудеха на кой да го дадат – обясни Лукавия. – Щом има награда, нали трябва и да я дадат на някой. Не го ли знаете оня израз: „Важното е да има награда, подвиг винаги ще се намери“.

- Наистина ли не може нищо да се направи, господин... Дявол? Няма ли някакви изключения като вариант...? – жално изрони Мъ.

- Ех, Мъ, грешна душо, искаш да ме вкараш в нарушение ли? – ехидно попита Дявола.

- Не бе, господине. Искам, ако може, да намерим някакво решение, което да ни е от полза и на двамата...

- Че аз от вас какво мога да взема, господин Мъ? Пари ли ще ми предложите или пък връзки? Тук не е Земята, не забравяйте – Дяволът се отпусна на стола си и нарочно изобрази такава физиономия, все едно се бе смъртно (ако подобно определение е уместно на небесата) уморил.

- Вие кажете какво ви трябва, аз всичко, което ми е по силите, ще направя...

- Ех, грешни ми Мъ, що ли направо не те пратя да се изпечеш в адските пещи едно хубаво. Ама нейсе... кой знае, може пък наистина да свършиш нещо полезно.

- Всичко, каквото кажете! – оживи се чиновникът и се върна в него надеждата, че може да прескочи трапа.

- Аз един проблем имам тук – започна Дяволът. – В последно време имам трудности с изпълнението на плана. Не ми достигат грешници. Чак се чудя къде е проблема – по-съвестни и добри хората не са станали, все същите са си. И крадат, и мамят, и насилват, и така нататък. Ама пак, не мога да събера достатъчно грешници. Обаче началството постоянно ме притиска и ми се кара. Казват ми: „ние тук имаме одобрени стратегии за развитие, нормативи, производствени планове, прави каквото искаш, но плана трябва да изпълниш. Нямало достатъчно грешници? Ами ти намери отнякъде. Как ще ги намериш е твой проблем, но статистиката да ти е положителна!“. И така всеки път. Тоя семестър, например, съм с хиляда грешници назад. Как ще се оправдавам пред началството не знам.

- Ами вие кажете какви документи са нужни, аз ще намеря начин...

- Виж ти, и ще успееш да ми намериш хиляда излишни душѝ? Бре, може пък наистина да ми свършиш работа... – почеса се по брадичката Дяволът и пак се усмихна ехидно.

- Ще измисля нещо, ще накарам хората да се подпишат и готово... трябва само да ви се подпишат някъде, нали?

- И мислиш, че ще можеш толкова лесно да ги баламосаш?

- Ами... като бях жив, се получаваше... винаги подписваха... – вдигна рамене чиновникът.

- Е, добре тогава, успя да ме убедиш. За да те улесня, ще ти дам тези специални бланки – Дяволът изкара от чекмеджето на бюрото си купчина новички документи и ги подаде на господин Мъ. – Няма значение къде ще се подпишат, важното е да надраскат нещо. И едно мастилено петно да сложат, стават моя собственост.

- Имам ли някакъв краен срок?

- Спокойно, на небесата времето не съществува. Пък и да съществуваше, тук постоянно щяха да изпускат крайните срокове. Затова не ползваме време.

И тъй, стисна Мъ бланките с две ръце, все едно бяха някакво съкровище, и тръгна със ситни стъпки към криволичещата пътека, която водеше към райските порти. Вървя Мъ неизвестно колко време и стигна до добре познатия му кръстопът.

Тъй като потокът мъртви душѝ никога не спираше и към Рая постоянно прииждаха нови кандидати, – макар че някои, крайно неочаквано за самите тях, бяха препращани към Ада по един или друг повод, – Мъ се обнадежди, че все пак събирането на хиляда подписа е постижима задача. Пък и тук нямаше нито време, нито часовници, така че нямаше за къде да се бърза.

Мъ тъкмо беше започнал да се чуди какво да измисли, за да се вържат душите на въдицата и да подпишат, когато на хоризонта се появи първият силует. Когато силуетът се приближи достатъчно, чиновникът видя, че това е мъж на възраст между петдесет и шестдесет години, леко прегърбен, висок, с плешиво теме и доста измъчено изражение на лицето. Без много да му мисли Мъ направи две бързи крачки напред и прегради пътя на непознатата душа.

- Здравейте, господине! – възкликна нетърпеливо чиновникът.

- Ох, а сега какво? – възрастният мъж спря, повдигна измъчено вежди и промърмори така, все едно го водеха на екзекуция.

- Ще ми драснете ли тук един подпис, че бързам? Просто един подпис и готово... – Мъ се надяваше, че мъжът ще подпише без да гледа.

- Аз на Земята достатъчно неща подписах, стига ми толкова. Задето не гледах какво подписвам, стигнах до тук...

- А какво сте подписвали? – учуди се Мъ.

- Съседа ме помоли да стана съдружник в неговата фирма. Казваше, че няма да правя нищо и ще получавам процент от печалбата на фирмата. Каза, че това било просто формалност, че бил нужен просто нечий подпис заради бюрокрацията. И аз, наивника, се съгласих и подписах. Все пак само с пенсия трудно се живее и някакъв допълнителен доход щеше да ми помогне. Хич не предполагах, че ще се насадя на пачи яйца. Ама аз съм си виновен, с моята глупост...

- И какво стана?

