Денят незабелязано е свалил светлите си дрехи. Преоблякъл се е в мрак. Пропуснал съм голотата му.
Нещо ме събуди. Буди ме вандалски акт. Подбудите са хулигански. Лампата над мен светва като прожектор в нацистки концлагер. Някой ми го причинява. Нещо. Човешко същество с нечовешки намерения. Извършва го рязко. Осветлението е на степени. Извършителя това не го устройва. Следва гласът на Мариела, гарниран с режещи стърготини от топящ се ледник. Не се посипват в питието ми, а върху моята глава. Иска да си ляга. Намирам се от дясната страна на спалнята. Нейната. Не съм го направил умишлено. Нарежда ми да се преместя. Отказвам. Вед е заел мястото вляво. Кучето ми.
Поглеждам я. Видът ù е стряскащ. Изражението на лицето заплашително. Не съм толкова потентен, че да правя секс с нещо, изпълнено с толкова гняв. Дори и след бутилка вино. Тя издърпва възглавницата си изпод главата ми. Нейната възглавница. Напуска стаята, мърморейки думи, чийто смисъл остава прикрит. За мен. Не са благи. Оттегля се във формата на радиоактивен облак. Дано не съм засегнат. Не нося предпазни средства. Но поемам цялата вина. Провалих вечерта ù. Не спазих обещанието си. Според нея, защото има друга. Жена. Любовница.
Ако ревнуваш малко, е симпатично. Неконтролируемата ревност е заболяване. И аз ревнувам, но ласкаво. Не съм най-подходящият за брачен съюз, но не е възможно да съм виновен за всеки пристъп на психична нестабилност у партньора си.

Чувам джаз. Едва доловимо. През телефона на Мариела. Тя е в другата стая. Ще спи тази вечер в хола. Протест. Животът на семейни начала е пълен с барикади и революции. Нашият е в менопауза. Обидена ми е. Все по-често ми се сърди. Усещането е като шум от изпуснати монети на дребно върху стъклена повърхност.
Не спазих обещанието си. Гарантирах ù вълнуваща вечер, но се провалих. Имам извинителна причина. Не бе приета. Мисля, че Мариела няма проблем с това да се самонаранява. Толкова е свикнала с войната, че приема мира с мен за капан.
Под вълнуваща вечер имах предвид – вино, добра вечеря, хубав филм и секс. Но без да искам съм се унесъл в дрямка. Дълбока. Това е грехът ми. Така съм пропуснал началото на несбъднатия спектакъл.
Прибирах се вкъщи преди нея. Днес. В четири следобед. Не по-късно. Тя още беше на работа. Дойдох си от път. В края на дълга седмица. Напоследък съм доста изтощен. От много време не съм спал пълноценно. Клепачите ми горят. Чак ми се иска да ги сваля. Не ми се пие вино. Нямам апетит и не ми е до секс. Искам да склопя очите си и около мен да е тихо. Не в ковчег и не под земята.

Интимният ми враг е в хола. Диванът там е удобен. Разтяга се. Често го правя.
Слушам джаз. Идва от стаята, в която е Мариела. Мога да продължа да спя до сутринта. Поглеждам телефона си. Единадесет вечерта. Трябва да разбера дали Вед е ял. Когато жена мрази мъж, последиците понасят всички, които той обича. Независимо от това, че тя също може да държи на последните. Ненавистта на мъжа ръстово е несравнима с тази на жената. Гладът за саморазправа при жените е единствено съпоставим с любовта на мъжете. Към животните...
Мразещата жена вирее при условия, в които мъж би издъхнал няколко пъти.
Отивам при нея. Слуша джаз и пие уиски. Не виждам фъстъци. И ме ненавижда. Последното се откроява. Радиацията свети...
Не е дала на Вед да яде. Знаех си. Правя му храна и той моментално загражда препълнената купа.
Връщам се обратно в спалнята. Лягам. Затварям очи. Телефонът вибрира. Получавам съобщение. Вайбъра. От другата килия. Там още не могат да заспят. Тази, с уискито, джаза и омразата, още не се е успокоила. Уведомява ме, че повече не ме желае. Предполагам физически. Ние духовно не сме се сношавали отдавна. Иначе нямаше да се сърди на сърцето ми, че има нужда от сън.
Някой спира да те желае, защото не си го пожелал. Любопитно! Мариела не приема умората ми за аргумент. Аз съм един груб, манипулативен изверг с неизчерпаема енергия. Само се правя на заспал. Защото тъна в извънбрачен разврат. Когато бяхме любовници, приемаше всичко. Но пък мразеше мъжа си. Един мъж най-силно може да почувства любовта на една жена единствено, ако има късмета по същото време тя да мрази някой бивш.
Изключвам мобилните данни и за пореден път затварям очи. Някой, който тежи около петдесет килограма се намества внимателно до мен. Не е тя. Друг е. Такъв, който не може да ме мрази. Защото не е съвършен.

