(Отворени очи)

Олга премести неудобно свличащата се папка в по-удобна позиция и продължи ход.
Стъпките й отекваха глухо по коридора, макар че се опитваше да стъпва леко, чаткането на ботушите й по мозаечният под беше като камбанен звън. Караше я да се чувства неловко и сама.
Самата сграда излъчваше усещане за празнота, така си и беше.
Беше почивен ден а тези, които работеха и в почивните дни се бяха разпръснали по опeративни задачи, а техниците и анализаторите се бяха затворили в мазето и работеха.
Коридорът беше доста широк, боядисан в меки, кремави цветове,
от едната страна имаше високи прозорци, покрити с блиндирани щори, от другата имаше врати. Самите врати бяха еднакви, боядисани в зелено, с големи дръжки и остъклени в горната си част.
Зад една oт вратите се чуваше човешки говор и приглушен смях.
В момента, в който момичето приближи вратата, долови краят на изречение.
“... не и с алкохолно отравяне – казала вещицата и се свлякла”.
От вътре се чу откровенно хихикане, леко приглушено в опитите да се сдържи.
Олга бутна вратата и влезе. Стаята беше голяма и просторна, а точно срещу нея стеше дребничка жена с широка пола и светла блуза, в момента по лицето й се бе разляла широка усмивка, а по няколкото чина пред нея се хилеха няколко души. Бяха млади, възрастта варираше от 15 до 22 години.
Бяха само дузина, като се забелязваше превес на нежният пол. Преподавателката, защото жената беше такава, се обърна към Олга и й се усмихна.
-Благодаря, че дойде Олга, съжалявам, че те разкарвам в Събота, но всички останали са се побъркали по историята с вещицата.
Олга кимна и се приближи, след което подаде обемистият си товар. Жената пред нея беше малко по-висока от нея и изглеждаше на около четиредет и пет. Кестеняво-руси коси обрамчаваха дребно, сърцевидно лице с изпъкнали скули и тънки устни, бръчките бяха издълбали пътя си по лицето й, тези около очите и устните от усмивки бяха не по-малко от тези по челото и брадичката й. Изглеждаше стройна и слаба, но всички занеха колко се грижи тя за физическото си състояние.От нея обаче се излъчваше таква енергия, която действаше като удар в стомаха, силата излъчвана от нея бе почти осезаема.
Две кафяви очи се взряха в Олга и насмешлива усмивка изви устните на Татяна Бардевицки.
-Сядай Олга или вече нямаш нужда от моите уроци?
Момичето си намери място и сви устни. Татяна си беше същата, минаваше от усмивка в сарказъм за по-малко от пет секудни и обратно. Беше като зар, непрекъсанто изненадваше хората около себе си, независимо колко време общуват с нея.
Тя се занимаваше с новите, тези в току що открили способностите си, както и с по-стихийните, вършеше работата на психиатър и саркастична съвест едновременно.
Беше най-мразената и едновременно с това обичана преподавателка.
Познаваше всички по име, можеше да наднича в душите им, както се гледа в огледало.
-Така, стига толкова лирични отклонения , да продължим нататък. В тази папка, която Олга бе така любезна да донесе, е представено много сбито, семпло и удобно основното. Елате при мен.
Учениците послушно станаха и се приближиха, нямаше ръчкания, нямаше шегаджии, всички бяха сериозни. Олга не беше сигурна дали е заради Татяна или заради кардиналната промяна в животите им. Бяха минали момента с дивото удоволствие, че са различни, беше минал шока и ужасът, и сега се беше настанила изненадата.
Татяна я поледна с вдигнати вежди и момичето побърза да се присъедни към другите.
-Така... да почнем съвсем отначало, ще го кажа както го казвахме някога-гласът й прозвуча тържествено, а странното натъртване на някога говореше, че е било твърде отдавна, за да се коментира.
-Ние не сме хора, идваме от тях и при тях се връщаме, ала не сме като тях. Ние се Други, не всеки може да бъде Друг, не всеки може да го разбере, да го приеме, да го осъзнае. Ималое много Други, които не са го осъзнали, живели са като хора, били са щастливи или нещастни, накратко животът им е бил живот. С какво се различават Другите? Например почти всички художници и артисти са Други, малко от тях обаче желаят да направят последната крачка. Защото тези, които живеят като хора, но с души на Други са на ръба, те са все още хора, но и вече Други, животът не губи смисъл за тях, успяват да докоснат и двата свята. Не знам дали е проклятие или благословия.