- След няколко месеца ме викнаха в полицията да давам показания. Оказало се, че съседът взел кредити от няколко различни банки чрез фирмата си и избягал. Така завъртял нещата, че се оказа, че аз ще трябва да връщам парите. Две години ме разкарваха по съдилищата, а от парите и съседа никаква следа. Аз без вина виновен се оказах.

- А ти как попадна тук?

- На последното заседание, съдията като четеше присъдата, ме заболя сърцето и ми причерня пред очите, даже не чух виновен ли съм или не. После като се свестих се усетих, че се издигам нагоре, а после се появи тая крива пътека. На едно място имаше такава дупка, че едвам не се спънах и не паднах. Не правят ли ремонти тук?

- Казаха, че им бил останал излишен материал и нарочно направили пътеката по-дълга. Тук е същото като на Земята – като по-запознат с местната действителност обясни чиновникът. – Продължавай напред и ще стигнеш до Рая. Може да имаш късмет и името ти да е записано в райските списъци...

Мъжът не отговори нищо и продължи да крачи тежко с вид на страдалец. Мъ реши повече да не се опитва да го излъже, виждайки че някой преди това вече го беше направил, при това по крайно нагъл начин. Пък и на хоризонта се зададе нова душа и чиновникът веднага прехвърли вниманието си на нея. Този път той реши да действа до край и да не позволи на новия обитател на небесата да му избяга. „Ако ще и него да са го направили на глупак, ще го накарам да се подпише, не ме интересува, стига съм бил добър за своя сметка“, каза си наум Мъ.

- Господине, изчакайте, трябва ми вашия подпис! – чиновникът спря следващата душа, принадлежаща на мъж на около четиридесет години.

- Какво пък е това? – сепна се душата и изгледа Мъ с недоверие.

- Това е... – за момент се замисли чиновника – застраховка. Току виж не ви пуснат в Рая. Все пак такива случаи има доста, аз лично познавам един такъв...

- Нямам пари у себе си.

- О, тук пари не са нужни. Просто се подпишете и застраховката е ваша.

- И какви са условията? – душата продължаваше да е недоверчива.

- Никакви условия няма. Тук все пак са небесата, никой не ви връзва с нищо...

- На вас пък каква ви е ползата?

- Аз а... полза не търся – поклати глава Мъ, опитвайки се да изглежда искрен. – На мен ми е важно гражданите а... да останат доволни от пребиваването си на небесата.

- Я дай да видя какво искаш да подпиша.

Чиновникът подаде една бланка на недоверчивия си събеседник. Душата се опита да се вчете в текста, написан на бланката, но колкото и да се опитваше, не успяваше да прочете дори едно изречение. Омагьосаните думи ту се смаляваха, ту подскачаха по листа като живи, ту се разпадаха на отделни букви.

- Ама тук нищо не може да се прочете! – възкликна душата.

- Това сигурно е от светлината. Подписвайте, господине, не се бойте. Да не мислите, че тук на небето някой ще се опитва да ви лъже?! Аз нали не ви искам пари? – лицето на чиновника се опита да изобрази всичката честност, на която беше способно.

- Ако не вляза в Рая, тази хартийка какво ще ми даде?

- Ами... ако се освободи някое място в райската градина, ще ви пуснат през задния вход като... резерва. Ще уплътните бройката, така да се каже – продължи да си измисля Мъ.

- Че на кой ще му се прииска да се махне от Рая? – душата заподозря някаква уловка.

- О,о има някои хора, които даже като влезнат в Рая пак са недоволни. Все имат претенции, вдигат скандали... и управата ги изхвърля, за да не нарушават спокойствието на съседите. Така е. Подпишете, така или иначе не губите нищо. Искате да попаднете в Ада ли?

- Че аз не си спомням да съм направил нещо толкова лошо.

- А, не бъдете така уверен. Тук всяка душа си има досие. Даже да сте светец ще ви открият някой грях. Такава бюрокрация е тук, че не ми се говори... – Мъ дори махна с ръка и поклати глава в знак на неодобрение.

- Хайде, давай да подписвам, убеди ме... – душата се намръщи, но в крайна сметка предпочете да подпише, защото не беше съвсем сигурна дали наистина не беше извършила някой грях през не толкова краткия си земен път.

Подписа се душата на бланката и мигновено се изпари. Мъ дори се стресна и отстъпи назад, но после се съвзе и започна да се оглежда за нови потенциални жертви. „Виж го ти, като му казах, че може да попадне в Ада и веднага подписа. Иначе се имат за много праведни, пфу! Гузен негонен бяга. Сега още деветстотин деветдесет и девет такива като него ми трябват...“, помисли си чиновникът и продължи да чака.

Дойде ред и на следващата душа, която този път се оказа дребна и пълна жена на около шестдесет години. Походката ѝ изглеждаше толкова делова, все едно тя бързаше за някакво съвещание, а не за отвъдното. Мъ, естествено, тръгна да я пресреща.

- Здравейте, госпожо.

- Кой сте вие? – жената присви очи и изгледа чиновника с недоверие.

- Аз съм... а... предлагам застраховки... безплатно.

- Застраховки? А, не! Аз самата съм продавала застраховки и на такава въдица не се хващам.

- Заради тях ли попаднахте тук?

- Не, заради застраховките ми дадоха условна присъда. А тук попаднах след болест.

- Да ви кажа, с такава биография надали ще ви пуснат в Рая... а застраховката ви гарантира, че няма да влезете в Ада... – Мъ се опитваше да изглежда загрижен за съдбата на жената.