* еволюция *

Имам достатъчно причини. Не търся нови. Време е. За кардинална реформа. Трябва да продължа да се развивам. Задължително е. В момента съм на котва. Нужно е да се променя мащабно. Искам го. Да започна да градя. Не навън, а навътре. Да се превърна в творец на себе си. Да усетя удовлетворение. Не да строя шикозни сгради, да създавам скулптори или да рисувам картини. Те са нетрайни и плод на суета. Необходимо ми е да стартирам крупна еволюция вътре в мен. Но ми трябва силен трус. Знам какво трябва да направя. Отлагам го от много време. Вече е сторено.
Сега всички знаят. Какво мисля за тях. Близките ми. Цялото ми обкръжение. Нищо не им спестих. Не им хареса. Очаквах да са по-широко скроени. Откровението ми да предизвика дискусии. Видях единствено гърбове. Това беше ефектът. Самолюбието е докачлив паразит. Щеше ми се да чуят от мен нещо, което не очакват. Олекна ми.
Цял живот купувам, като се продавам. Така е устроен светът. Животът ми на земята. Парите са най-важното. С тях пазаруваш любов, приятелства, здраве. Без тях достойнството ти виси на косъм. Вече и децата го знаят – първо трябва да изкараш пари. Всичко друго е на второ място. Несъгласието ми с този простичък и кристално ясен факт изцяло ме обърка. Отрицание, което предизвика в мен духовен спазъм, несъвместим с нормалния човешки живот. Съществото ми поиска отговор, крещейки въпроса право в ухото ми. Сякаш през мегафон. Задължи ме да открия личната си житейска формула. Да се пронижа с нея в сърцето, за да се укротя. Моята собствена теорема. Защото обща истина не съществува. Такава, целокупна, еднакво добра любовница за всички живи твари по света. Или да загина търсейки я.

* пътеводител на самотния бегач*

Останахме двама. В миниатюрния ми свят. След сражението. Последните оцелели.
Нощ е. Между стените на хотелската стая.
Още се ровя в отломките на отминаващия ден. Разтворен албум. Черно и бяло. Без цветни снимки.
Отричам установения ред. Няма да разделям времето си на части. Желая да съм повече от това. Живот, накъсан на парчета. Еднакво нарязани по размер, часове и дни.
Вед спи. До мен. На леглото. Спокоен е в съня си. Поглеждам го за пореден път. Облегнал е глава на крака ми. Това го прави щастлив. И на мен ми е приятно. Сърцето ми изтласква обилна порция кръв. Безшумно. Някакво назряло чувство. Форма на блаженство. Мозъкът го избутва на повърхността.
Всичко е любов. Отдавна мисля върху това. Правя го и сега. Докато гледам притихналото тяло на едно животно. Ставам все по-опитен анализатор. Особено, когато съм сам. Тълпата ме разсейва. Любовта е единственото живо нещо, което познавам. Всичко друго ми се струва несъстоятелно. Изкуствено. Остаряла компютърна програма.
Представям си, дори без да затварям очи, как се рея в Космоса сред метеорити. Небесно тяло съм. Мъртви камъни се блъскат в мен...
Не е приятно, но се свиква. Болката е пратеник. Има цел. Да отпрати любовта. Да я тества. Аз представлявам количеството болка, което мога да понеса и въпреки това да продължа да обичам.
Нощ е в микроскопичния ми свят. Обграден от стените на хотелската стая. Вед лежи неподвижно. Знае повече от мен за обичта. Може да понесе огромно количество болка. И въпреки това да продължи да обича.
Доверието на едно куче, до нескопосаната ми духовност. Трогателни са. Мислите ми върху това.
Звукът го унесе. Шумът от клавишите, които натискам. Приспива и мен. Пиша на лаптопа. Вече не съм толкова издръжлив. По-бързо се уморявам. Но изминавам същото разстояние. С повече воля и по-малко сили. И това наричам любов.
Трудно държа мисълта си отворена, а очите си будни. Сега съм по-слаб. Понякога изпитвам болка. През повечето време. Свикнах. Когато я няма, чувствам мазохистичен глад. Вече трудно живея без препятствия. Предпочитам болка, скачена с любов, отколкото безметежно съществуване сред дигитални декори.
Шоп съм. Майка ми има конкретна вина. Родното ми село е Нови Хан. Почти целия си живот съм прекарал в Пловдив. Сега съществувам в София. От известно време отново съм в града под тепетата. Заради ролята на злодей в една опера. Душата ми е във Флоренция. От много време. Често водя и тялото си там. Скоро ще ги събера заедно завинаги. Надявам се!
Вече едва се долавя. Мирисът на тютюн в малката стая. С аромат на зелена ябълка...

