Тя беше едва на 15 години, когато преживя огромно разочарование за дете на тази крехка възраст. Петя се отегчаваше до смърт в летните месеци, когато протичаше ваканцията и всеки ден преминаваше като вчерашния, а същото я очакваше и в утрешния.

 Беше чувала доста за това, как по-големите от нея се захващат на работа по Черноморието, за да закрепят времето през свободните месеци, преди започването на новата учебна година. Как силно желаеше и тя да се откъсне от сивия делник, да препечели някакви пари, а и да се сблъска с тази тежка задача - работата. Все пак я  очакваше един ден. Така вече 2 седмици тя разпитваше приятели и познати, дали някъде няма свободно работно място за 15 годишно момиче. Отговорът навсякъде бе отрицателен.

 И в една неделя, в средата на горещия юли месец, неин приятел й позвъни, за да я покани с него и други познати на море. Така в 11:00 часа, те вече лежаха на парещия пясък в Албена. Петя си спомни, че наскоро бе чела вестник с обяви и си беше записала телефонен номер на работодателя. Ставаше на въпрос за малка сергийка за сувенири, в една от оживените улички на Албена.

 Петя позвъни на номера и дълго време разговаря с млада, бъбрива жена, която ясно показваше радостта си от това, че има кандидатка за обявената работа. Уговориха се да се видят още същия ден. Разговорът мина приятно и за двете страни и в понеделник, вече  Петя подреждаше малки симпатични човечета по полирани рафтчета на сергийката в Албена.

 Денят премина ужасно за нея. Тя се усмихваше, но всъщност й идеше да заплаче от умора и притеснение. "Всяко начало е трудно" -повтаряше си тя. Получи както много похвали, така и доста забележки през деня. Идваха капризни рускини, от които всяка искаше помощ, но никоя не беше сигурна какво й е нужно. Други избираха дълго време и след това с усмивка съобщаваха, че са си забравили портфейла в хотела. Намръщени германки изброяваха с бързината на светлината желанията си. Мъничето нямаше затруднение с чуждия език с изключение на френския. За неин "късмет", тази седмица курортът беше се напълнил с "ррр- говорящи", които момичето гледаше уплашено и колкото и старание да полагаше, не разбираше и думичка от това, което й говореха.

В 23:00 часа тя слезе от автобуса на спирка, намираща се на 10 минути от дома й. Навън бе тъмно и пусто, но Петя не мислеше за страха. Куцайки тя се прибра в тях. Сърцето й биеше лудо - ту от умора, ту от думите на шефката - "на пробен период си".

 Вторият работен ден премина също до толкова нелеко. Колкото и да се оглеждаше, Петя не видя столче, където да поседне поне за да се наобядва. Така тя се чудеше ще се справи ли там и какво ще си купи с малката заплата, която и осигуряваха. Мислеше си обаче и за думите, които бе произнесъл баща й предната вечер: "На тати принцесата. Малка си още и няма да издържиш на дългия работен ден."

 Така лекомислено изречени от него, думите се бяха забили в сърцето на мъничето и й помагаха да се бори с капризите на чужденците. Едва 2-ри работен ден, тя бе научила на цели 4 езика как е "отстъпка". Бе възмутена от тази наглост!

 В същия ден беше дошло едно момиче, търсещо работа. Петя не чу целият разговор между момичето и шефката й, но се надяваше да я е отпратила с отговор, че работното място вече е заето.

 Трети ден, в който тя се събуждаше в 7:00 часа, но вече по-спокойна и уверена в себе си. Приготви се и се качи в автобуса за работа. Между другото, сега бе назначена "пробно" , та получаваше пари само за пътните разходи.

 В 9:10 тя стоеше на оживената от рано уличка и не можеше да проумее какво се случва. Беше на работното си място, но освен собственичката, там имаше още едно момиче - момичето, което бе дошло предния ден, за да попита за работа. Петя се приближи и едва произнесе:

-  Добро утро.

 Другото момиче се усмихна и наведе глава, а работодателката я погледна някак учудено и каза:

- Аз не ти ли споменах вчера. Днес трябваше да си починеш. Исках да проверя, как ще се справи и това момиче с работата. Съжалявам, но ти знаеш 3 чужди езика, а тя 4 и е по-голяма - на 19 години. Ще е по- лесно и безопасно да я назначим на работа.

 Петя слушаше обяснението и всяка дума пълнеше сълзите в очите й.

- Ще ти се обадя, ако трябва да дойдеш утре!

  И сега Петя направи едно от най-огромните усилия в живота си, като се усмихна,но  твърде несполучливо и отговори:

 - Добре!

 И тръгна. Имаше само 5 лева, а билетът бе 4лева тогава.Изпитваше ужасен глад (като всеки път, когато бе разстроена). Погледна разписката за автобуса до родния й град и с разочарование установи, че остават 45 минути до първия автобус.

 Тя нямаше при кого да отиде в оставащото време, нямаше какво да прави... Седна на една пейка и заплака. Не виждаше любопитните погледни на преминаващите покрай нея. Плачеше! Мъчеха я ужасни разсъждения. Чувстваше се унизена и използвана. Мислеше, какво ще каже на родителите и приятелите си. Тя бе уволнена, преди да бъде назначена. Сърцето й щеше да се пръсне. Главата ужасно я заболя, а сълзите не спираха да се гонят по бледото й личице.

 В този момент, две русоляви момченца на около 7-8-годишна възраст се бяха втренчили в нея. Едното я попита нещо с така ненужна в този момент усмивка.

 Тя разбра, че й говореше на руски, но не проумяваше какво й казва и защо въобще я притеснява точно сега. Простичко казано - "не й беше до тях". Момченцето пак изрече странните за Петя думи, засмя се гръмко и тръгна с приятелчето си. Тя стоеше като вцепенена! Каквото и да я питаше малкият, то в никакъв случай не й звучеше смешно в този миг. Пребледняло дете, обляно в сълзи, не можеше да е повод за смях! Какви ли бяха тези деца, умеещи да извлекат комичното от тази трагична гледка?!

 Така Петя порасна за един миг. Тя бе свикнала да се справя успешно с всяко начинание. Не умееше да е губеща! Но в този ден загуби много - мечтаната работа, гордостта си и вярата в своите умения и сили. Губещата всъщност спечели! Осъзна, че с годините идват и трудностите и бързичко забрави за скъпия блян - да бъде голяма!