- Какво ми е на биографията бе, господине? – сепна се душата. – Изпитателния срок на присъдата отдавна изтече, така че аз съм абсолютно чиста пред закона, освен това имам две висши образования. Защо да не ме пуснат в Рая? Чакайте малко... вие като сте такъв порядъчен, какво правите тук? Защо, например, вие не сте в Рая?

- Аз ли? Аз върша работа... помагам на хората. И на вас се опитвам да помогна, но вие отказвате.

-Знам аз как я вършите тая работа! Ще подпиша някаква съмнителна хартийка, а после при прокурора. Пробутвайте ги тия номера на някой, който не ги знае!

- Тук, впрочем, прокурори няма. Но щом искате да рискувате, ваше право. Тук преди вас един поп го бяха пратили в Небитието, а той даже и една глоба нямаше.

- А защо го пратиха там? – новината, че поп е отишъл в Ада, видимо развълнува жената.

- Купил си лимузина с пари от даренията и на любовницата дал. Госпожо, подпишете се. Не се знае с вас какво могат да направят... – настояваше Мъ.

- Кого да търся ако не ме пуснат в Рая?

- Аз ще ви намеря.

- Дано е вярно това, което казвате. Бе имам усещането, че май нещо не е съвсем редно при вас... – измърмори душата, но въпреки това сложи подписа си.

Както и в случая с възрастния мъж, изписвайки последната буква, жената мигновено и необяснимо изчезна от поглед. Още преди да успее да потрие ръце от удоволствие Мъ видя нова душа да се задава към него. Този път това беше някакъв млад мъж, на около тридесет години, дребен, слаб, с доста напрегнат поглед. Впечатление правеше неуверената му походка, както и това, че постоянно държеше ръцете си плътно към тялото. Дребните му очи постоянно шареха вляво и вдясно, все едно някой го преследваше и искаше да му се нахвърли.

„Тоя трябва да е лесен“, помисли си Мъ с задоволство и приготви следващата бланка.

- Господине, добър ден, сложете бързо един подпис тук – чиновникът се обърна към мъжа с такъв тон, все едно подписването на бланката беше задължително.

- Но аз не знам дали трябва... – изломоти мъжа.

- Какво? – Мъ не можа да чуе какво мърмори непознатият.

- Не знам какво е това, не мога да подпиша – с треперещ глас повторно избоботи душата.

- Ама моля ви се, господине, всички подписват, подпишете и вие. Хайде, че нямам време!

- А какво е това?

- Моля?

- Каква е тази бланка?

- За да попаднете в Рая, трябва да се подпишете на бланката.

- Аз не знам дали ще ме пуснат там...

- Че как няма да ви пуснат? Подпишете тук и готово! Да не мислите, че ще ви оставят да седите тук? Тук средно положение няма – влизаш и това е! – Мъ вече губеше търпение.

- Ама и тук ли има документи? Тук не е ли оня свят?

- Пак не ви чух.

- Попитах и тук ли има документи. Нали тук са небесата? – глухо изрони душата, продължавайки да държи ръце към тялото.

- Небесата са, да. Как мислите може да се правят нещата без документи? Ако нямаше документи, тук вече щяха да са изнесли райската градина заедно с портите. А портите, ще отбележа, са от чисто злато. Ако няма хартийка, няма и кого да съдиш. Така че просто подпишете и вървете. Бързо, моля ви, не губете време! – чиновникът направо дръпна ръката на мъжа и сложи в нея писалката.

Душата започна неохотно да се подписва и като че ли искаше да възроптае срещу нахалството на чиновника, но смелостта ѝ стигна само колкото да се намръщи мълчаливо и да извърне глава, все едно я карат да прави нещо крайно унизително или недостойно.

„Бре, на такъв безхарактерен тип ако му кажеш и от моста ще скочи. И дори ще ти каже благодаря“, помисли си чиновника, когато душата се подписа и се изпари безследно.

И така, продължи господин Мъ да дебне прииждащите души и да ги увещава да се подписват. Не всеки, обаче, се съгласяваше да направи това – някои просто подминаваха чиновника, други му съветваха да си ги навре някъде, а един мъж даже изтръгна бланките от ръцете му и го плесна с тях през лицето. Но като цяло се намираха достатъчно души, които се изкушаваха да се разпишат, водени от един или друг мотив.

Самият Мъ показа завидни умения в баламосването. На едни казваше, че като се подпишат ще получат обезщетение ако не ги пуснат в Рая, други уверяваше, че събира подписка за построяването на сиропиталища, кухни за социално-слаби или ремонт на пътя. Една от душите склони да подпише, когато чиновника я излъга, че с бланката се участва в държавната лотария, а друга се съгласи след като повярва, че се събира подписка за изгонването на някакъв райски обитател, който постоянно нарушавал спокойствието и тровел благополучието на съседите си.

В крайна сметка Мъ постигна невъзможната на пръв поглед задача да изкуши хиляда души или, по-точно, да събере заветните хиляда подписа. Доволен от постигнатото и уверен, че вече си е осигурил избавление от вечните мъки, чиновникът стисна здраво скъпоценните бланки, нашарени с подписите на измамените от него клетници, и тръгна обратно към Ада.

- О, господин Мъ! – викна с престорена радост Дяволът и плесна с ръце, виждайки че чиновникът се връща, – да не би да изпълнихте мисията си?

- Всички бланки са подписани – Мъ сложи купчината документи пред Рогатия. – Само че след като се подписваха, душите веднага се изпаряваха. Има ли проблем с това?

