4.

Паркираха пред дома на доцент Симеонов и след малко се озоваха в просторен двор. Там на една пейка бе седнала жена с руси, леко разчорлени коси.

- Това е съпругата ми Нели – представи я доцентът. – Вие си поговорете, докато аз отида да взема някои документи от стаята си.

Френцов кимна учтиво на жената. Тя беше невзрачна, но изглеждаше учудващо нормална, за да бъде съпруга на новия му познайник.

- И Вие ли сте приобщена към тайните на космоса? – попита я той.

Жената се засмя.

- О, не! – възкликна тя. – Не споделям интересите на съпруга си, но приемам неговите странности.

- Значи нямате нищо против?

- Всеки има нужда да върши някакви глупости от време на време. Знаете ли, допреди няколко години мъжът ми се увличаше по източните философии. По цял ден стоеше на едно килимче. Можете да си представите колко досадно бе това му хоби, а и не му носеше никакви приходи. Затова сега поне съм доволна, че изхвърлихме килимчетата. А и разполагаме с достатъчно средства за нормален живот и за лечението на Марина.

- Но все пак се познавате с професор Илиев, можете ли да ми разкажете за него? – попита Френцов.

- Познавам го, разбира се, селото не е голямо. Определението ми за него  е с една дума – мошеник.

Лека усмивка се появи по лицето на инспектора. След малко той продължи:

- Нещо ново за кучето? Бих желал да видя колибката му.

- Не, няма го все още. Елате с мен!

Двамата се отправиха към тясна пътека, кото заобикаляше къщата и се озоваха в задния двор.

След като огледа мястото, у инспектора остана усещането за някаква шега. Летящата чиния приличаше на детска рисунка, а обгорелият кръг беше с доста неправилна форма. Но ако беше шега, къде беше кучето?

Върнаха се отново в предната част на двора, където ги очакваше домакинът.

- А, ето Ви и Вас, доцент Симеонов... – не успя да довърши Френцов.

Мъжът го погледна строго над очилата си и каза:

- На сто процента съм сигурен, че аз не съм доцент Симеонов. А това го знам поради една причина – видях самия доцент току-що да влиза в бараката.

Инспекторът се ококори и за момент не знаеше как да реагира.

Вратата на малката постройка се отвори и се показа още едно лице, скрито зад очила.

- О, виждам, че вече сте се запознали с брат ми – каза доцентът и започна да се хихика. – Близнаци сме, както виждате.

„Сякаш един не беше достатъчен!“, помисли си Френцов.

- Но приликата ни е само външна, мога да Ви уверя – продължи доцентът, - убежденията ни са коренно различни!

- О, я стига! – разпалено отвърна брат му. – Знам, че рано или късно и ти ще проумееш, че Земята е плоска.

Френцов въздъхна отчаяно. Вече нищо не бе в състояние да го впечатли.

Нещо обаче го смущаваше след срещата с господин Плоскоземец. Доцент Симеонов беше спокоен за финансите на фондацията, защото те можеха да се ползват единствено и с неговото лично съгласие. Но можеше ли това съгласие да дойде от друг, който много прилича на него?

Следва продължение...