Всички подценяват психопатите. Подминават ни разсеяно, избягват ни в супермаркета, но когато заколя кучето на Паркър и окача месата му по телефонните жици над улицата, всички се мръщят. Твърдят, че съм аз, но няма как да го докажат, няма и какво да направят. Във всеки случай само двамата с мръсното псе знаем, че именно аз благородно спасих целия квартал от безкрайното лаене нощем.

 Днес ще си купувам ориз. Сутринта разпознах камиона, който доставя големите чували, онези от 10 килограма. Ще го сготвя с мляко и яйца, но само белтъците, без нецензурната гадост, дето се мъдри като тумор в сърцевината на яйцето. Та отивам към супера и вървя, както подобава – без  да настъпвам фугите по паважа – когато насреща ми излиза онази кобила. Марта О‘Койл, президент на "Женския клуб". Стегната в кръста с широк колан, а роклята ù е като циментирана с цвят на мухъл и кафяви точки по нея. Изпречва ми се на пътя и забива токчетата на изрядно лъснатите си обувки в една от фугите. Усещам се, че пребледнявам и бих отрязал крака ù, само и само да не е в тая пропаст.

- Знам, че ти си го направил, откачалке. – заявява ми с висок глас и ме гледа с очакване да се хвърля на колене и да се моля за прошка. Мисля, че поне пет от членките на женския клуб са го правили през десетгодишния мандат на О‘Койл. Но не и аз. Аз отивам да си купя ориз. – Никой не те иска тук. – изсъсква към мен, докато я подминавам.

 Спирам се сепнат, правя крачка назад и доста уместно ù съобщавам следното:
- Пи е равно на три, точка, едно, четири, едно, пет, девет, две, шест, пет, три, девет... - и продължавам да ù го съобщавам още известно време, докато тя отстъпва в тих ужас.

 Редя се на касата и все още си мърморя цифрите на пи, когато касиерката ми намеква, че трябва да ù дам десет мазни, зелени долара срещу лукса да си тръгна от магазина с торба ориз. За щастие си нося латексовите ръкавици и кожата ми няма да има директен контакт с тази порнография. По пътя към дома решавам, че тази вечер ще убия Марта О‘Койл.

 Около 21:57:30 съм заел позиция наблизо до театъра. Понеже няма представления в понеделник, "Женският клуб" се събира тук от 20:00 до 22:00 и обсъжда как да направи сладкишите си по-сладки, дрехите на децата по-циментови, стъклата на прозорците по-чисти от съседските.

 В 22:04:17 О‘Койл излиза от театъра и тръгва по уличката, която след около 15 минути ще я отведе у дома. Тъй като още от ученик съм си прилежен, си подготвих нож и белачка. Засега всичко ми звучи като тиктакането на часовник, приятно и последователно. Но за мое отвращение, Марта реши да смачка този часовник и зави надясно пет пресечки преди дома си.

 Нощта е пълна с изненади, а тази отвратителна жена целенасочено излиза от града. Улицата, по която се движим, е задънена, а отвъд има една рехава широколистна гора. Двамата я прекосяваме с разумна дистанция помежду си. След като излиза от храсталака, О‘Койл с известни затруднения пристъпва през полето и се отдалечава на около 100 метра от дърветата. Все още в сенките, аз, ей така, за спорта, решавам да изчакам и да видя какво ще прави.

 Марта поставя дамската си чанта на земята и с хирургическа прецизност вади от нея метален триъгълник и пръчица. Със същата точност чуква еднократно пръчицата о триъгълника и той изрича „дзъннннн“.  Връща инструмента в чантата си. Изправя се, поема си дълбоко дъх и се сгърчва с истерично, животинско пищене, дращи с нокти по невидима стена около себе си и така няколко минути. Млъква. Пак изправя гръб. Поема си дъх и рецитира с викове, докато размахва показалец:
- Защото, Марта, аз така съм казал! Не виждаш ли, че работя? Колко пъти трябва да ти се повтори, за да разбереш? Защо не си като другите деца? Марта, чуваш ли, като ти говоря? Слушай майка си, Марта! Трябва ли пак да те затваряме в мазето?

 Отново вади триъгълника, почуква го, „дзъннннн“, прибира го в чантата си и се запътва обратно към гората. Вървейки, окопитва всички кичури от косата си, които не са перфектно бетонирани в кока ù. Докато се приближава, чувам, че си мъмри нещо. Наистина, съм я подценил, казвам си, защото, когато О‘Койл ме подминава в среднощния мрак, чувам съвсем ясно как брои:

- ... 11... 13... 17... 19... 23... 29... 31... 37... 41... 43... 47... 53... 59... 61...