* красивото *

Гледам към нещо красиво. Единственото тук. Лесно се набива на очи. Откроява се в тълпата. Седи пред мен. Делят ни няколко крачки. Момиче. Млада жена. На около тридесет. Приятна външност. Благо лице. Дълбая в пространството тунел към нея. С мисълта си. Обичам да си представям. Да мечтая. Фантазирам си разни неща. Правя го през целия си живот. Поне през осемдесет процента от него. Пристрастен съм да преживявам неща, които не са ми се случили. В останалото време съм напълно нормален. Не знам къде съм по-истински.
Не вярвам на жени. На външния им вид. Първо им показвам Флоренция. После си правя изводи.
Стоя облегнат на парапета. На стълбите, които водят към втория етаж. Намирам се на странно място. Сграда, в която експерти ти казват колко процента си жив. Физически. Всички посетители тук се радват повече, ако са по-малко живи. Ще получат нещо повече в замяна на доказано по-малкото си живот.
Пълно е с хора. Гледката не е приятна. Всички се стараят да са по-близо до вратата. Тази, която води към коридора с кабинетите. Някакъв животински инстинкт. Жена в бяла престилка за десети път обяснява, че бутането е безпредметно. Всеки ще бъде повикан по име. Никакъв ефект.
Моят ред дойде. Викат ме. Чувам имената си. Първото е произнесено с грешка. Една буква липсва. Една, но винаги е дразнещо.
Срещата е кратка. Дама, с медицинско образование, ми споделя, че изглеждам добре. Знам този факт. И друг път съм го чувал. Така се и чувствам. Познаваме се с нея. Не подробно. Бегло. Наясно съм, че не ми прави комплимент. Всичко е бизнес. Работата ù е да установи, че съм възможно по-жив. Физически. Така разходите ще са по-малко. Не за нея. Просто изпълнява. Няма откъде да знае, че не съм тук заради това.

