Произведението не подходит для лиц моложе 18 лет.
Наскоро излезе филмът на Кшищоф Зануси
"Животът като смъртоносна болест,
предавана по полов път".
Любовта също може да се разглежда
като болест, поразяваща главно
сърцето и човешкия мозък.
Не всеки има имунитет.
Но не трябва да се опитваме да я лекуваме.
Най-добре да изчакаме съпротивителните сили
на организма сами да се преборят със заболяването,
както при едрата шарка.
И да се надяваме,
че няма да останат видими следи.
Диагноза:
Безумно влюбен
I. История на заболяването
1.Основата
Баща ми казваше, че ако си намеря девственица за жена, тя вероятно ще е толкова грозна и проклета, че и дяволът не би я взел. От друга страна, ако си намеря някоя красавица, може да е много отворена, което не означава, че е весела, дружелюбна и т.н., а че често си разтваря краката и има много членове в нейния фен-клуб.
Има едно правило – на златната среда, което ще рече, че всеки мъж балансира между двете крайности, според уменията, таланта и късмета си.
Като дете много обичах да чета фантастика. Аз и сега я обичам, но не ми остава много време за четене. Та имаше една книга, вече не си спомням нито автора, нито заглавието, в която трима приятели с помощта на компютърна програма избрали и изрязали от снимки на актриси, манекенки и прочие хубави жени – най-нежните и невинни очи, най-хубавите коси, най-сексапилната усмивка, най-правилно изваяното лице, най-сладкото носле и т.н., миксирали подбраните детайли и създали образа на съвършената женска красота. Аз нямах приятели, които да коригират предпочитанията ми, но мислено също бях изградил представа как трябва да изглежда ТЯ. И дълги години напразно я търсих.
2. Първи уроци
Една вечер, когато бях в седми клас, брат ми доведе някакъв приятел да играят на компютъра. Завариха ме да разглеждам последния брой на Плейбой. Онзи ме видя, че съм се натопорчил и почна да ми се смее:
- Ей, малкия, опъваш ли палатката сутрин? От мен да знаеш, ако искаш да спиш на чисти чаршафи, краставиците трябва да се обират вечер!
Аз се ококорих неразбиращо, а той ме изгледа и после се обърна към брат ми:
- Ванка, що не ограмотиш хлапето, ами го оставяш да се мъчи?!
Една събота брат ми излезе на дискотека извън града. Колкото и да го молих, отказа да ме вземе със себе си. След около час дойде приятелят му с мотора си и аз помислих, че бате го е пратил да ме вземе. Поканих го да влезе и трескаво се запреобличах. Тъкмо да нахлузя новите си дънки и той ме спря:
- Чакай, искаш ли да ти покажа някои трикове? Харесват се на момичетата, пък и на теб ти става по-гот!
Съгласих се. Бях много наивен и мно-о-о-го любопитен, като всички момчета на тази възраст.
И така, правих за първи път любов, но не с момиче. Ама вие какво си помислихте – че съм обърнал резбата ли?! Няма такова нещо! Макар че мъжките двойки по-ги разбирам: когато има два пениса, все единият ще свърши работа! Какво ли правят лесбийките? Все едно. Онази вечер се оправих сам. Марто, който се казваше Марин, но го наричаха така, защото бил роден през март или защото бил надарен като магаре, което всъщност не съм видял, само ми показа как да го направя. Самозадоволяването, или както казваше Марто, мануалната любов, не била проста работа! Не е нужно да развиваш мускули, достатъчно е да знаеш къде точно да се пипнеш, кога по-нежно, кога по-силно, някои въртеливи движения и други трикове, така че да можеш да се контролираш и освобождаването да стане точно в избрания от теб момент. Е, трябваше да ми покаже нагледно някои неща, включително как се поставя презерватив. Но ви уверявам, че това бе единствения случай в живота ми, когато друг мъж е докосвал гениталиите ми. Не беше прав бате, като го нарече педофил и го изгони, когато научи. Тези уроци бяха много ценни за мен.
Но не толкова, колкото другите! Навярно защото ми бяха преподадени професионално, с педагогически подход.
