Действието се развива две седмици преди началото на повествованието.

Карабичимът, който растеше в малките парцели до гората на Папаз дере, едвам бе започнал да изкласява. Неговите фини и тънки класчета, носени от жилавото стъбло на още по-мощното коренище, създаваха илюзия, че това растение е като пирамидите. И наистина бе толкова трудно то да бъде повалено. От времето. От вятъра. От слънцето. От плуговете. Само човекът, онази еволюирала маймуна по своята същност знаеше как да разруши нещо, което стихиите не можеха. Хербицидите. Безмилостните вещества, които се впиваха в жилавото сърце на карабичима и го разкъсваха по най-суров и брутален начин. И достигаха до крехката му душа. Въпреки името си, карабичимът нямаше коравия дух на пшеницата. Защото, когато получаваш коренище, ти бива отнета черупката на душата. След хербицидите оставаше сивотата. Онази пустинна гледка, която предизвикваше сълзи у всеки, който обичаше земята. Да убиеш толкова много растения, хиляди, милиони растения, се равняваше на убийството на човек. И не защото нямаше да се възпроизведат отново. А защото земята страдаше, когато бе пустиня. Дори дъждът не утоляваше жаждата ù.

Машините пръскаха. Огромните щангови пръскачки и тежките трактори на общинската служба газеха нивичките до гората. И изливаха тонове отрова в суровата земя. Крехките листенца на карабичима попиваха жадно влагата, без да осъзнават, че пият от прокълната течност. Сушата, която вилнееше над Папаз дере вече толкова време, ги караше да попият всяка една капчица, било то и отрова. Имаше един ишерет, който старите хора правеха, за да борят напастта от плъхове. Пресушаваха всички корита в двора и оставяха по гредите солена наденица. И само в една паница слагаха вода. Вода с черна отрова¹. Когато плъхът, подмамен от суровото изкушение, вкусеше от наденицата, солта бързо набираше мощ в крехкото тяло. Удавен в собствената си лакомия, той тичаше до единствената паница. И пиеше жадно от отровата. След минути бе мъртъв, но доволен и сит. Крехките растения пиеха също толкова жадно. Но наказанието идваше от Бог. Сушата ги изостряше, а сега хората им наливаха „вода с черна отрова” и те бяха сити и доволни. Но само няколко дни. Докато „подействаше препаратът”, както казваха агрономите. И всичко утихваше. Но кому беше нужно да бъдат наказвани тревите. Само Всевишният знаеше. Може би, умишлено караше хората да страдат от собствената си глупост. Ала те щяха да се поучат съвсем скоро.

- Бай Съби, ела тука бе, че не мога да я завинтя тая пробка. Мама ù калпава пръскачка. Ама, кой на докара в туй забутаното село баш в Неделя да пръскаме.

- Кольо, стига руга бе, мама му стара. Ей там е началника, пак ше дигне панаири, че сме са мотаели за нищо работа. Дай да я видя таз пробка. Я дай едно седемнайсе и едно двайс` четири.

- Двайс` чет`рито е в трактора на Манол. Оня ден му го дадох и пишлемето още не го е върнало.

- Клещи дай тогава. Ако имаш гарги по-`убаво.

- Чакай да видя в кутията какво остана. Пустият му началник и той не ни купи по един инструмент... Аааа, ето.

- Дръж са контра тука на шпилката, аз да мога да завъртя. Брех... Ти си я стегнал, бе. Я дай да отвъртим, сигурно семерингът е захапал вътре.

- Оня като чуй, че трябва да ходи до града за семеринг... Май имах аз тука едни гумички, ще сложим от тях, пък в пон`делник ще заръчваме.

- Ще стане май. Ама пак бели дето са ни на главата... Господ не стана каил дето `неска на изкараха да работим.