Едната ми ръка е на волана. С другата държа лист хартия. Според него съществувам само двадесет процента. И според онези в сградата, пред която съм паркирал колата. Това не е добре. За бизнеса им.
Прибирам го в жабката. Документа.
Вед е зад мен. Намества се нетърпеливо. Едва се удържа да не ме прегърне. Не му разрешавам. Уча го да контролира чувствата си. Липсвал съм му не повече от час. Тържествува. Сякаш ме е нямало година. Хората не го можем това. Да парадираме така безрезервно с любовта си. Кроим схеми. Защото сме съвършени.
Потеглям.
Към мен приближава красивото. Единственото тук. Направо го вдишвам. Вдясно от мен. Следя го с поглед. Стоя на място. Докато бариерата на паркинга се двоуми дали да ми разреши да си тръгна.
Крачи бавно. Момичето. Младата жена. Изравняваме се. Естествено, че няма да я заговоря. Не съм толкова лековат. Камо ли материален. Дълбая мисловни тунели единствено с идеална цел.
Трудно вдъхвам доверие от пръв поглед. Затова не си правя труда.
Смъквам прозореца. Дано правилно да бъда разбран!
- Сигурен съм, че ще разтълкувате думите ми погрешно, – започвам. Използвам един от най-благоуханните си тембъри. – но много искам да Ви услужа. Мога да Ви закарам. Където поискате.
Предложението ми наистина е хуманно, но не и видът на тандема ни с Вед. Изобщо не ми се получи. Усещам го. Това не бяха точните изразни средства.
- Защо го правите тогава? – отвръща ми тя. Гласът ù е като глазура на любим плодов десерт. По устните ù даже има следи от вкуса му. – ...щом смятате, че усилията ви са обречени на провал?
Казва го спокойно. Гледа ме в очите. По-скоро разглежда лицето ми. По всичко личи, че няма да се качи в колата при нас. Радвам се, че ми отговори. И мелодиката в думите ù ми допадна.
Ясно ми е, но не и на Вед. На него все още му е любопитно. Наднича през рамото ми.
- Такъв съм си. – пояснявам. И съм откровен. – Обичам да правя услуги. Не спирам да се жертвам. И не искам нищо в замяна. Никога.
- Не се налага в момента. – вежливо категорична е тя.
- Кое? – не разбирам.
- Да се кача в колата ви. Моята е наблизо. Нямаше място на паркинга. Благодаря!
- Моля! – това е последното, което изричам преди да извърна погледа си от нея. Не ми е за първи път. Да се сбогувам с нещо красиво.
Бариерата се отмести. Липсва причина да не продължа.

* дигата *

Дигата е идеалното място. За мен. Едно от възхитителните за сетивата ми географски местоположения. Съзнанието ми допълнително е украсило впечатленията си от нея, прибавило е немалка доза сантиментална стойност и тя се е превърнала в неповторимо мисловно изображение от плът и кръв, с огромна нумизматична стойност и свръх интелектуален потенциал. Непреходна позитивна духовна интерпретация на нещо твърде нужно за мен. Престоят ми тук е не толкова физически акт, колкото деликатно преекспонирана мажорна композиция, фина емоция, породена от звуковия еликсир на мелодия, зачената при допира на нежен бриз с тънки струни на митичен орфеев инструмент.
Криволичещ път покрай реката. Тясна пътека, по която мога безкрайно да вървя. Тук сме.
Вед е във възторг. Не го водя на повод. Свободен е. Тук няма забрана...
Много обичам да ходя пеша. Защото имам куче. Ако го нямаше, щях да съм поредният сноб в някой фитнес. Преди бях точно такъв. Сега имам по-малко тяло, но много повече време за размисъл. Не знам защо това така ме привлича. Да разсъждавам над неща, които са незабележими с просто око. При условие, че крайният резултат в повечето случаи няма никакво физическо измерение.
Има нещо романтично в разходката с куче. Липсва момиче, но колата ù беше наблизо. Малшанс.
Сега съм сам с мислите си. Ще предразположа да ми партнират само най-приятните.

* нещо специално *

Светът ми е обърнал гръб. Така се чувствам. Преувеличавам. Гледам го през огромното стъкло на хоровата зала. Навън е тъмно. Под мен минават фарове без лица. По павираната улица. Не знам колко е часът. Не ме интересува.
Всички около мен разговарят на английски. Свободно. Това в момента е личната ми драма. Дори децата ми го умеят. Аз не. Никак. Но много добре се справям на руски. По наследство. И заради образователната система по онова време. Родителите ми също не си говорят на английски. Това донякъде ме ободрява.
Замесен съм в нещо специално. Не е проблем това, че в него ще бъда злодей. Важното е, че ми дадоха една от значимите роли. Без нея историята би била неосъществима.
Репетицията е тежка и продължителна. Част съм от интересна за мен общност. По вкуса ми. Приет съм с одобрение в нея. Неочаквано. Чувствам се привилегирован. Но завиждам на всички. Неблагородно. Че свободно разчитат латинските знаци. Злодеят ми също пее с подобно изписани думи, но не всеки път разбирам какво. Ще се справя. От мен зависят и други. Това винаги е било основателен мотив.

