Дар от съдбата (И ако обич цял живот ти липсва...)

Не можеше да си обясни какво се случва. Можеше единствено да каже - жадуваше да седне пред компютъра си. Вече няколко пъти сутринта започваше да пише на един дъх, но още същата нощ заличаваше всичко. Историята се повтаряше отново и отново. Пред очите му се въртяха кадър след кадър, изпълнени с различни лица и усмивки. Не знаеше по каква причина, но понякога съдбата бе благосклонна да му подарява неочаквани преживявания.

През всичкото това време той имаше срещи с различни интересни хора. По каприз на живота, много от тях бяха с дечица, които се радваха на Дядо Коледа. Започна да обмисля и серия рисунки по свои разкази. Реши се и на интересен проект, следвайки съвет на стари приятели. Във връзка с него най-важното за него бе, че се запозна с човек, от когото можеше много да се обогати и да му помогне. Почувства го още по време на срещата в бара, докато слушаше нейните преводи на английски. Бе много интересно да наблюдава отстрани нейното взаимодействие с поетесата и негова любимка, чийто талант боготвореше. Уреди си среща да се видят след няколко дни. Надяваше се да успее да ú покаже колко му е нужна да осъществи във времето негова мечта. Тя се съгласи, уточниха подробностите и се разделиха. Всичко бе вече в неговите ръце. Понякога си спомняше за разговора им, започна да се интересува от нейните творби. В бързината си да пише и споделя допусна неловка грешка с едно име, която тя веднага поправи. А на извинението му получи отговор, който завинаги се запечата в паметта му. Нейните последни думи към него:

- Няма никакъв проблем, Вили. Важното е, че се познаваме – и мило завърши. - Усмихвам ти се!

Впечатлен от достойнството на този отговор, можеше само да ú отговори:

- Благодаря! Аз също мисля по този начин.

Срещата с нея бе поредният каприз на съдбата. Имаше нужда да срещне човек с такива достойнства, търсеше го отдавна и ето че се сбъдна. Вярваше в нея, най-малкото защото тяхната обща позната Поли, поетеса с невероятен талант и обаяние върху хората, допускаше до себе си само стойностни хора.

А на следващия ден изживя още една приятна случка. Отначало, виждайки своето име, си помисли, че това бе най-глупавото решение. Но на следващото изтеглено листче бе чистосърдечно желаното. Прие го като поредния подарък от съдбата. За това, че толкова време не беше я виждал и му липсваше. Липсваха му техните, макар и кратки, разговори. Нямаше щастието да ú се любува незабележимо отдалеч на лекокрилата походка, че не можеше да чува нейния смях. Буквално всичко. Отдавна бе решил какво да подари и ето че вече получи прекрасен повод за това. Не можа да сдържи радостта си и още при първата им среща същия ден подхвърли:

- Знаеш ли, аз мога да позная кой трябва да ти подари и какво?

Тя само се усмихна и отмина. Навярно си помисли:

- Той отново се шегува.

Изобщо не подозираше, че бе самата истина. Най-много да бе решила, че е видяла кой какво е изтеглил от другите. На другия ден отиде при познатата си фирма и заедно решиха как да изглежда подаръкът в същия стил. Получи се прекрасно допълнение към нещо, което вече ú бе подарил за рождения ден. Открай време всяка жена изглежда ослепително с такава огърлица и гривна. Не се съмняваше, че и при нея ще се случи същото. Неволно, без да замисли за случващото се, започна да брои изминаващите дни. През това време успя да се види с нея няколко пъти съвсем случайно. Беше си все същата. Такива като нея не се променят, защото всичко е вградено в душата им.

Важният ден наближаваше. Предпоследният ден бе петък. Случайно я видя и реши отново да се пошегува.

- Помниш ли, казах ти, че зная кой и какво ще ти подари. Това ще се случи утре. Опитвам се да ти кажа, че това ще бъда аз. В пощата на Дядо Коледа пристигна листче с твоето име.

Бузите ú поруменяха. Не знаеше как да реагира. А той продължи: 

- На мен се падна щастието да изтегля твоето име. Затова ти казах тогава онези неща. И знаеш ли колко обичам такива румени бузки.

Тя окончателно се смути и засмяна мило ги закри с ръце. Не попита нищо. След малко се разделиха.   

