Не ви ли омръзна да живеем в една матрица? Едно клише. Един шаблон. Еднообразието не ви ли убива? Не чувствате ли едни окови, които сами си налагаме,  защо не си позволяваме да мечтаем?!

  Сутрин е.  За пореден път нищо не чувстващият телефон звъни, този час си му задал, ставаш, механично се засилваш към банята, плискаш шепа вода върху уморените, тъжни очи, надигаш глава…Образ, лик… Познато лице, твоето е. Дали?! Та то не бе ли усмихнато. О, не, това беше отдавна. Пак мечтаеш, мечтаеш да станеш с хъс, да започнеш новия ден с усмивка ,приятна и топла, желаещ да я подариш всекиму изпречил се на пътя ти, не зависимо от неговото настроение, злобен поглед и неприязън, той не е виновен.. Той е изживявал настоящия ти момент, но ти съумяваш да го разбереш едва сега. По-рано мразех този човек, но сега го разбираш и му се възхищаваш, за това че не е постъпвал така както на мен ми се иска да постъпя, но захвърляйки всичко дали бих постигнал нещо, или за пореден път бих наранил някой близък, ако има още останали. Тогава го мразех, сега мразя себе си. Тези празни очи са не присъщи за мен, по-рано там имаше светлина, имаше мечти надежди… Но матрицата не ти позволява да мечтаеш, имаш задължения, спазваш ги, прекарваш целя ден в лутане насам-натам, не ти остава време да погледнеш на горе, да погледнеш гонещите се две птички в небето. Не ти остава време, стига заблуди, просто не искаш да погледнеш реално, двете птички” гонещи се, закачащи се. Свободни и волни. Заедно. Кога и аз ще съм свободен, кога ще разбия шаблона, който сами си изграждаме и се принуждаваме да живеем в него. Докога ще си намирам оправдания? Откога? Откога свободата на духа ме плаши, кога дойде времето, да показвам на хората около мен, че ги обичам, защо вместо да обожавам сродната си душа, аз я наранявам, отблъсквам. Защо. Стига въпроси, дайте ми отговор. Аз не мога, защото не искам или защото просто истината ме плаши… Аз се превърнах от онези безволеви, безлични хора, пуснали се по течението, не интересуващи се от случващото… Защо ми причинихте това, защо когато умолявах за една добра дума, за една усмивка… никой не ми я дари, защо никой не ми отвърна на веселия поглед, защо ме превърнахте в чудовище. Единствения ми приятел остана тишината на поредната черна безсънна нощ. Защо намирам утеха само в луната, защо само тя ме разбира. Може би защото вечер не само аз и говоря и изливам, малкото останали чувства, или защото ми на помня на нея. На нея, прекрасната, топлата, даващата, разбиращата. Тя ми дава сили в днешния ден и в утрешния. Но дали чудовището няма да прогони и нея, дали няма да я удави в сълзите си, оплаквайки безсмисления си живот. Да я отблъсне със студенината си, а и докога може да черпи от нея без да и даде нещо. Кога ли ще се умори от мен?! Но аз и благодаря. Аз я обожавам… Вие имате ли си такава, сега навярно някой ще си помисли…  „Не”, „и аз бих искал”, какво чакате тогава потърсете я или него. Нека ви помогне да изтриете шаблона и да си създадете нови правила, по които да живеете. До момента… в който отново няма да ви е угодно, защото нима някой може да ви угоди... Та вие студени ужасни хора, съставляващи множеството от обкръжението ни, ме превърнахте в такъв… Ако се радвахте на щастието което имахте преди, не бихте провалили толкова много съдби след вас… Някой би се почувствал гузно. Ах нима?! Има за какво бих ти отвърнал, човеко с празни очи, опитах се да ти дам, от моята топлина, от моя пламък, ти се само съжаляваше... не ме прие... Сега… аз се само съжалявам, не е приятно...  но ето получих смс:„след 30 мин. се прибирам, ще ти пиша„ моят лъч светлина пристига… А къде е Вашият, дами и господа? Стоящи безмълвни, празни… Излезте от матрицата. Вашият  „Нео” в черен шлифер няма да се появи, няма да разполага със свръх сили, за да счупи оковите ви… не и докато не почнете да мечтаете  и той ще се появи след време, но имайте вярa, ако ви е останала…

    Нека посрещаме всеки с усмивка, нека го приветстваме с топлина. Нека шаблонът, който градим от тук насетне, не е свят изпълнен с безлики създания, не чувстващи, не трогвани от нищо. Аз живях така… Сега имам само моменти, рядко, но ги има, изчезват.. гоня ги с Нейна помощ… Oтворете прозореца, погледнете улицата под прозореца. Хей това там… Това там не е ли твоят лъч светлина, не... него оставяй да отмине, настигни го, усмихни му се, обещавам ти всичко ще се промени, просто го направи. Стига мисли преди всяка крачка, постъпи импулсивнo. Може този път да стане… 

 

                           Защо по дяволите „Матрицата”, защо не „Дядовата ръкавичка”……???