- Всичко е наред, господин Мъ. Всичките са тук, ще ви покажа – Дяволът стана от стола си и открехна омагьосаната врата, водеща към Ада.

Зад вратата нямаше нищо, но се дочуваха приглушени гласове, идващи неизвестно откъде. Чиновникът наостри слух и различи нечии неистови крясъци: „О-о-о-о-ох, а-а-а-ах, много е горещо, спрете! Не, не ми го навирайте там, моля ви се! А-а-а-а-а-ах! Ще пусна жалба срещу вас! А-а-а-а-а-а!“

Мъ преглътна тежко и неволно потри врата си, все едно някой затягаше примка около него, представяйки себе си на мястото на крещящите души.

- Уговорката ни е в сила, нали? Аз изпълних моята част... – с неуверен глас промълви чиновникът.

- Спокойно, Мъ, аз може да съм лукав, но държа на думата си винаги. Няма да ви пратя при нещастниците, които толкова нагло измамихте. Обаче се появи един малък проблем... – Дяволът умишлено остави мисълта си с отворен край.

- Как? Какъв проблем?

- Няма да мога да ви прехвърля в Рая. Технически се оказа невъзможно. Те могат да пращат души при нас, но ние при тях не можем.

- Какво да правя тогава? А подписите?

- Имам един вариант за вас. Мястото на началника на канцеларията ми е свободно. Вярно, не е луксозно като в Рая, но пък отговорностите са сравнително малко, а имайки предвид вашия опит и безскрупулност, работата ще ви се стори лесна, пък и това е по-добре отколкото да ви сложат в казан с кипящо масло, нали?

- А къде ще е... работното ми място? – плахо попита Мъ.

- Влезте през вратата, ще си имате отделен кабинет.

- През тази врата? – Мъ посочи странната врата до бюрото на Дявола, зад и около която нямаше нищо.

- Когато минете през нея, ще видите и кабинета си, и всичко останало.

На Мъ не му остана нищо друго освен да се подчини и да премине през вратата. Поставяйки и двата си крака отвъд прага, чиновникът внезапно се оказа в някакъв странен тесен коридор. Лампите, някъде високо горе, окачени на невидимия таван, разпръскваха из коридора бледа аленочервена светлина. Вместо стени от двете страни на коридора имаше прозорци, през които се виждаше някаква невъобразима картина –мъже и жени със свалени панталони и поли клечаха в хиляди редици, а зад тях стояха някакви червени дяволи, по два метра високи, и ги налагаха с колани по оголените им задници и все повтаряха: „Трябвало е по-често да ви бият като деца, че да се научите да не правите пакости. Уж големи хора, а поука не си взимате. Все ви учат да не крадете, да не лъжете, да не говорите зад гърба на ближните си, пък вие продължавате едно и също да правите. Ще ви превъзпитаваме, няма как“.

Изведнъж един от дяволите, които се намираха най-близо до Мъ, вдигна поглед от поверения му грешник и се втренчи в стъписания чиновник.

- Момчета, вижте, новият началник на канцеларията дойде! – викна дяволът и всичките му побратими насочиха погледи към коридора. – Здравейте, господин Началник на канцеларията, добре сте ни дошли! Ако ви омръзне да седите в кабинета си, ви каним при нас. Място и колан винаги ще се намерят! – ухили се злобно дяволът.

„Не благодаря, оправяйте се без мен“, каза си наум Мъ и се забърза към дъното на коридора.

Стигайки до мрачното тъмно дъно на коридора, чиновникът напипа дръжката на врата и плахо я отвори. Зад нея имаше друг коридор, от едната страна на който бяха наредени вратите на някакви кабинети. Мъ влезе в коридора, постоя на едно място няколко секунди, чудейки се какво да прави и накрая реши да отвори вратата на първия кабинет и да попита къде да ходи.

Чиновникът почука предпазливо и след като никой не отговори, той открехна вратата, за да провери какво става вътре. В момента, в който той се опита да надникне в кабинета, някой изненадващо го халоса по темето. Всичко се случи толкова бързо, че Мъ дори не отстъпи назад, а само се хвана за главата, казвайки звучно „Ох!“.

- Кой ме удари? – стъписан изрече Мъ, разтривайки темето си.

- Всички ги удряме. Защо влизаш без да са те канили? – вратата на кабинета се захлопна пред лицето на чиновника, но гласът се чуваше така, все едно някой невидим човек говореше на ухото му.

- Аз съм новия началник на канцеларията, къде е кабинетът ми?

- Не знаем, попитай в следващия кабинет, от нас нищо не зависи, затова за нищо не отговаряме – грубо и припряно отвърна невидимия глас.

Без да каже нищо Мъ отиде до следващата врата, почука, но отвътре пак не отговориха. Този път чиновникът реши да отвори вратата, но първо да отстъпи назад, за да не го ударят пак. Той постъпи именно така, но отново получи изненадващ удар – този път някакъв невидим крак го ритна отзад.

- Защо пак ме удряте?! – извика Мъ, озъртайки се във всички посоки и очаквайки още някой болезнен сюрприз.

- Ние не сме те викали, какво търсиш в кабинета? – грубо отговори някакъв глас, доста приличащ на предишния.

- От първия кабинет ми казаха да се обърна към вас. Аз съм новия началник на канцеларията. Къде е кабинетът ми?

- Не знаем, това не зависи от нас. Това, за което не отговаряме, не ни интересува. Попитай в следващия кабинет.

- И там ли ще ме посрещнат с удар?

