Всички подценяват психопатите. Подминават ни разсеяно, избягват ни в супермаркета, но когато заколя кучето на Паркър и окача месата му по телефонните жици над улицата, всички се мръщят. Твърдят, че съм аз, но няма как да го докажат, няма и какво да направят. Във всеки случай само двамата с мръсното псе знаем, че именно аз благородно спасих целия квартал от безкрайното лаене нощем.
Днес ще си купувам ориз. Сутринта разпознах камиона, който доставя големите чували, онези от 10 килограма. Ще го сготвя с мляко и яйца, но само белтъците, без нецензурната гадост, дето се мъдри като тумор в сърцевината на яйцето. Та отивам към супера и вървя, както подобава – без да настъпвам фугите по паважа – когато насреща ми излиза онази кобила. Марта О‘Койл, президент на "Женския клуб". Стегната в кръста с широк колан, а роклята ù е като циментирана с цвят на мухъл и кафяви точки по нея. Изпречва ми се на пътя и забива токчетата на изрядно лъснатите си обувки в една от фугите. Усещам се, че пребледнявам ...