Другите са различни, те черпят сила от себе си, когато се потопят напълно в себе си, те могат да манипулират с енергиите... не само със своята. Почти всички Други могат да контролират дребни неща като пирокинеза, да разбират повърхностните мисли в съзнанията, да местят разни предметчета и подобни детски щуротии.
Татяна замлъкна и огледа едно по едно лицата пред себе си, по тях се четеше безпокойствие и омая.
Олга усети, че също попада под магията на Татяна и на ненйят ракзаз. Независимо, че вече го бе чула, че вече знаеше тези неща.
-Но... сега ще ви разкрия голямата тайна. Ние не сме добри или Добри с главно Д, не сме и лоши, било то с главна или малка буква. Ние сме просто Други. Да, ние се различаваме един от друг, ние запазваме своята способност да избираме в какво да вярваме и за какво да се борим, но не служим на нещо толкова отвлечено като Голямото Добро.
Единственото добро и зло, което съществува е в душите и сърцата ни, и в нашите избори. Така както един вампир може да не е убиец, така и един маг може да злоупотребява със света около себе си.
Трябва да ви кажа нещо, ние сме малко. Дали защото хората, които са осъзнали какви са напълно и са успели да се влеят в себе си са малко, заради времето, в което живеем или заради предпочитанието и да живеят горе долу нормален живот, това не мога да ви кажа.
Малко са хората, които понасят животът на Друг. Да виждаш истината, да чуваш това, кето се крие зад думите, да си наясно колкос труват надеждите ти... може би това е побърквало Другите през Средновековието. Едгар Алън По отказа да премине последната крачка.
“Как да погледна дете на улицата, когато ще видя душата му? Ще видя колко му остава? Ще усетя болката му” И то не смо на него, на всеки един човек”. Пристъпите му са били своеобразен ключ към повечето способности на Друг и под тяхно влияние е написал онези негови творби. Хората винаги ги е био страх да захвърлят маските си, да се огледат, да отворят очи. Защото реалността не е приятна, тя е груба, тя е черна, тя те поглъща. Ако нямаш силата да се справиш, ти ще се стопиш. Хората вярват в Бог, във висши сили и така нататък. Не знам дали съществуват, а и не пука, аз никога не съм ги усещала около себе си, надявам се някога да разбера, ала не е днес този ден.
Виждам че ви стреснах, съжалявам, но вече е късно да се откажете, направили сте крачката, било то съзнателно или не. Въобще не е задължително да сте осъзнали съзнателно, дори и само подсъзнанието ви да знае, вие пак сте завъртяли мъничкото ключе и сте пристъпили в сенките си.
Татяна замлъкна и огледа всяко от лицата пред себе си, лицето й беше сериозно, очите изпълнени с някаква лека печал и съжаление към тези млади хора.
-Така, стига толкова философки разсъждения, да се върнем към нещо по-прозаично, като например ....
Едно от момчетата плахо отвори уста.
-Ще може ли да ви питам по какво се раличаваме едни от други?
Татяна затоври уста и се усмихна леко.
-Ще може. Вариантите са само няколко. Да бъдете посредствен, тоест вампир и върколак означава да се откажете от живота си, тоест, за вас животът ще стане кръвта, вие набавяте енергията си, която ви трябва като крадете чужда, вашата собствена може би е била слаба или неудържима и не сте успели да се справите. Малко поемат по пътя на нощните защото това е труден и трънлив път, нощните са ограничени от кръвта и страхът си. Малко са тези, които са успели да продължат вливането в себе си и след като са станало нощни, тези, които са успяли обаче са станали много по-силни и по-близки, ако мога така да се изкажа. Преминали са на следащото ниво. Предпочитат да не контактуват, крият се някъде и изпадат в летаргия... горко на озни, който ги прекъсне обаче.
Мигането беше почти комично, а Татяна без дори да се задъха продължи.
-За разлика от тях маговете черпят сила единствено и само от себе си, магът трудно може да използва чужда енергия а и самата идея донакъде го отблъсква, той е стихиен, черпи енергията от самият себе си, ала слабостта му е, че колкото по-често черпи, толкова по-зависим става, колкото по-често черпи, толкова по-навърте в себе си влиза, а не всички хора могат да понесат да открият оголеното ядро са истинските си личности. Колкото е по-силна волята на един човек, тлкова по-могъщ маг ще е той.