- Радвай се ако се разминеш само с удар. Въпреки че нас това не ни интересува.

Нямайки друг избор освен да се смири с незавидната си участ, Мъ си каза нещо наум и, мръщейки се, тръгна към следващата врата. Резултатът, обаче, бе все същият – първо получаваше удари или ритник, а после го препращаха без обяснения към следващия кабинет.

Накрая кабинетите свършиха и Мъ стигна дъното на коридора, изправяйки се пред нова врата. Чиновникът я открехна, неволно притваряйки очи в очакване на нов удар, но не се случи нищо. Пред очите му се изправи нов коридор, почти неотличим от предишния, но малко по-широк и само с три врати. Средната врата беше най-голяма и имаше закачена медна табелка с надпис „Началник на Канцеларията“.

„Явно това е кабинетът ми“, помисли си Мъ и протегна ръка към средната врата. Тук също не се случи нищо болезнено, не се чуха и гласове. Кабинетът, трябва да се отбележи, изглеждаше доста добре и по нищо не си личеше, че се намира в Ада. Имаше голямо бюро и кожено кресло, библиотека, шкафче с различни грамоти и сувенири, на стените висяха портретите на някакви хора, включително самия Мъ, а в ъгъла имаше голям декоративен глобус. Най-голямо впечатление на чиновника направи друг детайл – когато сядаше, той видя, че на облегалката на креслото е избродиран някакъв загадъчен надпис: „Ако си забравил земните си дела, ние ще ти ги напомним“.

Чиновникът се настани предпазливо на седалката, опасявайки се, че са му подготвили някой капан, но и този път всичко се размина без произшествия. Погледът му започна да шари любопитно по стените и шкафовете и накрая се спря върху портретите. Мъ предположи, че щом неговата физиономия също виси на стената, другите портрети вероятно изобразяват неговите предшественици.

„Интересно защо ли са ги махнали... поради възраст ли, заради нарушения ли, защото се е сменяла властта ли?“, размишляваше Мъ, „Дали и мен няма да ме махнат по някое време? И ако ме махнат, къде ще ме пратят? Ще ми свалят гащите и ще ме бият с колан ли...“

Изведнъж вратата рязко се разтвори, все едно някой я ритна с крак, и прекъсна разсъжденията на чиновника. В кабинета нахълта някакво странно дребно същество и скочи върху бюрото като котка. Чиновникът се залепи за облегалката на стола си и заби втрещен поглед в непонятното създание. На ръст то беше колкото десетгодишно дете, кожата му беше ярко червена, косата му бе късо подстригана и сресана на път, от челото му стърчаха две малки рогчета, носът му бе миниатюрен и заострен, а очите тесни, с изцяло черни зеници. Беше облечено в бяла риза, допълнена с папионка, носеше лъскаво черно елече на тънки бели райета и черни панталони с ръб, а в ръцете си стискаше някаква папка.

- Хайде, господин Началник, подписвайте документите – с тънък хриплив глас каза съществото и отвори папката си.

- Какво... кой сте вие? – ококори очи чиновникът.

- Аз съм секретарят ви. Бях секретар на предшествениците ви, ще бъда секретар и на тези, които дойдат след вас.

- На портретите на стената предшествениците ми ли са нарисувани?

- Техни са, техни са, подписвайте – съществото сложи документите пред Мъ и нетърпеливо почука с показалец по тях.

- А защо са ги махнали, заради нарушения ли или са се пенсионирали?

- Каква пенсия, господин Началник? – усмихна се злорадо съществото. – Пенсиите се раздават на Земята, тук е вечност затова душите не могат да остареят. Пък и щяхме да се разорим ако плащахме пенсии. Сам помислете – ако тук не може да се умре, значи трябваше всеки да получава пенсия вечно. Няма бюджет, който да може да понесе такива разходи, дори на Небесата. А предшествениците ви бяха махнати поради нарушения. С последния началник стана забавна история. Една душа искаше да даде подкуп, но обърка кабинета и погрешка влезе тук. Началникът пък, по навик, взе подкупа даже без да попита за какво му го дават. И, няма как, пратиха го долу за наказание.

- Простете, но какви точно са моите задължения? Какво подписвам? – зачуди се чиновникът.

- Спокойно, ще правите каквото ви кажат, нищо повече. Аз тръгвам, нямам време за повече обяснения – съществото скочи пъргаво на земята и изхвърча от стаята преди Мъ дори да успее да мигне.

„Интересно какво ли подписах? Ами ако сега и мен ме накажат? Следващия път трябва да внимавам повече...“, мислеше си Мъ, почесвайки се по брадичката.

Спокойствието на чиновника, обаче, не продължи дълго и вратата отново се отвори, но този път на прага се появи самият Дявол с неговата загадъчно лукава усмивка.

- Господин Мъ, имам работа за вас – Лукавия влезе в кабинета и затвори след себе си вратата.

- Тук дойде някакво странно същество и ме накара да се подпиша върху някакви документи. Надявам се, че не са ми дали някакви нередни работи... просто направих каквото ми казаха... – започна да се оправдава чиновникът.

- Всичко е наред. Тук също имаме някои формалности. Но нека да поговорим по същество. Господин Мъ, имайки предвид уменията ви да скривате финансови нарушения и да надписвате разходи, ще ви помоля за една услуга. Вие няма да откажете на началника си, нали?

- Ами... няма ли да ме накажат? – Мъ нямаше смелост да откаже, макар че хич не му се искаше да се забърква в съмнителни истории, особено бидейки в Ада.

