Посвещавам на Христо Бодуров
Аз съм дух от едно селско гробище. То е едно опърпано и кажи-речи запустяло. Знам ли защо съм се заселил тук. Какви гробища има по света, ех, какви... с мрамори и позлата, с градинки и цветя… Мога и там, а бе - където си искам мога да витая, нали съм дух.
Само че съм тук, на това селско гробище. Оградата му е рухнала, но пък си има порта – с катинар и то заключен! Паметниците стърчат из неокосена, изсъхнала трева. Някои са килнати, други все още се държат – също като при хората. Едни живеят изправено, гледат напред и са здраво стъпили на земята. Други все се озъртат, слухтят как да се пригодят според някого си и живеят някакси килнато, нищо при тях не е устойчиво.
В гробището има и дървета, посадени я за някой мъртвец, я изникнали случайно от някое изпаднало из човката на птиченце семе. Знам ли?... Обичам да се промушвам из клоните на дървото на един млад мъж. Когато го заровиха, много ми се свидеше. Млад, млад… па и красив, па и умен! Ама ред няма! Когато ...