-Вещиците от своя страна не могат да използват пряко своята енергия, те трябва първо да я прехвърлят някъде, а чак след това да я изпозлват. Например като сплитат заклиание, те позлват косите си като проводници, могат да влагат енергия в най-различни вещи, една вещица не може да събере бързо много енергия, но ако има достатъчно време да сеподготви може да създаде нещо чудовищно като количество заключено във вещи и да я изпозлва когато желае. Като цяло вещиците са близко до дивото. За съжаление обаче вещиците трудно стават могъщи, защото освен сливането със себе си, те трябва да се откажат от суетата. Не сте ли се чудили защо всички силни вещици са стари, а някои, дори уродливи?
Те отдават от своята енергия и чар, онова нещо, което привлича хората около тях. Тяхна слабост е чуждата енергия, те могат да я привличат в себе си, да я изпозлват... за тях един силен човек е нещо неустоимо, навъртат се около него и пият от енергията му, вливат я в себе си. Напомнят на енергийни вампири, каквито всъщност няма. Те са така наречените енергийни вампири.
Те не могат да убият човек по този начин, не вредят. Всъщност могат да убия, но е трудно и след това си личи по аурата, която се е променила.
-Предпоследни оставана самовилите. Те са странни създания, повече духове, отколкото хора, те черпят своята енергия отвън, от природата. Самовилите рядко живеят в градовете, те се сливат със земята, с живота на природата. Една истинска самовила вече не е човек, не е дори Друг, по-скоро е част от природата. Да живее в простора, където енергията е чиста и свободна, където няма изкуствени ограничения... това е мечтата на всяка самовила. Повечето самовили започват да се превръщат донякъде в растения, кожите им придобиват зеленикав оттенък, създават способност да фотосинтезират, освен това са опасни. Наред с това са игриви и обичат да правят пеги с хората, появяват се в много фолклори, проявяват се и като зли убийци и като помощнички, но тяхна основна цел е да пазят енергията на Земята.
Татяна протегна ръка и всички видягха зеленикавите петна по кожата й, тъмно, като горските ели.
-Е, това беше... ще се видим другата седмица. – изведнъж жената се изправи рязко и тръсна коса и изправи рамене. Магията, която бе обвила слушателите й се разпръсна и тихичко с малко насилени сусмивки, и шеги се изнесоха.
Олга се изправи и сложи ръце на кръста си.
-Защо ме накара да дойда? Явно държиш да ми кажеш нещо, а това-тя махна към папката-беше просто извинение.
Бардевицки повдигна рамене и прибра папката в шкафа до нея.
-Брей, значи знаеш всичко, ами и това се сети сама? Анна ме помоли да поговоря с теб, изглежда трудно се приспособяваш и си изпълнена с омраза към себе си, заради случилото се с онова момиче?
Олга се изгърби на стола, бръкна в джоба си и извади кутия цигари, след което започна да рови за запалката си.
Татяна Бардевицки измъкна цигата от устата й и се намръщи.
-Ще имаш ли нещо против да не ме включваш в самоубийството си? Благодаря.
-Добре Татяна, ще ти кажа, макар че не разбирам защо Анна е решила да е бърка в живота ми.
-Защото една мразеща вещица е опасна, способна си да влееш тази омраза в хората около себе си, а ние не се стараем да ги пазим, за да можеш ти да съсипваш труда.-гласът на Татяна стана рязък и сух.
-Да бе, знам... –Олга махна с ръка.
Татяна се приближи до момичето и сложи ръка на рамото й.
-Знам от какво се страхуваш, плашиш се да не нараниш някой, както е направила онази вещица. Само че няма да ти се случи, имаш достаъчно самоконтрол, не случайно Анна пожела да поработиш оперативно, все някога трябва да се изправиш срещу света.
-Откъде знаеш? Знаеш ли колко ми е трудно особено по пълнолуние като с напълни с откачалки... всичката тази енергия... иде ми да вия от неудовлетвореност.-гласът на Олга бе съвсем тих, почти шепот.
-Ще се научиш, животът няма да се промени специално заради теб или ще се нагодиш, или ще умреш.-стоманените нотки, които се прокраднаха в гласа на по-възрастната жена накраха Олга да изсумти.
-Много успокоително, няма що.
-Не те успокоявам, времето на успокоението е отдавна минало, няма смисъл да се залгваш с глупости... да се криеш, да затваряш очи и да се надяваш, толкова глупаво, толкова ... човешко-Татяна изплю думата с отвращение.
Олга стана от масата.
-Благодаря за разговора Татяна, но ще трябва да тръгвам.
-Чакай, Анна каза да ти дам това, прдлага да излезеш малко извън града, ето ти адреса, където предлага да отидеш-Татяна подаде малък син плик. Момичето механично го пое и надникна вътре, имаше връзка ключове, карта и надраскана на ръка бележка.