3. Първи стъпки в любовта
За първи път правих любов с жена две години по-късно. Казвам жена, защото наистина беше такава, а не някоя ученичка на моята възраст, която я е досърбяло, пък тя си помислила, че й се иска, а после е осъзнала, че е сбъркала!
Открай време ми се отдаваха езиците. Руски език, например, съм учил в основното училище. И въпреки че почти 20 години не съм го ползвал, за мен не е проблем да формулирам мислите си направо на руски.
Затова се записах в Езиковата гимназия.
Може би защото вече бях започнал да уча английски (от компютъра покрай бате), но френския ми се видя страшно труден.
Имахме съвсем млада учителка, току-що завършила френска филология. Вместо да се опита да ме научи на нещо, тя все се заяждаше с мен.
- Тук ли си?- често ме питаше, забелязвайки блуждаещия ми поглед.
И как да не съм разсеян, като идваше с къси полички или прозрачни панталони, през които се виждаха прашките й. А когато се наведеше да провери какво пиша, имах чувството, че гърдите й ще изхвръкнат като две гълъбчета пред очите ми.
Започнах да се старая повече, но колкото и да учех, повече от четворка не успявах да изкарам. Дойде краят на учебната година. Оставаха две седмици до проверовъчния изпит, на който ако не покажех необходимия обем знания по езика, трябваше да си търся друго училище. Отчаян, помолих г-ца Колева да ме подготви с частни уроци. И тя се съгласи.
Десет дена, всяка сутрин точно в 8 часа се явявах в апартамента й. Всеки ден научавах по 100 думи – основни понятия от теорията на някои науки и учебни дисциплини, като биология, анатомия, химия, психология и логика, свят и личност. Теорията беше придружена с практически занятия, за затвърдяване на знанията. Така усвоих не само френския език, но и френската любов.
ІІ. Живот без любов – какво е?
1. Изоставен
На 15 септември Моята учителка не се появи. Разбрах, че е заминала на двегодишна специализация във Франция. Изпаднах в депресия. Цяло лято работих като вол на помпената станция и с трактора на баща ми, събирах изкараните с пот на чело пари за да й купя подарък, а тя ме изостави, замина без да се обади, без да напише поне един ред за сбогом!
Заклех се пред себе си не само да не се обвързвам емоционално с жена, но и въобще да не поглеждам момиче! Заех се сериозно с учебниците и дори изкарах отличен успех за стипендия.
Човек живее, за да обича и да бъде обичан!
Аз обичах училището си, където преминаваше първата половина от дните ми.
Обичах още приятелите си, с които вечер играехме на Counter-Strike, Need For Speed Underground и World of Warcraft, а през уикенда правехме походи до Хижата или ей така из Балкана.
Обичах също и колегите си от театралната трупа, с които репетирахме почти всеки следобед.
И въпреки, че толкова много се раздавах и получавах, тази обич не ми стигаше и сънищата ми бяха празни. Животът ми беше празен! Макар и изтощен, нощем дълго се въртях в леглото, преди да заспя. Четох някъде като виц, че човек прекарва 1/3 от живота в леглото си сам, а останалите 2/3 – в опити да вкара още някого там.
Навярно затова в съзнанието ми се завърна образът от детството и Тя насели сънищата ми. Вече не бях сам и имах цел в живота: да я открия!
2. Първа среща и раздяла
Не знам дали ви е известно, но във Френските гимназии има определени традиции, които се спазват и днес. Така например, в края на учебната година, всяка паралелка подготвя мини спектакъл изцяло на френски език. Представленията се гледат от цялата гимназия и се оценяват от Комисия от учители и ученици. Най-добрите се изпращат на националния преглед на франкофоните в Благоевград.
Така попаднах в рая!
Не само защото градът е красив и гостоприемен! Или защото над половината от населението се състои от ученици и студенти. А защото видях Нея и се чувствах на седмото небе от щастие: значи не било сън – Тя е истинска, жива, на моята възраст , в моето време! Съдбата ни срещна и запозна: тя се казваше Евелин Кадир Махриб. Баща й бил арабин, майка й – българка и живеели в ... някъде край морето – Варна или Каварна, не можах да разбера.
