/разказ от поредицата за Мартин и Милена- Ахарам и Евера/

              Морският пясък блестеше като злато, както и кожата на Милена. Младата жена беше легнала на плажната ивица в крайморското градче Китен. Беше затворила очите си и се наслаждаваше на топлото, галещо слънце и на шума на препусналите бели коне на вълните, които бяха доста буйни днес. „Луди коне“- пробягна в ума и. Песента беше на групата на Мартин, нейният нов приятел, който неусетно се беше настанил в живота и. Той така дълбоко я беше впечатлил, още в сънищата, които тя непрестанно сънуваше всяка нощ. Още в тях, те се бяха запознали, бяха се сприятелили и бяха се отдали един на друг с една нежна и приказна любов. И неусетно тази любов се пренесе и случи тук, в нейния ежедневен, обичаен свят!

             Една гореща ръка, леко и уверено премина по бедрото, корема и страните на Милена. Тя потръпна и отвори за миг очи. Милен се усмихваше с тази негова, очарователна усмивка, която би разтопила дори египетския сфинкс! Младата жена хвана ръката му и я целуна, след което двамата се прегърнаха нежно и продължително.

             В стъкленицата плуваха няколко енергийни змии. Те сияеха в зелено, синьо, виолетово. Бяха много неспокойни. Аламар успяваше да ги укроти със силата на мисълта си, но само докато беше в близост до тях. Същото правеха и Демир и Ахарам. Тримата Пазители се редуваха да пазят стъкленицата с „Древното зло“ в нея. Това беше тяхната мисия и техния живот. Евера беше тяхна сестра и приближена. Тя се грижеше да носи всичко от което, младите мъже имаха нужда, в своето дежурство пред стъкленицата със змиите. Те пазеха Злото да не се пренесе в техния свят, а тя се грижеше тяхното дежурство да не е толкова тежко. Днес Демир беше на дежурство и острия му властен поглед удържаше енергийните творения в техния затвор. Евера  се доближи внимателно до него и остави един сребърен поднос с храна и вино. Демир я погледна с  повече от благодарност, нещо което преди не беше правил. Заговори я и я хвана за ръката. Евера се дръпна, но здравият мъж не я пускаше. Започна да шепти, че я обича безумно, че не може без нея, че иска тя да му бъде съпруга! Евера се разтрепери, това беше против всички правила на „Ордена на Пазителите на Древното зло“! Тя понечи да се измъкне, да избяга, да съобщи на другите пазители Аламар и Ахарам какво се случваше. Не можеше да се измъкне от здравата хватка на Демир. Обезумелият от любов и страст мъж я задърпа навън от Храма, далеч, далеч в пустинята.

          Ахарам не беше хапвал нищо от седем дни и не беше пил вода от три, но уверено следваше следите на бегълците. Евера, като че ли нарочно оставяше по някакъв нишан за да го насочи накъде вървят с Демир. Жрецът вече беше убеден, че тя е отвлечена на сила. Познаваше Евера много отдавна. Беше уникална Жрица и Отдадена на Ордена. Тя нямаше как да измени на Идеята, на която беше се обрекла - да помага за опазването на Древното зло- енергийните змии. Не след дълго попадна на съвсем прясна следа и няколко часа след това ги видя. Евера вързана за Демир с мъка се движеше и явно беше на края на силите си. Ахарам ловко и бързо се доближи до бегълците, които не го видяха от разразяващата се  пясъчна буря.

- Братко, какво си мислиш, че правиш?!- Ахарам беше хванал Демир в мъртва хватка.

- Ти си глупак Ахи! Тя е моя жена и ще бъде такава завинаги! Ще ме дари със син и ще пребъдвам така във вековете!- Демир се изсмя с истеричен смях.

- Нали си наясно, какво трябва да направя в случая!- Ахарам потрепери при мисълта, че ще трябва да направи най- непоправимото.

- Бъди проклет Ахарам, нека и Аламар да бъде проклет и Главния Жрец също! Не ми пука за вашите змии, искам Евера! До полуда я искам! Имам я! Тя ще ми роди син!

- Сигурен ли си Братко! - Ахарам се колебаеше.- Кажи ми, че си сгрешил! Че се разкайваш и всички ще се приберем в Храма, все едно, че нищо не се е случило!

- Не искам Ахарам! Искам Евера! Искам я като жена и съпруга! Тя е бременна и ще ми роди син! Ти можеш ли да се похвалиш с това?! Детето е мое и ще се казва Валдемар! Приключвай с мен знам реда! Хайде какво чакаш! Направи го! Убий ме! Забий златната кама дълбоко в сърцето ми!

             Милена се сепна. Отвори очи. По страните и се стичаха сълзи. Мартин я гледаше с обожание. Погали я. Прегърна я. И тя, силната, се разрида като малко дете в прегръдката на любимия си! Позна Ахарам, нейният брат, от „Ордена на Пазителите на Древното зло“!