“Знам, че искаш да си сама, нма по-добро място от това. Анна”
Олга наведе глава и погледна ограденото кръгче. Далече, далече от всичко и всички, да имаше нужда.
-Успех.
Олга не се обърна а продължи да крачи към вратата, след което леко я затвори зад себе си.
Зад нея Татяна се усмихна и леко й махна.

Селцето беше от онези с почти безлични имена, минаваш оттам и след час си забравил всичко.
Имаше си всичко, дежурните старци, които гледаха подозрително всички около сбе си, няколкото попрестарели клюкарки и задължителните двама, трима младежи, които се кълняха, че заминават наесен, ала посрещаха и следващата отново тук. Времето сякаш бе спряло напълно тук, сякаш бе приказна страна, нещо като Нарния, но без говорещите животни и другите романтични глупости.
Олга вдигна поглед към небето и примижа... изглеждаше толкова огромно и далечно, около нея имаше само земя, безкрайн, ширнала се земя, свободна и далечна, толкова по-различно от малката й квартира в шумният, многохиляден град.
В селцето я посрещнаха хем с объркване, хем с гордост, беше подробно огледана и запомнена от клюкарките, изкоментирана в далече по-различен смисъл от няколкото младежи и гледана любопитно от малките дечица. Явно беше най-интересната случка за последните няколко години. Никой обаче не прояви желание да я притеснява и това напълно я устройваше
Къщата, от която бяха ключовете беше малка, едноетажна с хубава фасада и занемарена градина. Въре си личеше че одавна никой не бе идвал и момичето прекара отморяващ и щастлив ден и половина в гоненето на генерацията паяци озурпирала тавана и изселването на всякви останали гадинки.
Банята беше селска мечта, нито твърде модерна, нито прекалено бедна, а леглото беше меко и удобно и съвсем леко миришеше на мухъл.
Олга отвори прозорците във всички стаи и отиде в кухнята, за да извади продуктите и да свърши останала домакинска работа.
Вечерта взе една бутилка водка и вървя нагоре по течението на малката рекичка, докаот се отдаечи достатъчно, за да не се притеснява от каквито и да е навлеци.
Бързо се стъмни, а невероятният залез я накара да затвори очи от болката, която се бе събрала в сърцето й. Една по една звездите се появиха на небето, студени и далечни, почти високомерни.
Олга пийна няколко глътки и примижа, водката бе силна и хубава, щеше да се е напила преди да е станало полунощ, позачуди се разеяно дали няма да измръзне, но сви рамене, май алкохола бе започнал да действа.
Селцето бе едно от онези, уж нищо никакво, безлично, такова, а само чакаше сгоден случай да се пъхне в сърцето и да завладее съзнанието, мечите и надеждите й. Малката бъбрива рекичка миришеше на лято, малки рибки се разбягваха уплашено, когато някой минеше по брега, а хорът на жабите се чъваше тържествено и силно.
Огромните звезди впиваха ледените си погледи в малките същества, които пъплеха далече, далече под тях.
Небето бе като от началото от времето, безкрайно, дълбоко, далечо, свободно, живо...
Пухкави бели облаци изглеждаха като нарисувани, а големите ниви пълни с жито танцуваха по вятъра, създавайки усещане за сладка мъка в сърцето.
“Майната му.... просто майната му”-мислеше си Олга и протегна крака колкото може, съзнаваше, че вече е пила доста, но това не й попречи да мисли трезво, заради което се наруга силно, все пак кава беше идеята да пиеш , ако не се напиваш, не забравяш и не спреш да мислиш логично?
Вместо това ядът я връхлетя с нова сила.
Съртта на онова момиче бе абсолютно безсмислено... какво ти момиче, имаха само две години разлика, изглеждаше толкова... жива и пълна с мечти, а накрая да свърши като купчина месо.
Разследването беше кратко и бързо, усещането, че бе имало и чужда намеса се оказа напълно вярна.
На другият ден бяха довели млада вещица, която изглеждаше ужасена и решена да не кажи нищо, едновременно.
Олга отпи още една глътка и се разсмя горчиво.
Вещицата видяла стихийната превръщенка и била привлечена от избухващата енергия, толкова много, толкова силна, толкова близо...
Не издържала и последвала момичето, а когато започнало превръщането...
Очите на Олга се напълниха със сълзи, дали от самосъжаление или за Лидия не беше сигурна.
После протегнала ръце и взела малко енергия за себе си, малко... ала смъртоносно.
