Бяха се карали дълго и безрезултатно. Тя, Силвия, искаше развод, защото не виждаше перспективи в този брак, а той, Васил, искаше да останат заедно,завинаги, защото обичаше Силвия, толкова много я обичаше… че бе готов да я убие, само и само за да я запази за себе си. Той не можеше да понесе мисълта, че тя желае да е с друг, гледаше на нея като на неразделна част от себе.   

  Васил прозря решението на проблема, докато пътуваха към къщи след работа. Просто парченцата от пъзела изведнъж се наредиха в главата му. Силвия бе непреклонна за развода и имаше любовник,а това означаваше че… трябваше да умре. Васил реши да убие жена си и веднага пристъпи към действие, подтикван от бушуващия в душата му гняв.

  Пътуваха в семейния опел, Васил бе зад волана.Силвия се бе облегнала на седалката и гледаше с празен поглед пустия път, избягвайки трескавия поглед на мъжа си. Трепереше от нерви, но се радваше, че се задава краят на този безсмислен брак, радваше се и че не бяха създали деца, които да страдат заради развода. Беше само на трийсет и една години, животът беше пред нея…

  Силвия не си бе закопчала колана и може би тъкмо този факт подтикна Васил към действие. Той стисна здраво волана, после зави рязко надясно и заби колата в едно крайпътно дърво, но се прицели точно и помля дясната част на колата, за да предпази, доколкото може, себе си. Щеше да каже, че на пътя изневиделица е изскочило бездомно куче и че в опит да го избегне е завил надясно. Никой нямаше да се усъмни.

  Когато се свести от тежкия удар, Васил извърна глава към жена си,която седеше в неестествена поза сред купищата нагънати ламарини. Лицето й бе бледо, разранено, очите й – затворени, но тя сякаш все още дишаше. Васил се измъкна от колата и седна на асфалта. Чудеше се какво да прави. В едно бе сигурен, нямаше да помогне на никаквицата, която бе съсипала мечтите му. Боляха го гърдите, гадеше му се.

  Жена му изохка, после изломоти нещо и притихна. Тогава Васил заплака, имаше чувството, че цялата тъга на света се е просмукала в сърцето му. Прииска му се да сложи край и на своя живот.

  После пристигна една кола. Някой извика линейка. Струпаха се хора. Помогнаха му да се изправи на крака и му дадоха да пие вода. Някой се опитваше да измъкне Силвия, безрезултатно. Попитаха го как е катастрофирал.

  – Куче, куче изскочи на пътя – заповтаря той.

  Качиха него в дошлата линейката, Силвия си остана там, заклещена сред ламарините на семейния автомобил.   

  ***

  В болницата се оказа, че Васил има две спукани ребра и десетки охлузвания. Оставиха го за допълнителни прегледи, но обещаха да го изпишат след няколко дена. Никой не знаеше нищо за Силвия. Но Васил бе сигурен, че тя е мъртва. Обзе го някакво странно спокойствие. Чувстваше се смазан от мъка, но същевременно не съжаляваше за стореното.

  На следващия ден дойде неочаквана новина. Една от сестрите му каза, че Силвия е приета с тежки наранявания в травматологията, била много зле, но поне за момента нямало опасност за живота й. 

  Васил веднага отиде да я види.

  Силвия лежеше в двойна стая на третия етаж. Другото легло бе празно, което подейства успокоително на Васил. Той бе объркан, от една страна го бе яд за проваления план, от друга инстинктивно се радваше, че любимата му е жива. В душата му вилнееше буря от противоречиви чувства.           

  Силвия бе в съзнание, изражението на очите й даваше да се разбере, че го е познала. Той й се усмихна. Тя изпухтя, опитвайки се сякаш да каже нещо. Но металната шина, която държеше долната й челюст в неподвижно състояние, не й позволяваше да говори.

  – Е, явно най–накрая се е намерило нещо, което да ти затвори мръсната устица – подхвърли небрежно Васил и огледа изпитателно половинката си.- Май крайниците ти все още са пълен комплект – добави със сарказъм той.