- Кой да ви накаже? Нали действате от мое име, никой не може да ви пипне. Нека сега да ви обясня какво искам да направите. Слушайте...

Дяволът обясни какво иска и Мъ незабавно се зае с изпълнението на задачите си. Скоро, благодарение на усърдието на чиновника, в Ада настанаха някои доста видими промени – фасадата на Ада беше изцяло обновена, подовете в коридорите и кабинетите се покриха с мраморна облицовка, посетителите вече стъпваха върху скъпи ръчно тъкани килими, неизвестно откъде се появиха кристални полилеи, нови мебели, при това с тапицерия от естествена кожа, а Дявола се сдоби с лична стая за масаж, луксозно бюро, изработено по поръчка, както и с огромен аквариум с всевъзможни екзотични риби. Освеженият Ад имаше толкова впечатляващ вид, че през обедната почивка от Рая идваха разни ангели, за да го разглеждат и се шегуваха, че на Рая също е нужен чиновник като Мъ.

Всички, естествено, си задаваха един-единствен въпрос – какво толкова е направил Дявола, за да получи от небесните власти подобно щедро финансиране, при положение, че Рая, в който нямаше нито един грешник, дори смяната на изгоряла крушка изискваше абсурдно дълго съгласуване и одобрение. Но тъй като на оня свят времето не съществуваше, всеки можеше да се размотава колкото си иска и пак нямаше да закъснее.

Покрай разточителния ремонт на Ада Мъ направи още една, дори по-важна от ремонта, услуга на Дявола и въведе ред в документацията му. Чиновникът така пренареди цифрите в статистиката, че Преизподнята, невъобразимо как, се оказа препълнена, а не полупразна, както беше в действителност, и едва ли не се нуждаеше от разширяване. С едно драсване планът беше не само изпълнен, ами направо преизпълнен петкратно, така че някой страничен наблюдател щеше да остане с впечатлението, че на Земята е настанало някакво повсеместно грехопадение и не е останал нито един морален човек.

В следствие на това, закономерно, Адът бързо надмина по продуктивност безупречния във всички отношения Рай, което позволи на Дявола да иска ново увеличение на финансирането.

- Е, господин Мъ, ако продължаваме със същото темпо, ще получите по-хубав кабинет. Този вече изглежда прекалено скромен за размаха ви, не смятате ли? – Дяволът влезе в кабинета на чиновника, като у дома си, и се разположи в коженото кресло отстрани на бюрото му.

- Господин Дявол, ако продължаваме така, ще предизвикаме подозрения и ще ни направят ревизия. А ако започнат да проверяват, няма как да не открият какво сме направили...

- Не се бойте, Мъ, тук нещата стават толкова мудно, че на тях самите ще им омръзне да проверяват и ще се откажат.

- Но все пак... вие сте голям началник и вас сигурно няма да ви пипнат, но аз... ще ме пратят долу, за да ме бият с колан – тревожеше се чиновникът.

- Ех, Мъ, – Дявола погледна съжалително събеседника си и поклати глава, – когато правехте същите номера на Земята, не се бояхте от възмездие, а когато видяхте, че разплатата е неминуема, чак тогава се сетихте, че имате съвест.

- Но нали аз съм материално-отговорното лице... мен ще ме съдят.

- Бе никой няма да ви съди! – махна с ръка Дявола, все едно ставаше въпрос за някоя дреболия. – Ако решат да ви съдят и да си искат субсидиите обратно, ще обявим стачка и няма да пускаме повече грешници в Ада. Имаме силен профсъюз.

- Имате право да стачкувате? – учуди се чиновникът.

- Разбира се, тук е демокрация. Макар че нямаше да е лошо да се въведе и малко ред. Е, Мъ, сега е време да си тръгвам. Трябва да проверя готов ли е строителния план на бъдещия ни басейн. После ще поръчам да го напълнят с минерална вода. В бюджета ще се намерят средства и за това, нали? – Дявола ехидно намигна на чиновника и се скри зад вратата.

„Ще се намерят ли средства“, пфу!“, повтори наум чиновникът и от яд плюна върху килима. „После ще отговарям само аз, нали? И за басейна и за документите. Не, не мога да оставя нещата така, трябва да измисля нещо. Нека един път някой друг да го отнесе вместо мен...“.

И тъй, опря брадичка върху юмрука си Мъ и напрегнато започна да мисли как да надхитри Дявола. Знаейки, че от Ада измъкване няма, той реши поне да се опита да свали от себе си част от юридическата отговорност и да направи Дявола материално-отговорно лице. Подир това чиновникът реши да подлее още вода на Рогатия като напише срещу него донос, надявайки се, че ако се стигне до съд, той ще може да се надява на снизхождение и да участва в делото като свидетел, а не като съучастник.

Преправянето на документите се оказа не толкова сложна задача за Мъ и скоро във всички ведомости и протоколи вместо неговото име вече стоеше името на Дявола. Въпросът с доноса беше малко по-особен. Чиновникът взе един празен лист хартия и започна да умува какво точно да напише и, най-вече, към кого да адресира посланието си. След кратко колебание Мъ се сети за секретаря си и реши да го повика. Специално за тази цел върху бюрото му беше сложен електрически звънец.

- С какво да ви помогна, господин Началник? – звънецът звънна и след секунда дребното същество с рогчетата на челото вече стърчеше на прага на кабинета.

- Кой е най-големия началник в Рая?

