Съществува една реалност, в която е позволено да си объркан. Настъпва понякога, когато истинската е прекалено тясна за да разпръснеш разочарованието си. Там момичето влюбено в залеза, се превръща в лед. И когато сълзите му потекат, нищо не се топи. Там няма никой. Само фасове и лунна светлина. Там няма кой да те чуе, когато посред нощ раздираш тишината с викове и псуваш съдбата, задето те е изиграла. В нея осъзнаваш кой си и колко точно е голяма душата ти. Колко можеш да обичаш, какво е истинско в живота ти и защо - въпреки всичко, което правиш - лошото се случва. А отговорите са невидими. Там чуваш само тишината и виждаш студа. Имаш спомени за другата реалност, където всичко е прекалено прекрасно, за да бъде истина. А истината се крие в мръсотията на страховете, зад ярката светлина на щастието, от другата страна на красотата. Там виждаш всичко, защото само там съдбата има съвест. Грозното се случва, докато мислиш, че притежаваш целия свят. Осъзнаваш, че е имало миг, в който си държал ...