  Дясната ръка на Силвия беше привързана с бинтове към гърдите й, така, че дланта й да ляга точно под лявата ключица, а лявата бе шинирана и подпряна върху две тумбести възглавници. Десният й крак изглеждаше потресаващо зле, заради забитите в бедрото метални фиксатори; беше поставен върху някаква подложка, която го държеше леко повдигнат и свит под малък ъгъл в коляното. Левият й крак бе гипсиран в изпънато положение от глезена до горната част на бедрото и бе вдигнат високо с помощта на система от макари, от единия край на които към пода се бе провесил тежък метален топуз. Гипсът изглеждаше чудовищно дебел и масивен, но все пак следваше извивките на добре оформените й мускули.           

  – Ха, има ли здраво местенце по теб? – попита Васил и се почеса по врата, когато забеляза, че малкия пръст на десния крак на Силвия липсва. Превръзката се бе напоила с кръв. – Кажи, скъпа, как се чувстваш? Добре ли си?

  Силвия изсумтя, белите й зъби проблеснаха за момент изпод шината.

  – Явно не ти се говори. Знаеш ли, твоят любовник няма да те хареса в този вид. Със сигурност ще ти бие шута и ще си намери някоя друга. Да, определено. Та на кого би му притрябвала развалина като теб. Съжалявам, но трябва да ти кажа, че малкият пръст на десния ти крак е безвъзвратно изгубен. Каква трагедия, какъв лош късмет само! На пътя изскочи куче и аз за да го избегна… нали разбираш… Все ти повтарям да си слагаш колана, ама ти, не та не, стягал ти. На ти сега. Не мисли, че опитвам да ти се подигравам, просто ми е криво и си споделям. На кого да споделя, ако не на най–близкия си човек. Знаеш ли, това, което ти се случи може би е наказание свише, ето аз пострадах съвсем леко. Явно не е здравословно да изневеряваш на мъжа си.

  В очите не Силвия проблеснаха гневни пламъчета, който обаче постепенно се смалиха под избилата влага.

  - О, скъпа, не плачи! Аз съм готов да ти простя. Хайде да се сдобрим, какво ще кажеш? Няма смисъл да се караме, все пак, семейство сме. Ще оздравееш, няма страшно. Аз ще се грижа за теб, не се безпокой. При мен си в сигурни ръце. При мен си в сигурни ръце, Силви. Малко ме беше яд на теб, но ми мина вече. Да се сдобрим,а?

  Силвия някак си успя да поклати глава наляво–надясно, което Васил съвсем правилно възприе като „не”.

  – Не?                       

  Васил прехапа устни. Приближи се и докосна босото стъпало на гипсирания ляв крак на Силвия, което бе почти на височината на гърдите му. Потърка нежно пръстите й, после ги целуна, а те помръднаха в плах опит да пропъдят натрапника. Намери мястото, където Силвия имаше жесток гъдел и започна да го „обработва”. Силвия се ококори, след което се размърда; шината на челюстта й й пречеше да се разсмее и освободи част от огромното напрежение. Мърдаше стъпалото си, като по този начин си причиняваше жестока болка в счупеното коляно, но нямаше как да не реагира на гъдела. Фиксаторите на дясното й бедро изскърцаха; ръцете й се тресяха, сякаш през тях минаваше ток.                         

  – Трябва да се сдобрим, Силви. След като се сдобрим и ти разкараш онзи мръсник – всъщност той сам ще се разкара като те види на какво приличаш, ако изобщо някога те види, – всичко ще тръгне по мед и масло.Заедно ще преодолеем този труден етап от живота ни. Когато оздравееш…

  – Искаш да си с него? – Силвия клатеше глава надолу–нагоре –„да, да, да”. – Но аз те обичам, Силви! Плюс това сега мога да правя каквото си искам с теб! Ти си беззащитна, не разбираш ли, съвсем беззащитна? Да се сдобрим!

  Тогава Силвия успя да размърда устните си дотолкова, че да изсъска:

  – Развод!

  Васил падна на колене, положи главата си на леглото, в краката на Силвия, и зарида. Беше отчаян.   

  Минута по–късно Силвия се надигна с неимоверни усилия на волята си, извъртя гипсирания си крак настрани и го залюля, въпреки протестите на строшеното коляно. Една от макарите се откачи, после още една… а накрая тежкият гипс се стовари върху темето на Васил. Чу се звук като от строшаване на суха съчка.

  Васил успя да промълви едно провлечено „сдобрим” преди лицето му да застине в зловеща гримаса.