Дядо ряпа вади... ала аз я консумирам. Така е, няма справедливост в живота. Едни се трепят, садят, окопават, поливат ряпата, а накрая други я изяждат.

   Моята история с ряпата започна през един студен зимен ден...

   Седя си аз пред камината и си мрънкам под носа за несправедливостите на умерения климатичен пояс с четирите му годишни времена. Хленченето ми, конкретно, е провокирано от липсата на свястно зеле по пазарите и в магазините, което да превърна в салатка.

   Същевременно родителското тяло се е изтегнало на дивана до мен и джитка каналите от сериалка на сериалка. По едно време му писва да ме слуша как се оплаквам, отмества поглед от поредния сериал и дълбокомислено ми казва:

 - Ти защо не си купиш ряпа, мойто момиче?

 - Хъм, ряпа, – казвам аз и изглеждам презрително въпросното родителско тяло от главата до петите – че какво да я правя аз тая ряпа?

   Родителското тяло се обижда:

 - Как какво? Можеш да си я настържеш на салата с моркови и целина.

   Да бе, ще почна аз да ям ряпа и моркови на кукув ден, мисля си аз и продължавам да се цупя и да игнорирам безполезния съвет.

   Мисълта за ряпата, обаче, така се загнезди в изтощения ми от липса на витамини мозък, че следващия път, когато ми се отдаде случай да мина през пазара, не можах да се сдържа и огледах сергиите за ряпа. За мое най-голямо учудване забелязах, че продават не един, а три вида ряпа – бяла черна и червена. Проблем! Каква ряпа да си купя? Откъде да я знам коя каква е! Чудих се известно време, хъмках, мъмках и накрая реших да си купя по един екземпляр от всеки вид – ей така, за да ги пробвам всичките.

   Прибирам се вкъщи детерминирана да ù видя сметката на ряпата. Изваждам я от пластмасовото кесе, в което я беше пъхнала лелката от сергията, и я изчиствам и обелвам.

    Понеже преценявам, че червената ряпа ми е най-симпатична, по аналогия с по-дребните ù роднини, репичките, решавам първо нея да я емна. Отрязвам си едно средно голямо парче и започвам да го гриза. Хрупам аз и колкото повече хрупам, толкова повече ми се услажда.

 - Брей, - казвам си аз – ми то права била мама, таз ряпа много хубава, бе!

     Енергично дъвча, докато блажено мъркам под влияние на леко лютивата червена ряпа. За мое злощастие не след дълго ряпата ми свършва и аз с копнеж поглеждам към останалите две.

      В това време се появява родителското тяло, вижда репите на масата и се подсмихва подигравателно. Аз, за да не му остана длъжна, също му хвърлям един смразяващ поглед, та да си мълчи. Ама след такова удоволствие, явно не мога точно да го докарам тоя поглед, така че родителското тяло се разсмива с пълно гърло на моята идиосинкразия. Няма как, ще му простя, но само тоя път заради ряпата, нали ме чака!

      С голям ентусиазъм се захващам да хрупам бялата ряпа, ала след няколко хапки кисело спирам. Дъвча, дъвча, ама нещо не ми се услажда този път. Отхапвам отново и замислено задъвквам. Да, има нещо гнило... в тая ряпа. Объркано се чудя какво е. След минута ми просветва:

 - Ами да, това е! – скачам аз от стола, а родителското тяло, свикнало вече с моите изцепки, само повдига вежда и продължава да зяпа екрана.

     Точно в този момент ми се ще да извикам „Еврика!” също като оня гръцки учен. Да, ама аз не съм намерила решение на някоя забутана теорема, просто ми просветна фигуративната лампичка относно въпроса: защо тази ряпа не ми е вкусна? Затова и се въздържам от силни викове, и вместо това се задоволявам с изтанцуването на един танц на Победата. Нека да не коментираме факта, че в моя случай този танц удивително прилича на танца Ходи ми се на Тоалетна. Aхъм!

    Та да се върнем на бялата ряпа, великото ми откритие се оказва, че ряпата просто не е лютива и това е причината да не ми се нрави толкоз, колкото предишната. Зарязвам я недоядена и решавам никога вече да не си купувам този вид ряпа.

    Поради скорошното си неприятно вкусово преживяване благодарение на  бялата ряпа, подхождам внимателно към останалата за накрая черна ряпа. Този път предварително си отрязвам едно малко парче и започвам да го гложда, без да имам каквито и да било очаквания за него.

 - Ау - радостно изписквам - тя е люта!

     В този момент мълчалото си досега родителско тяло решава да се обади:

   - Люта е, я, аз нали ти казах да си я направиш на салата. Нямаше да ти е толкова люто.

    Въздъхвам многострадално, но се въздържам от коментар, защото забележката на родителското тяло не е безпочвена. Никога не съм харесвала лютивата храна, да си призная, даже я мразех и я отбягвах като дяволът-тамяна. Обаче явно ряпата е на път да ме излекува от тази моя ненавист. Захапвам аз въпросната ряпа и се опитвам да си отхапя парче от нея, ала нещо не се получава. Натискам с всичка сила, но въпреки това не успявам да го направя. Много е твърда тая ряпа. Седя на стола и се чудя какво да правя. Тогава се сещам за съвета на родителското тяло да я настържа. Хуквам към кухнята и започвам да претърсвам шкафовете за ренде. Това ми действие, естествено, е придружено от дрънченето на домакински съдове и хлопването на вратите на шкафовете.

    На родителското тяло му писва да слуша оглушителния шум и идва да ми даде рендето. Хващам го аз, грабвам една плоска чиния и започвам да рендам ряпа номер три. Тя е много твърда и затова рендането не минава без злополучни инциденти. По време на процеса успявам да срежа два нокътя и да разкървавя единия си палец. Какво пък, поглеждам философски на резултата, станалото, станало, поне ряпата я нарендах. Слагам ù подправки и започвам  да я унищожавам.

    След като приключвам, се изтягам доволно на дивана и се замислям кой вид ряпа харесвам най-много. Червената беше супер, но и черната си я биваше (бялата ряпа няма да я споменаваме). Оказва се, че е много труден изборът – май няма да е лошо да напиша сценарий и да го пратя в Холивуд, може и да направят филм по него. Тук леко се отплесвам от задачата, за да си представя как избират някоя известна актриса да участва във филма. Я Скарлет О’Хара, я Елън Пейдж, я Кристен Стю... опа, последното го забравете. 

    Мечтите ми за Холивуд настрана, ряпата пак на дневен ред. Добре, че е добрата, недоспала Кристен да ме върне на Земята. Мисля, мисля коя от двете репи да избера, но сърце (или може би стомах?) не ми дава да предпочета едната пред другата. Двоумя се известно време, когато ми хрумва великата мисъл, че не е нужно да си избирам само една, мога да си ги ям и двете. Доволна да видя края на терзанието си, грабвам дистанционното от скучаещото родителско тяло и започвам на своя глава да джиткам из каналите. Това е то, живот!