Добре, че нашето представление мина първия ден, преди още да се срещнем, защото ако знаех, че Тя ме гледа, щях да се притесня и изложа.
Евелин – за мен тя не беше първата жена (като в Библията), но пък беше единствената, за която имах очи – да я гледам, уста – да я целувам и сърце – да я обичам.
Е, до целувки не се стигна, защото тя не ми обърна кой знае какво внимание, дори телефона си не ми даде. В края на краищата и аз не съм Адам – единствения представител на противния пол покрай нея.
Поне разбрах, че не съм й противен!
Цяла нощ се разхождахме и разговаряхме под лятното звездно небе. Говорихме много, за разни неща. Установихме общи интереси: обичахме една и съща музика – техно, четяхме една и съща литература – фентъзи и имахме едни и същи любими автори – Роджър Зелазни и Тери Пратчет. И двамата играехме футбол, при това аз бях вратар, а тя – център нападател. В най смелите си мечти вече си представях, как си разменяме местата и аз й вкарвам един гол... , когато ме стресна позната реплика:
- Тук ли си?
- Да. Но се бях замечтал, как ние двамата...
- Стоп! Няма такова понятие: "ние двамата"! Аз те харесвам и ти много ми допадаш, но забравяш едно важно обстоятелство: ти си балканджия, а аз – морска птичка! Утре отлитам и не се знае дали някога ще се видим отново...
3. А казват, че времето лекува...
Следващото лято помолих баща си вместо да ходя с него на село и да се бъхтя с трактора, да ми намери някаква работа край морето – да упражнявам френския език. Иначе за какво уча? Баща ми се съгласи. Завъртя няколко телефона, обади се на свои приятели и познати от студентските години. След една седмица каза:
- Готово! Събирай си багажа! Ще бъдеш пиколо на "Чайка".
- Къде е това и какво ще работя там?
- Ще носиш куфари, ще возиш летовниците с влакчето до плажа, ще поддържаш тенис–кортовете и картинг – пистата чисти и всичко, каквото ти наредят. Ако си изпълняваш добре задълженията и заплащането ти ще бъде добро. Не си ли чувал за "Чайка"? Това е курортен комплекс само за чужденци, предимно за французи, немци и шведи, близо до Каварна.
Като чух, подскочих от радост: няма начин да не я видя отново!
Работих съвестно. С френския и английския добре се справях, понаучих и някоя дума на немски, но нямаше шведки. И да имаше, не ми беше до тях. През свободното си време прерових дискотеките, плажовете, градинките и всевъзможни други места. Реших, че и тя може да е отишла някъде през лятото. Когато в библиотеката не откриха картон на нейно име, разбрах, че съм сбъркал града.
Била е от Варна.
Работата през това лято беше за мен истинско удоволствие. Както се казва – съчетание на полезното с приятното. Научих отлично не само френския, но и английския език, включително някои разговорни изрази, жаргон и псувни. Е, в последното никой език не може да се мери с богатството на българския... Имаше и едно арабско семейство, от Мароко, което говореше френски. От тях научих няколко арабски думи с които исках да впечатля Евелин, когато се срещнем. Нощем често мълвях в захлас "хабиба" – любима...
Като не намерих Евелин, ми мина мерака да се разхождам из града. Вече не излизах от комплекса, а вечер се въртях покрай дисководещия, дори понякога му помагах – поласкан от моето внимание, той ми позволяваше да работя със саунд-системата и ми показваше как се правят някои звукови ефекти с плочите. Толкова се запалих, че с парите, които спестих, си купих собствени компютър, кейборд, миксер, саунд-система, грамофони и прочие. Какъв купон щях да спретна в училище по случай откриването на новата учебна година..., но не ми позволиха да изявя новите си способности! То, нашето, било сериозно училище, с традиции, а не някое селско училище, където всеки да прави каквото си иска!
Така и не се срещнахме с Евелин. Но аз продължавах да мечтая и да живея с надеждата, че един ден...