Машините боботеха в онази своеобразнна монотонност и унасяха със звука си цялата картина. Те бяха тук, за да унищожат коренищната растителност, за да може да се разкрие теренът по-лесно за строеж. От общината имаше заповед за изземване на терена в нейна полза, тъй като предприемачи щяха да строят нова църква. А по закон такава не можеше да се вдигне върху частен имот. Дори синодът не позволяваше. Началникът на агротехническите мероприятия беше арендатор от града и беше дошъл, заедно с главния архитект по проекта, за да разгледат по-подробно терена. „Нива”-та, последен руски модел, който караше, едва ли бе най-удобното возило за друсащите пътища на долината на Папаз дере, но при липса на друг транспорт и тя ставаше. Началникът беше свикнал с тези пътища, но когато архитектът слезе, бе видимо блед и нямаше търпение да си поеме въздух на открито пространство. Със сигурност всяко едно скокче и прагче по пътя му се е струвало като триметрова бетонна подпора. И докато агрономът изчака вдигнатия от автомобила прахоляк да се отдръпне, то архитектът не знаеше за тази малка подробност и с първата си глътка въздух, вместо свежест, получи незавидна порция прахоляк в гърлото.

- Къде ме докара, бе, Арнаудов?! Тука само чукари, камъни и треволяци. И прахоляк колкото искаш.

- Нали искаше да се насладиш на природата. Ето ти възможност. Цял ден си заровен там в него кабинет с тонове бумащина. Глътни малко прахоляк да видиш и простосмъртните как живеят!

- Мани ги тея простосмъртни. На мене ми харесва в столицата. Не ти друса по пътищата, не ти мирише на крави, а когато искаш природа, нали си имаме парк.

- Ти си наистина градско чедо. А! Онез` калпазани що са спрели да пръскат. Пак ако не са счупили нещо.

- Като давате модерна машина на глупавите селяни, как искаш да работят прецизно. При нас има образование, стаж, докато може да работиш, а тука куцо, кьораво и сакато, хванало трактор и айдееее...

- Ти, като си висшист, не си мисли, че другите са прости. Нали затуй дадах по шестотин лева на калпак, кетап да си извадят. Ходеха, писаха, изпити, ала-бала.

- Не ми ги разправай тези на мене. Родиш ли се селянин, прост оставаш. Нали виждам и баща ми. Аз му казвам, татко таз тухла на къщата не е редена правилно, той вика, ти си гледай блоковете, не учи старото къща да строи. Изкуфяла работа...

- То да е само твоят такъв. Моят дъртият и на него му викам, пръскай доматите, бе, ще ги хване картофената мана, вика, гледай си работата, не учи баща си как да гледа градина. Какво да ги правиш. Свидят ти се, нали са родители... Ама не са прави, дето не гледат с добро око на новото. И телевизор исках нов да им купя, не щат. Гледат там, зверят са на „Юност”-чето. Мама вика, старо тесто с ново брашно не става да примесваш.

- Така са си свикнали. Не може да ги превъзпитаваме.

- То така са свикнали, ама нали после ние ще трябва да ги гледаме. Като не могат вече сами...?

- Остави, остави. Абе тез там наистина не работят. Ето пет часа стана, докато се стъмни няма да могат да го свършат. Десет декара трева ако не могат да напръскат за два-три часа, макар че са такива трънаци, защо им плащаш въобще. Правилно каза, че май са калпазани. Ако мойте подчинени така правят и проектите на къщи, смятай, ще съм ги изгонил до един от офиса. В крайна сметка работата си е работа. Не сме дошли тука на раздумка да си седим и да се подпираме...

- Недей се пали излишно. И да им викаш, по-работни няма да станат, ми дай да ги видим какво правят там.

Агрономът и архитектът тръгнаха по отъпканите от машините дири към неработещата машина. Но едвам пристъпваха. Сякаш тревата не искаше да бъде смазана. Сякаш беше направена от бодлива тел. Острите стръкове пробиваха плата на панталоните и драскаха силно, забиваха се в прасците на двамата чужденци. Та те не бяха дори от селото. Не познаваха нищо тук, което да е свидно за тях. Нивата се противопоставяше. Не искаше да бъде тъпкана от човешки нозе. Но там, където властваше правдата на силата, а не силата на правдата, нищо не можеше да се противопостави на човешкото.