* амебата *

Търся решение. Опипвам внимателно ситуацията. Пресмятам. Не бързам. Претеглям. Оглеждам се за изход. Старая се да постъпя правилно. Не знам. Каквото и да не направя, пак рискувам да загубя.
Извърнал съм глава от нещо грозно. Избягвам да го гледам в очите. Това ще ме провокира допълнително. Не трябва. Ще избързам.
Искам да го нараня. Признавам. Желая го страстно. По старомодния начин. Хладнокръвно. С много болка и кръв. Мислите ми звучат примитивно. Знам. Но нищо по-естествено гадно не ми идва на ум.
Погнусен съм. От мъж на средна възраст. Безличен, блед и хлъзгав. Претеглен през моя поглед, разбира се. Присъствието му до мен ме трансформира в еднопосочен билет. Виза за нещо брутално. Пътуване, от което връщане назад няма. Не трябва да тръгвам на тази екскурзия. Бил съм на подобни дестинации много пъти.
Възбуден съм. Първобитно. Като праисторическа ерекция преди секс, след тежък лов на динозавър. Сетивата ми ме тласкат към саморазправа. Идеята ми изглежда нормално и напълно в реда на нещата. Своеобразен жест към природата от моя страна. Да позабърша тинята от нея. Струва си да се поизцапам. В добронамереното насилие, лично аз винаги съм съзирал немалка доза морал.
Но това са само мисли. Естествено, че мога да ги владея. Преди да създадат нещо реално. Няма да го направя. Да причиня физическа болка на грозното. Различен съм от преди. Вече умея да се контролирам. Да игнорирам погнусата си. Да притъпя зависимостта си да наранявам заради персоналните си разбирания за правда.
Външно се справям. Вътрешно продължавам да искам да го тласна в пламъци от болка. Първично. На клада. И да го бода с ръжен. Прекалявам! Само в мислите си. Но и това не е безвредно.
На гости съм. Намирам се в дома на хора, които много харесвам. Мъж и жена. Стари приятели. Говорим си само мъдри неща. Много съм уморен. Липсата ми на знания по английски много изтощават. Нищо лошо не намерих да им кажа, за да остана верен на ритуала от последните дни. Да казвам на всички какво мисля за тях. Живеят в чужбина. Щом си дойдат за малко в България, веднага ме канят на вечеря. Юлиян и Катя. Готвят много вкусни неща. Специално за мен.
Мъжът, който ми предизвиква естетически сепсис, също им се води приятел. Може би дори близък. За първи път го виждам. Явно скоро са се запознали. Чужденец. Не знам от каква националност. Бледолик е. Говори перфектно английски. На български срича. Значи и в това го превъзхождам. Работи в България. Жена му е местна и е с нас в стаята, в която съм извърнал глава от грозното, с което тя вероятно понякога се сношава. Изглежда прилично. Дамата на средна възраст. Съпругата на низвергнатото от мен тяло. Не съм им виждал акта. Вероятно и такива като този водят полов живот. Или онова, което определят с това словосъчетание. Каквото и да е то. Определено е с него от съжаление. Тя. Може да е от „Лекари без граници“. Те помагат на всякакви безпомощни.