- Господ, кой може друг.

- Искам да му напиша едно писмо, после ще му го занесеш ли?

- Виж ти, никой досега не му беше писал писма от Ада – усмихна се съществото. – Искате да си изпросите място в Рая ли? Вие ще сте първият, който го прави, но надали ще ви се получи.

- А, не, не! Искам просто една справка да получа. Заради статистиките ми трябва... – започна да шикалкави Мъ.

- Ще го занеса, нали съм ви секретар. Интересно, никой от предшествениците ви не беше писал писма до Рая... Между другото, ще можете ли да ми увеличите надницата? Искам да си ушия нов костюм.

- Ще я увелича, ще я увелича. Ти само занеси после писмото.

- Никакъв проблем! – ухили се секретарят и изчезна зад вратата.

Мъ се втренчи в празния лист пред себе си и започна да съчинява заглавието. „До Господин Бог ли да пиша, до Негово Превъзходителство ли?“, чудеше се чиновникът, „Абе ще пиша: „До Уважаемото Върховно небесно началство, до Бог“. Откъде да знам какви са им званията, пък и за какво ти е високо звание тук след като не можеш да злоупотребиш с него“.

След като обръщението беше измислено, дойде ред на първото изречение, но и то накара Мъ да се помъчи: „Уважаеми господин Господ...“, започваше обръщението, „...моята гражданска съвест не ми позволява да премълча нередностите, които се случват в Ада, и на които съм неволен свидетел...“, нататък опитите на Мъ да представи себе си като жертва на обстоятелствата придобиваха още по-драматичен тон: „след това бях принуден от господин Дявола, без да имам право да откажа, да заема поста „Началник на канцеларията“ и под негов контрол и натиск, при което той постоянно ме изнудваше, възползвайки се от високото си служебно положение, да манипулирам и променям данни в статистиката и отчетите. Искам да заявя, че извършвах тези действия с отвращение и с крайно нежелание, бидейки неспособен да окажа противодействие, което моля да се зачете като смекчаващо обстоятелство в случай на съдебен процес. Готов съм да направя пълни самопризнания и да съдействам активно на следствието в ролята на свидетел. Искам също да отбележа, че не съм получил никаква изгода от своите действия и не съм търсил такава поради високоморални съображения. Отделен кабинет и секретар не съм искал, тях ми ги дадоха без да ме питат. Костюма си го купих още докато бях жив, пари за дрехи, транспорт, както и премии, не съм получавал и не съм се подписвал за подобно нещо. Искрено се надявам, че с общи усилия ще решим въпроса и ще прекратим това безобразие, в което аз участвам единствено по принуда. Искрено Ваш, господин Мъ.“

Чиновникът се подписа под писмото, пъхна го в един плик, запечата го внимателно, все едно беше някакво секретно съобщение, и повика секретаря си. Дребното същество дойде веднага, взе плика и се шмугна зад вратата. Мъ остана да чака напрегнато в кабинета си и да се надява, че планът му ще сработи.

- Господин Мъ, не ви ли липсвам вече? – коварно усмихващият се Дявол отново се появи в кабинета на чиновника.

- Ами... вие не сте отсъствали толкова много време...

- Шегувам се, спокойно. Между другото, имате напрегнат вид, всичко наред ли е? Може би докато ме е нямало, се е случило нещо интересно? – Дявола звучеше така, все едно знаеше какво е замислил събеседникът му.

- А, всичко е наред. Просто мислех как по-добре да оправдая разходите... тоя басейн е доста скъп и се чудя по кой параграф да го опиша...

- Е, вие триетажна къща си построихте незаконно, та с един басейн ли няма да се оправите? – саркастично се ухили Дявола. – Между другото, накъде хукна секретарят ви? Видях, че носи някакво писмо.

- Ами... пратих го до Рая да ми донесе една справка. Просто формалност.

- Нужна ви е била справка, интересна работа. А за какво точно?

- Ами... исках да знам дали няма някакви имотни спорове между Ада и Рая. Мислех, че може да има някакво имущество, което да не се използва, а да стои на баланс. Реших, че може да се възползваме ако има някой свободен имот...

- Хитра идея, Мъ. Браво. Макар че ми звучите малко подозрително неуверено. А дали да не се опитам да прочета мислите ви. Знаете ли какви невероятни умения имам? – ухили се Дявола, изчаквайки реакцията на чиновника.

- Ама... това не е ли... навлизане в личното пространство? – по гърба на Мъ изби студена пот.

- Ако съвестта ви е чиста, защо ще се притеснявате? Ах, да, забравих – ако имахте съвест нямаше да попаднете тук.

- Но аз върша това, което ме карате. Честно да ви кажа, ако съдим по това какво ме карате да правя, вие също не сте за пример... – дръзко отговори Мъ с треперещ глас.

- А кой ви караше да вършите същото, когато бяхте смъртен? Тогава не ви давах никакви заповеди – отвърна Дявола.

- Ами системата на Земята беше така устроена, че за да не те махнат или трябваше сам да злоупотребяваш, или да помагаш на някого да злоупотреби.

- Имаше и трета възможност – да постъпите по съвест и да напуснете, Мъ. Нали сам твърдите, че имате гражданска съвест. Къде е тя? Аз не я виждам!

- Ама мястото беше хубаво... защо да се махам след като наследникът ми щеше да прави същото... ако бяха направили така, че да не може да се злоупотребява, всичко щеше да е наред. Да бяха писали закони, които не могат да се нарушават. Ама като не могат, аз ли трябва да отговарям за всички? – оправдаваше се чиновникът.

