Душа на Воин – книга втора (глава дванадесет)

Беше обед и управник Евъруел яздеше редом с беззъбия Гранд, начело на армия наброяваща около триста човека. Тази бойна група, зад двамата мъже, бе разделена на две големи части. Първата бе съставена от останалите живи и верни на управника бойци от пехотата, с която тръгна към блатата от Толхаус. Беше ги оставил живи и със собствена воля, понеже бяха най-подкупните и безскрупулни войници сред частта. Втората част от армията му се състоеше от ужилените от него и трансформирани блатни създания и ранени воини, от подножието на хълма и селищата из мочурищата. Те маршируваха напълно едновременно и в перфектен синхрон, което изпълваше Евъруел със голямо задоволство.

Управникът се бе покрил с черно наметало с качулка, за да се предпази до колкото можеше от пряката слънчева светлина. Очите, на подобната му на лъв глава с бяла грива, бяха вече побелели и кървясали, което бе станало няколко дни след като бе взел силата на създанието-некромансър на върха на хълма. Гранд яздеше до него в тежка броня и от време на време опипваше прошарената си брада, вързана на голяма плитка и хвърляше беззъби усмивки и погледи към армията зад тях.

Евъруел бе разбрал, че когато искаше, можеше да вади остро, черно  жило, дълго около метър, от дланта на дясната си ръка. Бе разбрал и  че с това жило, може да заразява и трансформира всяко живо или умиращо създание или животно, в свой поданик. Беше нужно само  да намушка жертвата , с дългия шип на ръката си и да вкара в него от отровата, която течеше вече във вените му. Ужиленото създание се парализираше напълно в рамките на няколко секунди, след което следваше процес на мъчителна трансформация. След минути заразеният умираше бавно, в мъки и се превръщаше в ходеща, марионетка-воин за Евъруел. Трансформираните същества той можеше да контролира дори подсъзнателно, като те изпълняваха точно това което искаше, безусловно и му се подчиняваха , по същия начин, като крайниците на собственото му тяло.

Управникът бе направил няколко експеримента, за да се опита да забърза събирането на голяма армия от мъртъвци. Той бе накарал свое зомби да драска и хапе едно живо блатно създание, в опит да го зарази и трансформира, но без успех. Единственият начин, бе той лично да ужили жертвата си и да вкара в нея от отровата на собственото си тяло. Евъруел опита и да вниква в съзнанието на своите мъртви поданици и да вижда през техните очи и да използва сетивата им. Това обаче за момента изискваше огромна концентрация и почти медитативно състояние, което бе опасно. Както бе видял на върха на хълма, ако го убиеха всичките му зомбита щяха да паднат мъртви с него.

Друго откритие на бившия управник бе, че слънчевата светлина не се отразяваше добре на него и мъртвите му воини. Всички те ставаха по-бавни и слаби, и  дори в момента под яркото слънце Евъруел се чувстваше не много комфортно и леко замаян. Пак имаше сила и бързина като за трима нормални мъже, но вечер, щом слънцето залезеше, той се чувстваше сякаш щеше да  се пръсне от мощ и енергия. Зомбитата му също удвояваха своята сила през нощта и ставаха още по-опасни и смъртоносни. Времето обаче ги притискаше и армията нямаше възможността да пътува само през нощта.

Управникът се бе замислил, че може би бе направил поредица от грешки в битката при големия хълм. Всичко се бе объркало доста и той може би е трябвало да действа много по-разумно или да постъпи различно. Когато битката при  възвишението  започна, той не бе очаквал мъртъвците да са толкова силни, многобройни и издръжливи. Поблазнен от възможността да контролира такава армия, Евъруел бе поискал да стигне до върха на хълма веднага и да убие избраникът там, собственоръчно. Ако не го беше направил веднага, в същата нощ, даваше шанс на чуждоземеца да го изпревари, с малкия си помощник-птица...Все пак още не знаеше на какво е способен този негов враг...  А  и некромансърът можеше да избяга, да се скрие или да събере още по-голяма армия. Дааа...  В разгара на битката не бе мислил много трезво и бе решил да рискува всичко или нищо, за да убие другия избран воин... На върха на хълма той бе оставил и живи очевидци на момента, в който бе взел силата на черното същество, което също нямаше как да се избегне.  И  проклетият Щърм... да се обърне срещу него с конницата и да се опитат да го арестуват... Главният командир бе истинският виновник за смъртта на сина си. Глупаци, които се мислеха за по-силни и велики от него. Какво очакваха...? Естествено, че щеше да ги убие! Толхаус вече бе изгубена кауза и най-вероятно щеше да се превърне в негов враг, защото Щърм имаше огромно влияние в града и щеше да издрънка всичко на съвета, които отдавна недоволстваха. Евъруел бе пратил птица на Кайсен, който обаче беше сам срещу всички и писмото нямаше да има особено силен ефект, освен може би, малко да размъти водите там. Всичко това би било доста зле за бившия градски управник, ако не беше новопридобитата му сила. Вече нямаше нужда да се съобразява с никого. Беше дошъл краят на хилядите думи, услуги, подкупи, чар, изнудване и какво ли още не, за да спечели влияние и надпреварата на Божеството. Беше му писнало. Сега враговете на Евъруел, както и тези, които показваха неподчинение, щяха да станат негови роби в смъртта си и месо за новата му армия. Бившият градски управник винаги бе крил огромната си сила и бързина, както и факта, че не старее и може да регенерира дори сериозни рани в рамките на няколко дни. Той предпочиташе да го подценяват и бе решил да запази истинското си лице, само и единствено за себе си. Сега обаче, маската бе на земята и той не смяташе повече да крие това, което е в действителност.

Армията достигна края на блатата и началото на главния път, на източната част на континента. Тук Евъруел бе на кръстопът и за момент обмисли двата варианта, които имаше за по-нататъчната си експанзия. Можеше да тръгне на северозапад, към манастира Спелтън и по пътя да събира още мъртви воини, за да го превземе и да опита убие главната магьосница там, за която бе сигурен, че е друг избраник на Божеството. Това бе по-рискованият и несигурен вариант, защото магьосницата беше мощна, а манастира добре охраняван.

Можеше да поеме и на югоизток към града Маунтхол, който не бе много далеч. Там управникът му, на име Ивелиън, бе още един безскрупулен негов приятел, без съвест и лаком за пари и власт. Той бе и със силно влияние сред крайбрежните градове до океана и племената, които живееха там. В Маунтхол можеше да увеличи бързо армията си от мъртъвци, както и да накара крайбрежието да се присъедини към него. След кратък размисъл Евъруел рече на яздещия до него, командир Гранд:

-Изпрати това писмо до Маунтхол, лично на управник Ивелиън! - след което му подаде вече написания и запечатан пергамент.

-Тъй вярно , сър! -отвърна едрият, беззъб мъж и тръгна назад да търси птица.

Бившият управник бе ужилил и трансформирал всички същества, до които се бе докопал в блатата. Те маршируваха с побледнелите си очи зад него и Евъруел се наслади отново на гледката, със зла радост в сърцето си. По пътя към Маунтхол имаше няколко села , които не ги очакваше нищо добро, помисли си той и се усмихна зловещо сам на себе си. Те щяха да станат част от неговата армия независимо дали искаха или не, а ако Ивелиън отхвърлеше предложението му щеше горчиво да съжалява много скоро след това.