Домакините са леко притеснени. Ситуацията е сконфузна. Не са ме виждали отдавна и смятат, че съм си същия. Сприхав и докачлив. Не знаят, че съм еволюирал. Няма откъде. Вече не реализирам навън лошите неща, които понякога тая отвътре.
В това състояние съм от около половин час. Вътрешно гневен. Изпих три чаши червено вино през това време.
Агресивният ми мисловен абзац си има предисловие. Вед ме чака в колата. Преди това беше сред нас. Чужденецът обаче има фобия към едри бозайници. Толкова много искам да има мир по света. Дори и да се налага постоянно Вед да ме чака в колата. Исках да задържа жив комфорта на вечерта и изведох кучето си навън. И друг път ме е чакал. Ежедневно. Той е мъжко момче.
Нещата се претърколиха, когато се върнах обратно. Без Вед. Чужденецът започна да ми обяснява нещо настойчиво. На английски. Игнорирах го. Не съм в операта. Извън рамките на ролята ми на злодей ще ми говорят само на български. Този държеше да го разбера. Усетих, че никой друг не желае да му бъде преводач. Започна да фъфли и да срича. Разбрах му мисълта. Заяждаше се. Разчиташе на някой да го пази. Или вече беше пиян. В неговата държава щели да ми вземат кучето, ако го оставя за толкова дълго време в колата. Само в България можело да ми се размине и аз затова съм си го позволявал. После се засмя криво и отпи от чашата си. Точно оттогава търся изход, а останалите се надяват безизходицата ми да не ме озлоби допълнително. Знам, че в държавата ми нищо не е честно. Тези, които са честни, бързо го забравят при първа възможност да се замогнат. Но не искам това да ми го навира в лицето чужденец, който прави секс с българка. Да, може би това е решение. Да го кастрирам. Ще се размножава само на ум. Вед ме чака в колата благодарение на него. Заради този неблагодарник с мисъл, обвита в мазнина от амеби.
Обръщам се с лице към него. Той знае, че нещо се случва, но ми се усмихва. Някак лукаво и дяволито. Прикрива се, че е несигурен. Искам да започна да го дращя с нокти. До го изроня като несполучлив лак от женски маникюр. Ще използвам само думи.
- Ти си негодник. - започнах – Приличаш на миниатюрен психопат. Личинка. Люспа от новороденото на жаба. Лишей. Мъх. Мога да те нараня дори с еротичен масаж. Учудвам се как може такива като теб в твоята страна да са печелили войни...
Наясно съм. Трябва да си тръгна. Няма да оставя труп в дома на приятелите си. Само оплютото лице на техен гост. Удовлетворен съм, че го обидих. Че жена му ме гледаше през цялото време с одобрение.
Последното, което си спомням е, че ги прегърнах. Юлиян и Катя. Любезните домакини. За амебата вътре, те да си купят аквариум. Може би пък да имат от онзи някаква изгода. Ще ми се да се върна и на тях да им кажа какво мисля в очите. Уморен съм. Доста гърбове вече видях. Ще пропусна.