Когато на следващия ден излезе от къщи, вече всичко бе решил окончателно. Вървеше без да бърза. Нямаше закъде и защо. „Всичко е карма и нека така да бъде” - си мислеше, докато пътуваше към срещата. Външно изглеждаше спокоен, но само той си знаеше колко трудно подтискаше желанието си да ú се обади и я помоли за среща някъде навън.

Седеше в кафето сред общи познати. Изчака търпеливо да останат сами и я помоли да я види за малко насаме. Тя кимна и му обеща. Но съдбата отново си играеше. Почака повече от необходимото, но тя не дойде. Тогава започна да върши онова, за което бе пристигнал. По едно време тя се появи отпред и му се усмихна виновно:

- Извинявай, бях забравила.

- Няма нищо – отвърна, макар със свито сърце.

Нямаше как да ú се сърди. Все пак знаеше, че това, което представлява за него, не е онова, което той представляваше за нея. Това е същата карма, която го следваше и му бе предречена от онази старица. Кармата да търси, без да намира. Подаде ú подаръка.

- Ето, това е за теб от Дядо Коледа. Познаваш ли това?

- Да! То е като онази огърлица.

- Вече си имаш комплект. Ето, моите приятели ти дават и това пликче за нея. Така много добре ще се запази, защото перлите са оригинални и се нуждаят от нежност. Може ли сега Дядо Коледа да те помоли за нещо?  

Тя го погледна въпросително:

- За какво?

- Виждаш ли, аз не зная кога ще си отида завинаги. Всички знаем, че това ще се случи. Това е животът. Но много ми се иска поне за малко да те видя колко си ослепителна с тях. Би ли се съгласила утре вечер да сложиш всичко поне за миг?

Лекото напрежение изчезна от очите ú и те засияха.

- Разбира се, ще бъда с тях – кимна с глава. – Обещавам ти.

Същата вечер вървеше бавно по любимите си улици, без да обръща внимание на започналия дъжд. Белите камъчета, сред които откри нейната снимка, вече бяха омърсени от живота. Нощта постепенно разтваряше своето ветрило от светлини.

Отдавна обичаше да се разхожда, когато вали. Хората се променяха и сваляха своите маски. Лесно проличаваше кой се радва на живота и кой го мрази. Вътрешно в себе си бе решил да си тръгне почти веднага, ако тя не се появи с тях. Ролята на странния „господин Никой” в очите на скъпите му хора му бе отдавна позната. При първия удобен случай постъпи така, че тя да го узнае. И тогава тя му каза нещо странно:

- Не се обиждай, ако не искам да танцувам. Не е лично към теб.

За него тези думи прозвучаха неочаквано, но личеше, че са премислени предварително и тя също е търсила момент да го разбере.

Влизайки в шумната зала, видя много нови неща. Хората седяха около неголямите маси вече по компании. Случайно образувани или с приятни на тях лица. Неволно се почувства чужд. А навярно и такъв бе отдавна. Винаги избягваше обстановка, в която не можеш да разговаряш и се смееш. Не го привличаше особено и музиката, въпреки че до четвърти клас бе танцувал в такъв състав. Почти веднага я видя. Плъзна бързо поглед и разбра, че трябва да си тръгне. Повъртя се малко под предлог, че си търси свободно място. Застана с гръб към масата ú, за да не я безпокои. Не искаше да ú попречи да се забавлява, както ú е приятно. Какво пък толкова се бе случило. Не мислеше, че някой някога ú бе споменавал, че единствено достойна рамка за истинската женска красота са перлите и диамантите. Обаче диаманти се купуват само от любовници или ако искаш да правиш секс. Докато перлите се даряват от всеки, който искрено е покорен. Затова бе направил от чисто сърце достоен за нея подарък и това бе всичко. Странникът в него добре разбираше, че е глупаво да го заболи, но неволно се случи. Оставаше му да отвърне на поканата от свои стари приятели. Това семейство му бяха позвънили и сред тях би се опитал да се разсее. Или пък да се разходи из нощния град и да довърши онзи стих, който бе видяла преди един ден да пише, седнал на креслото като Дядо Коледа.

Преди да се запъти към изхода, все пак се осмели да потърси нейния поглед. Тя го улови и веднага разбра. Направи нещо неочаквано за останалите около нея. А може би и неразбираемо за тях. Бързо извади за миг изпод полуразтворената си бяла риза перлената огърлица и после отново я прибра. Тогава откри върху тънката китка и гривната. Бе изпълнила своето обещание. Може би я бе сложила само заради него, без да иска другите да я виждат. Или моделът на ризата го налагаше. Защото тя винаги се обличаше с подчертан вкус. А може би нейното поколение така е свикнало да носи. Все едно. Това, че очакваше перлите да бъдат открита рамка на нейната естествена и рядко срещана красота, не бе важно в този момент. Странният ú жест не остана незабелязан от нейния връстник и приятелката ú на масата, но това и двамата изобщо не ги интересуваше. Кимна с глава да ú благодари и бързо отмести поглед.