Когато момичето започнало да се гърчи и да пищи вещицата загубила ума и дума и вместо да прекъсне потока енергия, увеличила количестовто на теглене, Олга бе видяла всичко в съзнанието й, бе усетила невероятният глад в тялото на вещицата, момичето се бе уплашило и се беше опитало да помогне, беше се опитало да премести Лидия, но не бе успяла, Олга чуваше забързаният пулс, страхът, ужасът и потресът. Вещицата бе станала съвсем скоро таква, още не знаеше какво може и как да се сдържа, бе стихийна, защото не бе имала от кой да учи или не бе поискала. Бе сгънала дрехите и бе подредила мястото, както го бяха намерили те, след което бе позвънила и бе съобщила. Беше се изхитрила по някакъв начин да прикире следите си. Не достатъчно добре, обаче, косъма, който бяха намерили беше от опита й да сплете магия за оздравяване, само че бе закъсняла и лекуването станало безсмислено.
Вещицата я чакаше затвор, може би смърт от мъка.
Две души бяха умрели... заради съмнителната чест да имат в себе си повече вяра, отколкото другите хора.
Какво излзиаше? Че както и да гледаш на света, винаги губиш?! Мамка му!
-Водка се пие не за здраве, а за болка в душата.-тих познат глас накара Олга да извие очи, за да види краката на Анна до главата си.
-Забави се, мислех, че по-рано ще дойдеш.-махна леко с ръка в покана да седне и Анна я послуша.
Луната я обливаше със светлина и посребряше косите й, а очите й се криеха в сянка.
-Очаквала си ме?-прозвуча по-скоро като констатация, отколкото като въпрос, но Олга не обърна внимание.
-Разбира се, все пак съм аналитик, пък и те познавам, не е чак толкова трудно.
Анна вдигна вежди впечатлена, след което сведе поглед към ръцете на Олга.
-Ще се напиваш значи... може ли малко?
Олга безмълвно й подаде бутилката
Анна отпи и пгледна Олга в очите.
-Какво искш да чуеш от мен или искаш да поговорим сериозно?
-Нямам нужда от повтарянето на азбучни истини, благодаря.
-Не се бях наканила да ти казвам азбучни истини, исках да ти обясня, само да си поговорим.
-Добре, обясни ми тогава... чакам.
-Вижм, всеки един, който е прекрачил онзи праг очаква нещо. Дали, че ще стане рицар със сияйна броня, който ще мори мрака, дали, че ще е разбрал всичко, но го очаква.
Олга поклати глава, но Анна се намръщи.
-Да си Друг не променя нищо, ти си същият като преди, само че вече носиш пълна и абсолютна отгворнсот на действията. Затова и създадохме учатсъка, за да се опитаме да ограничим последстията за хората, те са нашето начало, все пак, пък и ние не се размножаваме, можем само да потърсим продълженията сред хората, а това ни поставя задлжения. Да си с повече спобосности не променя нищо, само те кара да осъзнаеш колко по-тленен си, колко по... безпомощен.
Няма да се сбъскаш с огнедишащи дракони, зли демони , не, ще се сбълскаш със злобният съсед, със заядливата сервитьорка, с озлобеният чиновник. Как да се борим с това? Къде да поставим чертата? Хората не само черно и бляо, всичко е сиво, но това са азбучни истини, както ти каза. Само че как да променим света Олга? Кажи ми? Не можем, защото това са хора, те рпавят същите избори, които правим и ние, само че ние не можем така лесно да си измием ръцете след това, за разлика от хората И единственият, който ще се грижи за нас, се ние самите. Как да попречим на нещастията? Да постъпваме правилно, да помагаме, когато ние се сражаваме с мъгла? Ние сме просто големи пиявици, но ние пазим нашето стадо, подиграваме му се, но отчаяно мечтаем пак да станем пак от тях. Всеки нов Друг очаква, че ще чуе правила, че ще прочете договор едва ли не и че всичко ще му се обясни, всички минават и през твоят момент и на всеки един от тях трябва да се врне вярата, било те сами или с помощ. Всички разбираме в един момент, че сме появици, че зависим от хората, но върви обяснявай, че не можем нищо да променим, знаеш ли колко самоубийства има сред нас? Много, много повече отколкото можеш да си представиш. А ние трябва да продължим, без да знаем накъде, без надежда, просто да продължим да крачим напред, в мрака.... да помагаме, пазим, използваме.
Не е лесно, но няма кой друг да го направи за нас или вместо нас.
Омразата не върши работа, само знанието, а то е отровно понякога, ала няма с какво друго да го заменим.