* улицата *

Земята е осеяна с трупове. Пръснати са навсякъде. Безразборно. Тела на изстиващи вехти автомобили. Все едно съм в морга. Лачените са в гаражите...
Улицата е мъртва. С Вед се прибираме. Вървим към хотела. Колата остана на мястото си. Заради три чаши червено вино. Няма да карам пил. Скоро ми върнаха книжката. Бяха я взели. Неплатени глоби. Някой ме снимал да карам бързо. Десетина пъти. Някога. Някъде. От фото сесиите не става ясно дали зад волана съм аз.
Нощта е зимна. Крачим пеша. Само двамата. Последните оцелели.
Вед върви до мен. Свободно. Без повод. Против правилата. Знам. По това време законът спи. Справедливостта също. Двете нямат нищо общо. Правя му знак да спре. Зад нас идва кола. Фаровете ни осветяват. Отдръпвам се встрани от платното. Правя място да мине. Изчаквам. Не поглеждам към нея. Дори когато скоростта ù намалява. Спира до мен. Шум от смъкващ се прозорец. С някой ще си говорим.
Зрението ми в момента не е перфектно. Струва ми се, че нещо красиво е вперило взор в мен.
Да. Иска да ме закара. Където поискам. Сутринта обаче ми отказа. Сега ми връща жеста. Прилича на разкаяние. Гледам да не ми личи. Че бързо прощавам.
Момичето зад волана, младата жена, смята, че ме познава. Там, където се видяхме сутринта, работи неин роднина. Сега го научавам. Казал ù, че съм надежден.
Не знам дали ме следи. Твърди, че е случайност. Разпознала ме по походката и кучето.
Колата ù е нова. Чиста. Аз съм с приятел с боси крака. Не било проблем. Радвам се да го чуя. В България дори мисълта за нещо подобно е екзотична. Жена или хотел да те пуснат да проникнеш в тях с едрото си куче...
Все едно кестен да роди кокосов орех.
Тримата сме вътре. Вед е зад нас. Поглеждам го. Така изглежда триумфът. Говорим си с нея. Като стари приятели. Умея да предразполагам. Тя ме назовава по име. Малкото. Произнася го без грешка. Жените са добри детективи. Аз не знам нейното. Не я питам. Просто име. Няколко букви в определен ред. Казва ми, че изглеждам добре. Учудва се, че ме е видяла сутринта на онова място. Бях там заради инвалидния стикер. С него мога да спирам свободно навсякъде във Флоренция. Това е единствената причина.
Ухае приятно. Красивото. Било от ароматизатора на колата. Ще го взема на тръгване.
Пред нас има кръстовище. Със светофар. Свети червено. Не се движим. Първа кола сме. Бяхме. Вече не сме. Лачен, топъл труп на автомобил рязко спира пред нас. Шум от спирачки. Върху пешеходната пътека. Накриво. По диагонал. Очаквам някой да започне да стреля. По мен. Другите двама ще са косвени жертви. Много хора искат да ме наранят. Това осмисля живота ми. Доста човеци ме обичат. Поне половината от тези, които ме познават. Останалите ме ненавиждат. Няма безразлични. Живея пълноценно – с много любов и също толкова омраза. Никакви случайни, безпристрастни люде в съществуването ми.
Отдавна ходя без оръжие. Спрях да се боря за живота си с нокти и зъби. Физическият ми живот. Понякога го глезя заради децата. Ще страдат за мен. Бих наранил всеки, който докара на потомството ми мъка. Дори и себе си. Последния с удоволствие.
Засичат ни пътя. Изглежда умишлено. Ще изчакаме малко.
Не помръдвам. Красивото до мен заключва вратите. От колата пред нас излиза мъж. С ореол от гняв. Приближава. Не към нея, а към мен. Не го познавам. От онзи тип мъже, носещи много тесни дънки надолу. С голи глезени. Зима е. Много са ми дамски такива. Обаче е модерно. Вече е яко да има нещо женско в теб. По-приемам дами с нещо мъжко в тях.
Не е сам. Има още двама. Стоят до колата. Този се опитва да ми отвори вратата. Не може. Заключена е отвътре. Красивото го направи. На път съм да му помогна. Тя ме моли да остана вътре. Казвам ù, че го мога...
Настоява да остана. Така не бива. Да стоя заключен, докато друг иска да ми отвори вратата. Говорим си вътре, а онзи ни гледа отвън. Все едно го няма. Сетне излиза навън. Тя. И аз ще го направя. Бърза е. Хваща го под ръката и го отвежда. До колата му.
Броя до десет. Връща се. Сама. При мен и Вед. Колата пред нас ни освобождава пътя. Много бързо. Разбран човек. Нещо му у предложила в замяна. Не знам.
Развеждали се. Напускала този с модерните дънки, тънки прасци и голи глезени посред зима. Тази вечер си тръгнала от дома му. Завинаги.
Налагало ù се да пътува. Тази вечер. По работа. За няколко дена. Предлага ми да я придружа. Спонтанно. В състояние на афект е. Почитател съм на случайни оферти. Имам обаче сериозна заетост. Ангажимент с операта. Хора зависят от мен. Красивото ме кара да си помисля. В живота ù на този етап нищо не зависи от мен, а и едва я познавам. Имам леки симпатии и никакви чувства. С операта е различно. Вече съм вкарал лични емоции. А и читави хора зависят от мен. Без злодей няма да е същото. Имам предвид точно такъв злодей, като мен.

