Посвещавам на Христо Бодуров
Аз съм дух от едно селско гробище. То е едно опърпано и кажи-речи запустяло. Знам ли защо съм се заселил тук. Какви гробища има по света, ех, какви... с мрамори и позлата, с градинки и цветя… Мога и там, а бе - където си искам мога да витая, нали съм дух.
Само че съм тук, на това селско гробище. Оградата му е рухнала, но пък си има порта – с катинар и то заключен! Паметниците стърчат из неокосена, изсъхнала трева. Някои са килнати, други все още се държат – също като при хората. Едни живеят изправено, гледат напред и са здраво стъпили на земята. Други все се озъртат, слухтят как да се пригодят според някого си и живеят някакси килнато, нищо при тях не е устойчиво.
В гробището има и дървета, посадени я за някой мъртвец, я изникнали случайно от някое изпаднало из човката на птиченце семе. Знам ли?... Обичам да се промушвам из клоните на дървото на един млад мъж. Когато го заровиха, много ми се свидеше. Млад, млад… па и красив, па и умен! Ама ред няма! Когато духът му се откъсна от тялото и се гледаше в ковчега, аз го успокоявах. После той се повъртя из селото и като разбра, че майка му и баща му ни ще го прежалят, ни ще го видят или усетят, запиля се нанякъде. Сигурно из по-горни нива.
После до него легна и баба му, баща му… фамилията кажи-речи се събра. Голям род са, ама все до тук ще стигнат. Взе да се топи, а нови малко се раждат…
Но думата ми беше за селското гробище. Тук не мрат често, защото и хората са малко. Деца пък хич не се раждат, така че след години няма да има кого да погребват. Ще заровят последния и с него ще притихнат и опустелите къщи, ще си замине селото, даже няма да има кой да го опее. Дали тогава някой ще идва да вие над мъртъвците, ще се сещат ли поне по Задушница?..
Та така…
Е, сега още идват. Не е като да не идват. Ей я, една жена носи кофа с вода, полива мижавите цветя на гроба на мъжа си, а после плаче, нарежда мъката си по селската работа и току вика: ”Ай, що те няма, опоро моя, обора да изринеш, лозето да подкастриш, люцерната да окосиш…” После, като си изплаче мъката по липсващата помощ (така де, живия остава да опъва цялата работа!) преценява, че и два часа да се вайка все нея чака. Става тежко и се затътрузва към къщата си. Краката й напукани, ръцете – почернели от работа. Голяма мъка и този селски живот – работа, работа, работа… Ей затова, когато човек умре, а духът му се възвиси, той вече не подхваща нищо. Само си лети и се диви на чудесии. За работа не се сеща.
Ето и друга жена. Тежка, облечена твърде разнообразно с дрехи, дарени от роднини и свои, но износени до немай къде. Влачи крака из треволяка и пали свещи. “Ох, на мама да припаля…” После забелязва кръст, притиснат между два по-нови паметника. “А и на леля свещичка ще сложа…” Мъжът след нея пуши цигара, гледа с безразличие и я хока “Стига, ма, на цялото село ли ще палиш?” Мисли си, че за него има време. Има, вятър! Той си мисли така. Добре, че никой не знае кога е последният му ден, кога за последен път ще преспи в леглото си, кой ще е последният му залък… Ех, живот, живот, защо така те живеем! Трепем се, бъхтим, нервираме се, а всичко е напразно! Господ ни е дал толкова малко да прекараме на тая земя! Да, ама го разбрахме твърде късно…
После идва по-млада жена. Тя пресмята бързо кой колко е живял, а в главата й се раждат най-различни предположения за това как е минал животът им. От две години, изписани на камък, иска да сглоби живота!
Смрачи се… Селските кучета обикалят около гробището, търсят нещо за ядене, но кой ле вече оставя, кой ли?... Вятърът се кротна между бодилите, утихна и се унесе в размисъл от преживяното през деня. Тук-там проблясва по някоя свещица, види се – чака Луната. Тя пък се показва зад порутената църквица. Камбанарията й отдавна е паднала, от кръста и помен няма. Лоши станаха хората, лоши!.. Крадат, лъжат, страх от Бога нямат, ей затова ни настигна злото! Светът стана лош! А аз знам, че Луната е жива и сега тъжи за мъртъвците. Нощно време ги оплаква и свети, за да не се боят онези, които са склопили очи наскоро. Знам ги аз тия работи, знам ги, защото съм дух, гробищен дух. Много тъжен, самотен гробищен дух…
И се помня, още се помня…
И аз бях млад, умен, па и хубавец, веселяк! Хората ме обичаха и ме търсеха. Ама до време. Щом се разболях и ме изпозабравиха. Я някой отвори портата ми един път в месеца, я не. Така си е. Обичах живота, страшно го обичах! То, кой ли не го обича, ама дойде ли оная с косата, няма мърдане. Мен обаче не ме беше страх. Знаех си, че ще ме вземе. Някой ден, някоя нощ… Ще ме помилва, защото тя не е зла, та ще ме помилва нежно по челото, ще ме целуне и ще изсмуче последния ми дъх. После ще го понесе към звездите, ще разпръсне душата ми из Космоса и аз ще заживея навсякъде. Ще остана и на Земята – в душите на тези, които винаги ще ме Обичат. Пък и аз ще ги посещавам – в сънищата им, в мислите, ще ги обичам отвисоко и отдалеко, защото се научих да Обичам!
Засега се заселих в селското гробище. Не е лошо за самотници като мен. Не ми се мърда оттук. Бодлите ме омаломощиха, Слънцето – и то не жали никого, целият съм раздърпан, опоскан от чуждите преживявания, мъката на хората ме притиска, сълзите им ме давят, воплите им ме топят, жалост ме разкъсва…
Но какво да правя, нали съм гробищен дух! И то – добър! И тук, нищо, че е бедно, жалко и подивяло, си трябва Дух.
Духът е Първото и Последното…
Така е…
Латинка Минкова
© Латинка Минкова Все права защищены