Когато завърших гимназията имах вече друга ориентация. Не сексуална, а житейска. Знанието на чужд език вече не беше цел, а средство за постигане на други цели. Едно от многото стъпала по пътя нагоре.
Музикалните ми страсти бяха утихнали, напълно задоволени (за разлика от страстта ми по Евелин).
Остана умението ми за работа с компютър и желанието да науча колкото се може повече в тази насока.
Баща ми, който само през лятото се правеше на велик селскостопански работник – тракторист, комбайнер и прочие, а през останалото време си беше най-обикновен учител по математика, бе безкрайно щастлив като разбра, че ще кандидатствам с математика. Дори предложи да ни подготви за изпита – мен и Колето, съсед и приятел от детинство. Отначало ниe отказахме и зимната ваканция вместо да ходим на новата ски-писта, решавахме задачи. Не че ако имаше сняг, нещо щеше да ни попречи да се спускаме по цял ден!
Въпреки, че работихме много упорито, първата година не можах да се класирам. После ме взеха в казармата. Изгубих още една година, докато възстановя знанията си и се усъвършенствам, не без участието на татко, разбира се. Ако не бях толкова горд и самоуверен и още навремето бях приел помощта му, нямаше да изгубя две безценни години от живота си. Така е, всеки плаща за грешките си.
Записах се в Електрофакултета на ВМЕИ – Варна, специалност " ....".
В казармата възмъжах и натрупах мускули. Бях сериозен, уравновесен, висок и добре физически сложен, със зелени очи и черни, меки къдрици – идеалната партия за много момичета. В Института имаше всякакви – и хубави, и умни, и страстни, но въпреки усилията, които полагах, не можех да се влюбя: в сърцето ми имаше място само за една жена и това беше Евелин. С годините все повече я идеализирах и сравнението на кое да е реално момиче с този образ, беше катастрофално.
Отдадох се на новата си страст: компютрите. Исках да науча всичко за тях, да бъда най-добрия и засега се справях. Разбрах, че усилията ми дават плод в 4-ти курс, когато в института дойде представител на Майкрософт и предложи на мен и още две момчета договори за работа и стипендия до края на обучението ни. Дълго се колебах преди да приема. Тази стипендия решаваше много от проблемите ми. Край на нощната работа в Интернет-клуба, където будувах през вечер. Щях да имам много повече време и за учение, и за подготовка на дипломната си работа.
Може би най-после щях да открия и моята Евелин. На няколко пъти ми се стори, че я видях, макар и отдалече – в един минаващ тролей, както и на изхода на една дискотека – да се качва с компания в някаква кола. Приятелите ми Люси и Слави първо ме взеха на подбив, че виждам миражи, а после шегата загрубя – станал съм бил алкохолик, получил съм делириум ... не знам какво, но ми се привиждали не мишки, а момичета. А аз наистина бях пиян – от любов, и то несподелена...
Идеята ми да търся картон на нейно име в библиотеките беше гениална. Обикалях с един любовен роман, който уж трябваше да върна от нейно име. Най-накрая я открих – името, картона и дори адреса: кв. Чайка. (Животът понякога се шегува с нас: бях в комплекс "Чайка" и я търсих в Каварна, а тя била във Варна, в квартал "Чайка"!) Е, на картона й нямаше записани романи, а само медицински учебници и списания, което ме наведе на мисълта, че учи медицина. Започнах да се навъртам всяка свободна минута край ВМИ–то с надеждата да я срещна. Дори смених квартирата си и сега прозорецът ми гледаше към двора на Медицинския институт, а сутрин закусвах в сладкарничката отсреща.
Вече не излизах с момичета. А те продължаваха да ми се лепят като мухи на лайно. Понякога наистина се чувствах като такова. Преди нямаше вечер да се прибера от дискотека сам. Никоя не съм канил или принуждавал да спи с мен. Носеше ми се славата на галантен любовник. Не че се хваля, но трябва да има нещо вярно, след началната френска школа и дългите години натрупан опит... Никога не правех секс повече от два пъти с едно и също момиче. Беше само секс, казвах им го още първата вечер и вземах всички предпазни мерки – против заболявания, забременяване и емоционално обвързване. Не исках никого да нараня, макар че се случваше понякога. Но вече край. Не исках Тя да научи какво гадно копеле съм бил. Няма да повярва, че е било заради нея...