Слънцето вече получаваше онзи оранжев загар, който подсказваше, че наближава да се прибере зад хоризонта. Макар и все още да бе високо, се усещаше и неговата умора. Появилият се ветрец намаляваше топлината, колкото и оскъдна да бе тя. Априлският въздух носеше още мисълта зя якенцето или за ямурлука, както казваха по-старите хора от Домуз махала. Тук обаче, преди Картал махала, на баира, дори ямурлукът беше недостатъчен през нощта. Понякога силният вятър откъм клисурите може да вдигне дори говедо от земята, какво остава за човек. Но обитателите ù – северите, бяха свикнали. Ала появилият се ветрец не бе дело на природата. Земята сякаш леко се затресе и се долови вълната на прииждащо стадо. От махалата се движеха към нивичката поне около двадесет севери, върху своите вълкодави, при това с високо темпо. Когато приближиха, намалиха скоростта. Те спряха точно до „Нива”-та на началника и трима от тях тръгнаха директно през карабичима към хората при машините. Останалите около двадесет човека стояха в очакване на знак. В действителност северите изглеждаха доста страшно. Носеха дебели кожуси от вълкодавска кожа, красиво оформени. Отдолу обаче проличаваше налагането на модните тенденции – панталони, фланели, пуловери, дори се мяркаха и дънки. Но за необразованото око кожите бяха достатъчни да всеят поне капчица страх. Още повече препаската със ножовете от кварцово стъкло и стоманена дръжка.

- Добър вечер, господа. Казвам се Сварот каага и съм главният на махалата. Това са мои хора – Костар раази и Жарот раази. Идваме с питане и искаме ясен отговор.

- Чакай, чакай малко. Как ти ше си главният. Онзи ден ми се обади онзи бе... Как беше... Инженерчето... Д... Д... Драгнев, Драгнев. Каза, че бил наместник на махалата.

- Наместник може и да си ти, но кого слушат хората е друг въпрос. Понеже нямаш намерение да ме слушаш, питам направо. Кой ви даде позволение да влизате в северски земи и да тъпчете с машините си?

- Какви земи, какви? Ти нормален ли си. Това е отчуждена земя от общината и сме със заповед за освобождаване на терена... Църква ще се строи тука.

- Кой я отчуждава, без да сме дали съгласие и без някой да ни е питал. Това е земя, която имаме от дядовците ни...?!

- Има преписки при кмета ви. Георги май се казваше. Иди там, има заповед и за овъзмездяване, ще ти дадат същото парче земя на друга нива. Не мога да разбера защо си докарал двайсе човека да питате простотии.

- Аз ти казвам, момче, не ме дразни. Кой дава право да се взима земя от мен, без да ме пита?

- Май си по-глупав отколкото изглеждаш. Обяснявам ти, че каквото сме ти взели, ще ти се върне, но не тука, сега разбираш ли, или планинският въздух ти е направил трайни увреждания?!

- Секрар каага, дядо ми, умря в тази нива, момче! Християни го убиха от завист! А сега черква щели да дигат на неговата земя. Ти петниш кръвта му! Не знам кой е глупавият!

- Законът, старче, си е закон, аз съм архитект от десет години и не знам да се е променял. Ако искаш, подай жалба в столицата. Съмнителна работа, ама питай...

- Слушайте архитекта. Аз в Коловец така ми отчуждиха, нали работя и там земята, ама не можах нищо да направя и там, манастир ли, какво правеха, не зная, дадоха ми друго място, ама то все земя...

- Уж си земеделец. Срам и позор. „Все земя”. Няма да се научите вие, модерните хора, че всеки един сантиметър от земята е уникална и не можеш да замениш земя за земя. Това е престъпление срещу всевишния. А в случая срещу северите и Кръвта им.

- И да дрънкаш сладко, ми е все тая...

- Това няма да го оставя така. Раазии...

Сварот каага и раазините тръгнаха към махалата и се загубиха в същата пушилка, от която и дойдоха. Архитектът и началникът обаче не подозираха, че са събудили с своето безочие гняв. Гняв, който не бе мимолетен.

1. Черна отрова - така се е наричала отрова за плъхове, съдържаща веществото цинков фосфид.