* хотелът *

Жена ридае пред вратата. Тихо плаче. В коридора отвън. Преди това мъж се изруга брутално. Врата се затръшна. Банално.
Бях се унесъл. Вече не спя. Босите ми крака са на пода. Телевизорът работи. Чувам репликите на героите. Смесват се с шума от климатика. Усещам топлите му вълни.
Отивам до прозореца. Отдръпвам завесата. Докосвам го. Студен e. Навън е нощ през февруари. Вътре при мен е уютно. Не харесвам ничий плач.
До вратата съм. Външната. На хотелската стая с две легла. Вед стои до мен. Сериозен. Ослушвам се. Още плаче. Надявах се да си е тръгнала. Явно няма къде. Не е моя работа. Може да го е предизвикала. Гнева на мъжа.
Не бива по-силният физически да решава кой ще остане да плаче навън в коридора. Аз лично в подобни ситуации си тръгвам.
Гол съм. Обличам си тениска и долнище на анцуг. Черни са с червено по тях. Харесвам тези цветове. Горната ми дреха има повече червено. Долнището повече черно.
Съвестта ми е подгизнала от моменти, които съм подминал с безразличие. Заради това превъртам ключа. Внимателно. Тихо отварям вратата. Вед не помръдва от крака ми. Знам. Знам, че ме подкрепяш, синко. Правя крачка напред и сензорите ме прихващат. Осветлението се задейства. Не искам онзи да се появи. Вече съм замесен.
Фотьойлът е в зелено. Тя седи в него. Изтрива следите от сълзи по лицето си. Прикрива го. До нея нямо стои изправен куфар. Черен. Днес имах тежка репетиция, срещнах се с амеба, отпратих заради операта красивото...
Правя жест да приближи към мен. На една жена в безизходица. Не казвам нищо. За да не ни чуе онзи, който грозно се изруга. Не твърдя, че не е прав. Не ме касае. Не съм от тези дето решават подобни проблеми от позиция на силата. По-силните винаги ругаят по-слабите и мълчат пред тези, от които ги е страх.
Тя не ме отпраща. Приближава. С тихи стъпки. Може да е била балерина. Предлагам ù да влезе. С жест. Поглежда към вратата на другата хотелска стая в коридора. Престъпва прага на моята. Колебливо. Кучето ми се блъска в нея. Спирам го. Много е лигав с непознати. Особено с жени. После тя се сеща за куфара. Не е нужно. Спри.
До него съм и го нося към стаята. Във въздуха. Колелата му ще издадат ненужен шум. Затварям вратата и тихо превъртам ключа в бравата.
Може да използва свободното легло до моето. Вед ще лежи на земята. Имам храна, питие в хладилника и чиста хавлия.
Изобщо не ме интересува как изглежда. Не искам нищо в замяна. Кучето ми не я смущава. Страхотни жени срещам днес. Сутринта щели да дойдат да я вземат, но сега нямало къде да отиде.
Зад вратата нещо се раздвижва. Тежки стъпки. Предполагам на мъж. Онзи пак се изруга. Защото не я намира. Поглеждам я. Виждам тревога. Усмихвам се. Това я ободрява. В стаята е тъмно. Единствената светлина идва от телевизора, окачен на стената.
Разчувстван съм от ситуацията. Много съм емоционален. Лежа и гледам в тавана. Спасих, а се чувствам спасен. Сякаш аз съм приютеният.
Не виждам нищо. Телевизорът вече не работи. Жена лежи на съседното легло. Не сме си казали и дума. От тялото ù ме дели педя. Може би две. Не спи. Сигурен съм. Спря да плаче. Навън е студено. При нас топло. Разбира се, че ще е я защитя. Не искам нищо в замяна. Само да я докосна. Няма да го направя. Ще ми се да сторя човешки жест. Някакъв. Физически. Но хората трудно ще го разберем. Ще си помисли, че искам отплата. Няма такова нещо. Всичко това е заради съвестта ми.
Моментът е нежен. Мигът е нежен. Желанието ми е нежно. Ще си го представя. Как я прегръщам. Жената без лице. Аз съм сигурен бряг. Сламката за удавник. Спасителен пояс. Аз съм милувка. Или помилван. Нещо незаменимо. Нетрайно, но могъщо. Аз съм всичко за този момент. Изпълвам го със значимост. И му благодаря!
Затварям очи. Представям си как се сгушва. С непознатия за мен свой аромат и тиха въздишка на облекчение. Над нас има буря. Аз съм подслон...