ІІІ. Диагностика и лечение
1. Диагноза – безумно влюбен
Учихме такава дисциплина: "Диагностика и ремонт". Ако можеше и човешкото тяло да се ремонтира... Изхвърляш някой повреден чип, изгоряла платка, спояваш връзките и готово – техниката отново работи безотказно, до следващата повреда. Ако можех да направя основен ремонт на сърцето си – да изхвърля старите чувства, надежди и прочие...
Уви, любовта не е компютърен вирус – ако нямаш антивирусна програма, да форматираш харддиска и запишеш отново нужния софтуер.
Как да я изтрия от паметта си, като вече знаех че е тук, дори имах адреса й. Изгубих надежда да я срещна "случайно" пред Медицинския – или не е в града, или не учи медицина, или вече е завършила и кой знае къде работи...
Реших да нахалствам и й изпратих картичка за Свети Валентин с покана за среща. Надписах я "За една морска птичка ..... от Балканджи Йово". Името ми е Никола, но исках да подчертая колко съм изстрадал през тези години заради нея. Дали защото не се е сетила кой съм или по други причини, но тя не дойде на срещата.
Само че аз съм упорит като магаре и лесно не се отказвам. Започнах два пъти седмично да ходя във фитнес залата срещу техния блок, та дано да ме забележи – все пак не бях малко хлапе, а мъж 1.80 висок, снажен и както казваха, хубав. И това не даде желания резултат.
Един ден се въоръжих с търпение и един дебел учебник и цял ден седях на пейката пред техния блок, имитирайки задълбочени научни интереси, които нямаха нищо общо с действителните в този момент. Така успях да я видя, да се убедя, че е Тя, да я проследя и да науча къде работи – в Първа градска поликлиника, Очен кабинет.
През следващата седмица няколко пъти висях пред кабинета, с надеждата, че най-после ще ме забележи. И макар че явно тя имаше нужда от очила, накрая реших да вляза и да се прегледам – профилактично, може от толкова четене на дебели учебници и работа с компютри да съм си повредил очите. Влязох последен, преди края на работното време.
- Имате ли направление? - попита ме тя.
- Моят личен лекар – казах, като с две ръце посочих сърцето си – ме изпрати на профилактичен преглед.
Тя продължи, все едно нищо не е забелязала:
- Кажете си името и възрастта, за да Ви запиша в книгата.
- Никола, на 26.
- Трите имена! Пациентите нямат табелки с имената, не мога да гадая.
- Никола Борисов Иванов. Евелин, не ме ли позна?
- А трябва ли? Седнете на този стол. Коя е буквата, която Ви показвам?
- Моля?
- Гледайте таблото, не мен.
- Е. Нямам проблеми със зрението, а със сърцето.
- Сбъркали сте кабинета!
- Евелин, наистина ли не ме помниш? Благоевград, нощта под звездите... - станах и се приближих до нея.- Аз бях твоят балканджия, а ти – морска птичка... Ако бях те целунал тогава, едва ли щеше да ме забравиш! Ще ми позволиш ли да поправя грешката си?
Бях толкова близо, че почувствах аромата на кожата й – парфюм, примесен с миризмата на пот. Бях замаян, отнесен от вихъра на чувствата. Тя, изглежда, се почувства застрашена, защото ме спря, опирайки ръце на гърдите ми. Навярно усети, колко силно бие сърцето ми. Потънах в очите й – мастилено черни като дълбините на океан, в който се удавих. Не можех да се контролирам повече и въпреки слабия й протест, я целунах.
През четвърт вековния си съзнателен живот съм получил и раздал много целувки. Но, както е казал поетът,
"...Тази целувка една
до последния дъх ще гори,
до последния дъх и до гроба!"