Реши да остане за известно време, защото искаше нещо да я попита. Той бе дошъл и за още едно нещо, въпреки нейните странни думи преди един ден. Когато хората до нея станаха за поредното хоро, застана прав и ги попита с приятелката ú дали може да седне до тях.

- Разбира се, седни.

Помълча малко и тихо ú каза:

- Благодаря ти. Но ми се иска да попитам още нещо. Би ли ми разрешила да те поканя за един танц?

- Не го прави. Няма да приема.

След тези нейни думи повече нямаше какво да прави в ресторанта. Не искаше и нямаше смисъл да ú признава колко дълго бе чакал тази вечер и този блус. Вече бе забелязал, че тя през цялото време не ставаше да танцува. А знаеше, че има богат опит да танцува народни танци. Не знаеше причината за всичко това, макар да му бе направило впечатление, че няколко пъти сама или с приятелката си излизаше  до определено място. Можеше да не иска да танцува с него и защото я отблъсква с нещо. Никога нямаше да му признае това. И никой не бе виновен, че не заслужава вниманието на този човек. Изправи се и се върна на своята маса. Там имаше само мъже, които се наливаха с водка и си говореха от време на време. След няколко минути отиде в съседното помещение при една много по-приятна компания. Започнаха да се шегуват, обаче не бе същото. Но отдавна искаше да си тръгва. За да не стане веднага, танцува последователно с две различни партньорки и след малко си тръгна. На улицата позвъни на своите познати и се отправи към тях за да се разсее. Знаеше, че няма да успее да го направи, но никой не му бе виновен, че е странник. И че цял живот търси нещо, което едва ли заслужава. Макар да пишеше и рисуваше отдавна само за него.

Когато извади и му показа прекрасните перли на шията си, бе забелязал, че заедно с неговата гривна носеше и друга. Вътрешно си обеща да ú разкаже за едно поверие на японските жени „ама”, които се гмуркат за бисерни миди в океана. Без да знае, невинно бе нарушила тяхно древно поверие. „Ама” от векове вярват, че ако случайно одраскаш перла, ти нараняваш душата на дете или момиче. И щеше да остави тя да реши как да я носи занапред. След няколко дни щастието му се усмихна отново и той успя да ú го разкаже. Тя му призна за причината. Помоли да му донесе обратно гривната за един ден. Неговите приятели веднага щяха да я преработят до удобния размер за нежната ú китка.

Прибирайки се през онази нощ, за малко седна до двамата поети на площада. Градът отдавна спеше. Няколко осветени прозореца разказваха своите истории на трамвайните линии. Нощният студ отдавна бе прогонил бедняците от техните кашони и вятърът започна да ги влачи по тротоара. Едно такси бързо изсипа своите пътници и отпътува по Раковски. Хората го изгледаха учудени. После потънаха в близкия вход. Дори бездомните кучета го наблюдаваха озадачено. Той сви рамене и продължи да тъгува по неизживяния блус тази вечер. Отдавна бе свикнал да го гледат с недоумение. После извади от джоба си своите листчета и довърши редовете, които тя преди дни бе забелязала да започва.

Заспиват булевардите смълчани,

и започва кучешки парад.

До контейнери разменят си закани,

по навик минувачите мълчат. 

Нощта разтваря своето ветрило

от странни многоцветни светлини,

един след друг прозорците умират,

огнище от надеждите гори.

Пълна е с образи тъмата

и да ги почувстваш трябва само,

дори сред тях да няма ласка 

или поне приятелското рамо.

Гробът е твоята заслужена люлка,

но Смъртта те търси само за любов.

С много късмет някога ще сте заедно

под студения изгарящ покров.        

И ако обич цял живот ти липсва,

естествено е да я търсиш ти навред.

Над теб надсмива се поредният живот

и насаме оставаш с думи, ред по ред.

PS. Представях си, че танцувам този любим, но неизживян блус в рамка от нежно бели перли. - http://www.youtube.com/watch?v=qx3EQQQ6yjM&feature=related