- Ех, Мъ, толкова сте безсъвестен, че и вечните мъки са ви малко. Ама като няма други и те ще свършат работа. Тръгвайте след мен!

Краката на Мъ изведнъж започнаха да се движат сами, противно на волята му, все едно Дявола бе проникнал в главата му и ги управляваше като кукловод. Господарят на Ада стоеше втренчил поглед в чиновника, който безпомощно, неспособен да промени участта си, наблюдаваше как краката му го водят към коридора.

- Къде ме водите? – с ужасена гримаса попита Мъ.

- При вече бившите ви подчинени, в залата за изтърпяване на наказания – Дявола беше заменил злокобната си усмивка със суров презрителен поглед.

- Настоявам за справедлив и демократичен съд! Вас също трябва да ви накажат, вие ме карахте да подправям документите! Защо само аз да ходя там?

- Ех, Мъ, мен не може да ме махнат, защото иначе няма да има кой да управлява Ада. Всички се стремят да се уредят с място в Рая, тук никога няма кандидати за работа. Затова ме държат. Моето наказание е друго. Аз лично ще трябва ви бия с колан... цяла вечност. Наскоро, между другото, ни докараха нови колани. Качествени, от естествена кожа! Така плющят, че искри ще ви се посипят от ушите.

- Какво наказание? Искам да сътруднича на следствието в качеството на свидетел! – краката на чиновника продължаваха да го водят към дъното на коридора, под зоркия поглед на Дявола.

- Тия приказки ги разказвайте на друг. Долу току що докараха един прокурор, може на него да се оплачете.

- Той пък какво е направил?

- Взе подкуп и прекрати едно дело, уж защото „нямало“ достатъчно доказателства. Доказателства имаше, но прокурора си затвори очите и реши да тръгне по най-лесния път, а най-лесните пътища винаги водят при нас.

- А писмото ми?! Секретарят не го ли занесе? – Мъ се беше изпотил целия и дишаше тежко, но краката му не се изморяваха и продължаваха да маршируват напред.

- Занесе го, но това надали ще промени нещо. В Рая постоянно се случва да губят писма или изобщо да не ги четат.

- А какво ще стане с ремонта? А басейна? Няма ли да ви ги вземат?

- Може да се вземе само нещо, което съществува, Мъ. На небесата няма нищо тленно, всичко е плод на въображението на обитателите му. Пък и на нас отдавна ни обещаваха ремонт, така че какъв е смисълът да махат вече направеното.

След малко пред чиновника се отвори поредната врата и той разпозна тесния коридор с червените лампи и прозрачните стени. В момента, в който Мъ и Дявола влезнаха в коридора и застанаха пред прозрачната стена, всички дяволи обърнаха погледи към двамата и за момент престанаха да бият с колани грешниците, изтърпяващи наказанията си.

- Момчета, вижте, бившия Началник на канцеларията е дошъл при нас! Казвах ви, че и той няма да се задържи дълго там! – викна един от дяволите и колегите му отговориха с въодушевени възгласи.

- Господа, господа, спокойно! Да не спъваме работния процес! – викна Дявола на подчинените си и им подаде знак с ръка да замълчат. – Новият член на голямото ни семейство, господин Мъ, ще получи привилегията да бъде бичуван лично от мен, вашия многоуважаван началник. Той заслужи тази чест благодарение на изключителната си наглост, невъобразимата си безсъвестност както и нежеланието да се учи от грешките си. Е, господин Мъ, ще ви помоля да свалите панталоните си и да застанете на колене, с гръб към мен – Дявола се обърна към ужасения чиновник, чиито очи бяха така ококорени от страх, че можеха да изхвръкнат от орбитите си.

- Искате да ми кажете, че ще ме биете с колан по задника вечно и никога няма да спрете?!

- Е, тъй като извършвам работа ми се полага почивка, така че не се бойте, Мъ, ще можете да си поемате дъх веднъж на ден през обедната почивка... и евентуално ако ме пратят в командировка някъде... също и през празниците.

- А не може ли да ме превъзпитате и да не се налага да ме биете вечно? Няма ли възможност за предсрочно освобождаване. Проявете малко хуманност! Не живеем през Средновековието!

- Все търсиш лесните пътища, Мъ. Даже и някога да спра да те бия, ти пак няма да си вземеш поука. Ще се страхуваш от наказанието ми, но вътре в себе си ще продължаваш да желаеш това, което не ти принадлежи. Наказанието е действено само когато те накара да осъзнаеш какво си извършил, за да не го повтаряш повече. Ти, обаче, никога няма да се промениш, така че и наказанието ти няма как да изтече. Освен това, представи си, че започнем да освобождаваме грешниците – Адът ще се изпразни, дяволите ми няма да има кого да бичуват и ще трябва да ги съкратим. А какво ще правим с толкова безработни? Ще безделничат, ще недоволстват, накрая ще започнат да се събират на тълпи и да протестират за нещо. А какво се случва, когато някой започне да протестира? Стои на площада, вика някакви лозунги, после му омръзва да търчи на едно място и решава за разнообразие да вдигне революция. Не, на нас такива неща не ни трябват. По добре застой, но поне стабилен. Айде сваляйте панталоните, господин Мъ.

Дявола, без повече да губи време, дръпна рязко панталоните на чиновника и го удари по оголилия се блед задник с такава сила, че плющенето на колана проехтя из целия Ад.