2. Щастливото овчарче
Може да съм балканджия, но не съм овчарче, ако под това се подразбира просто и глупаво селско момче. Макар че може и да съм оглупял от любов.
...Не си спомням много неща от онази вечер. Знам, че я изпратих до тях, като през цялото време й говорих може би несвързано за любовта, за себе си, за дълго таените чувства, за мечтите и плановете си за бъдещето. Не знам доколко съм бил убедителен или жалък и отчаян, но тя се съгласи да се срещнем отново и така започнахме да излизаме заедно.
...Често се разхождахме из Морската градина. Не защото това беше най-красивото място в града – не се захласвах по цветенца, птички и тревички, звездите и морето, изгреви и залези. Ценях и тази красота, но имах очи само за Нея! Чувствахме се като Адам и Ева в Райската градина.
Аз се шегувах, че между нас протичат алхимични реакции, за които не са учили в института. А тя – че не разбирам елементарна математика и трябва да ме върнат в началното училище, да науча дробите. Защото като разделим километрите, които съм изминал, за да я търся, на времето, което ми е отнело това търсене, какво се получава? Разбира се, като разделиш пътя на времето се получава скорост, затова й отговарях, че се получава скоростта, с която сме се приближавали един към друг. Само че животът не е елементарна, а висша математика, дори нещо повече, защото не всичко се подчинява на логиката. И тя не вярваше, че може да ме обикне, но се случи.
Първата нощ, когато остана да спи при мен в квартирата, не правихме нищо. Или почти нищо. Въпреки многобройните ми сексуални контакти, никога не бях започвал пръв любовната игра. Изчаквах момичето само да ми се предложи. Не бях събувал пликчета, бикини или прашки.
...Беше душна юлска нощ. Седяхме пред отворения прозорец, слушахме музика, пиехме студена бира и разговаряхме. Беше толкова приятно. Не подозирах, че мога свободно да разговарям с момиче на каквато и тема да избера. Стана късно, а тя не искаше майка й да разбере, че е пила. Затова се обади на някаква приятелка да я предупреди и после на майка си, че ще спи там. Преместихме се на леглото, което за съжаление беше доста широко. За миг почувствах някаква дистанция, преграда, която бързо се стопи. Целувах я нежно и страстно. Галех косите й, гърдите й, нежната кожа от вътрешната страна на бедрата. Когато открих копчетата (беше с боди), бях изненадан, но успях да ги разкопчая и продължих да я галя. Тя лежеше неподвижно, но когато плъзнах пръсти във влажната й вътрешност, се дръпна уплашено. Физически беше готова да ме приеме, но не и психически. Не исках да насилвам нещата и затова се задоволих само с целувките. Реших да я изчакам сама да ми даде знак и го дочаках.
Няколко дена по-късно ме покани у тях. Майка й заминала в командировка, а баща й от няколко години не живеел вече с тях - върнал се в родината си. Беше все така горещо и Евелин влезе в банята да се освежи. Аз идвах от фитнес залата, където бях взел душ и се чувствах изморен.
Влезе в стаята, увита с хавлия.
Исках да изпия с устни малките капчици по раменете й, но вместо това се обърнах с гръб към нея.
- Какво има, толкова ли съм грозна, че не искаш да ме гледаш?
- Напротив, но не исках да те притеснявам, докато се обличаш!
- А кой е казал, че ще се обличам?
Тези думи бяха като балсам за изстрадалото ми тяло. Бях толкова влюбен, че от месеци не можех и да помисля за друга жена. А тялото ми имаше своите навици и нужди, които туширах с физически натоварвания. И ето, че моята любима беше готова да ме приеме в обятията си, а аз се оказах неподготвен. Нямах в джоба си презерватив, а не можех в този момент да изляза.
Когато ме докосна, имах чувството, че не ръката й, а птицата на щастието е кацнала на рамото ми. Исках и Евелин да е щастлива. Исках тази вечер да остане незабравима и тя наистина стана такава, но по други причини. Бях внимателен, нежен и всеотдаен. След отличната френска школа и годините натрупан опит, не биваше да допускам и най-малката грешка. Когато почувствах преградата, я попитах:
- Да продължа ли?
- Да!
Толкова красива и на тази възраст – не можех да предположа, че е още девствена. (Което е доказателство, че и бащите понякога грешат.) По-късно ми обясни, че до десетата си година е живяла в Мароко. Баща й бил мюсюлманин и тя била възпитана съгласно строгите традиции на неговата вяра за поведението на жената. Впоследствие научих и за други предимства на това възпитание, като например търпимостта. Един мъж може да има много жени, но жената – само един мъж. Оказа се, че съм спал с две бивши нейни съученички, една състудентка и една настояща приятелка, всичко това преди да се срещнем, разбира се!
...Исках тя първа да стигне върха, да получи оргазъм. Когато това стана, усетих как в мен се отприщи дълго натрупваната енергия и секунди след нея аз също потънах в рая. Никога не можах да си отговоря на въпроса дали беше случайност или подсъзнателно съм искал това да се случи, един вид да се застраховам, че Евелин няма да ме изостави, каквото и да научи за мен и недостойното ми поведение.
Заживях като в някакъв сън. Не можех да се наситя на тялото й. В 12 на обед тичах от Института до Поликлиниката, за да я заведа в квартирата си. В 13.30 я връщах на работа и бързах обратно за лекции. Ходех като лунатик по коридорите. Не само не водех записки, но и нищо не чувах от лекциите. Само поглеждах часовника си и чаках да стане 17ч., за да се втурна пак към нея. Чувствах се като отрязаната половинка на едно цяло, което трябва да се събере.
А тя каза, че я изтощавам, че следобед няма сили да работи и може да я изхвърлят от работа.
Осъзнах, че ако не започна да уча, мога да изгубя не само стипендията си, но и договора за работа. Но как да уча, като умът ми беше все при нея? Всеки път, щом я видех, се чувствах въодушевен като тинейджър на първа среща! Бях толкова гладен за любовта й, сякаш никога не бях виждал жена!
А тя каза, че сега разбирала защо арабките позволяват многобрачието. Държал съм се като разгонено прасе.
Има една френска поговорка: "Tous les garcons sont cochons et les filles aimes ces cochons" - "Всички момчета са прасета и момичетата обичат тези прасета!"
Какво съм щял да правя по време на месечния й цикъл? Сигурно имаше право. Но аз не можех да си наложа да не мисля, да не целувам, да не галя - непокорните й коси, сладките устни, стегнатите гърди, корема, хълбоците, като облак кръгли (както е писал един френски поет), копринените бедра и венериния хълм, който всеки път неистово желаех да покоря, като връх във Хималаите и грижливо подготвях всяка експедиция.
А тя се сърдеше. Дори ми забрани да я вземам на обяд. Започнах да ревнувам. Няколко дни поред я причаквах да видя къде и с кого излиза по това време. Когато я попитах какво прави без мен, ми отговори:
- Обядвам, като всички нормални хора.
- Сама?
- С колеги и колежки.
- С тях по-приятно ли ти е?
- Глупчо! Наистина ли ревнуваш? Забрави ли, че с теб не обядвахме! Хапвахме по парче пица или хамбургер пътьом, на връщане, а това не е полезно. Напоследък не се чувствам добре. Може да съм получила гастрит. Ти имаш ли проблеми със стомаха?
Стомахът ми беше здрав. Поглъщах всичко с вълчи апетит – когато тя беше до мен често не забелязвах какво ям. Все пак трябваше да възстановявам енергията, която влагах при нашите срещи. Не ми се повдигаше и не повръщах, каквото и да ми бе сготвила Евелин, а днес мога да си призная, че тя тогава все още не можеше да готви. Беше си купила десетина готварски книги, като "Изкуството да готвим", "Лесна и икономична кухня" и прочие. Правеше някакви химико-биологични експерименти в кухнята и беше много горда с постиженията си, като виждаше как омитам чинията си. Едва ли друг би дори опитал нейните манджи. Опитните животинки обикновено са зайчета, бели мишки и морски свинчета. Веднъж вече ме нарече прасе, ("разгонено", при това), така че всячески се стараех да оправдая прозвището си.
Моите проблеми бяха от друго естество. Скоро щях да се дипломирам и трябваше да се преместя в София, съгласно договора. Как можех да накарам Евелин да напусне работата, семейството, дома си и да ме последва? Предложих й да се оженим, но тя ме отряза - без съгласието на баща си не можела да го направи. Много съм бил напорист, а тя не искала да прибързва.
Месец по-късно научих, че ще ставам баща. Бях на седмото небе от щастие! Напихме се, по-точно аз се напих и цяла нощ обикаляхме града, разхождахме се под дъжда, танцувахме в дискотеките, тичахме по плажа и така до сутринта, докато алкохолът се изпари от главата ми, но аз все така бях пиян – пиян от любов и щастие.
Когато ме представи на майка си, тя беше готова да ми издере очите.
Баща й сигурно би ме убил, ако не беше толкова далече.
Всяка година през август Евелин ходела на гости на баща си и искала да получи неговата благословия. По-късно ми разказа каква е била реакцията му, като научил. Казал й:
- Не ти наложих да приемеш Исляма заради славянската ти кръв и най-вече от уважение към майка ти, която не беше съгласна. Мислех, че поне съм те възпитал правилно, но явно съм сгрешил. Върви си! Дай ми време да преживея измяната ти и дано ти простя. Върви по пътя, който сама си избрала и не ме търси. Но ми доведи внука като навърши годинка, да го видя, ако е рекъл Аллах.
Само че не беше внук, а внучка.
Сватбеното тържество беше съвсем скромно. Събрахме се около тридесет човека – само най-близките роднини и приятели. Евелин така пожела. Не я разбирах защо се притеснява. Бременността все още не й личеше, въпреки че беше понапълняла. Казвах й, че е приятно закръглена и ако кандидатства, би спечелила конкурса за мис Вселена. А тя само се усмихваше и ме целуваше.
Дъщеря ни се роди в петък, на 13 април. Противно на суеверията, този ден стана най-щастливият в живота ми!
Кръстихме я Калина – уж на баща й (поне първите две букви съвпадат). Но си е хубаво българско име, което винаги съм харесвал.
Беше малко, нежно създание, което ме гледаше с умните си черни оченца, сякаш ми казваше: "Всичко разбирам, но не с всичко съм съгласна!" От малка прояви завиден характер.
Казват, че "Овен" е зодия на велики личности, водачи, пълководци, като Ленин, Александър Велики и прочие. Вярвам им – и тази нощ бях вдигнат под тревога. Почти всяка нощ с дъщерята провеждаме "учения". Ние се опитваме да я научим, че нощем се спи, а не се играе. Тя се опитва да промени дневния ни режим или поне да смени часовото ни време. Кой ще победи в тази домашна война не се знае. Но ето, че и тази нощ не можах да заспя отново.
Затова пак седя пред компютъра и дописвам историята си в моя сайт...
3. Епикриза
Който е имал контакт с болници и лекари знае, че когато не могат да излекуват докрай пациента си, докторите му пишат Епикриза – от какво е боледувал, как са го лекували, какви изследвания са му правили и какви резултати са постигнали при лечението му. После го изписват от лечебното заведение и го пускат да си върви – да си търси други доктори и лечения.
Някои болести са хронични, а други – като моята – нелечими.
Понякога си задавам въпроса: Правилно ли постъпих? Дали Евелин ме обича така силно, както аз – нея? Когато е с детето, цялата сияе от щастие. Но това не означава, че аз съм я направил щастлива. Просто всички майки обичат децата си, нали така? Затова всеки ден се старая да й покажа колко много ги обичам и двете!
Все пак вярвам, че обичта ни е взаимна!
На тези, които са имали времето и търпението да прочетат всичко това, ще кажа:
Мечтайте и вярвайте, че мечтите Ви ще се сбъднат!
Защото когато много силно желаеш нещо и вярваш, че ще го постигнеш, рано или късно наистина се случва!
Както това се случи с мен.
© Галина Белинска Все права защищены