Тя седеше и гледаше през мръсния прозорец, по който се стичаха капки от дъжда...

Беше замислена за поредната постъпка в живота си. Не знаеше дали е взела правилното решение или е сгрешила за пореден път. Но се успокояваше с това, че всички хора правят грешки... Дочу шум откъм старата врата на килера и се обърна изплашено. Ослуша се и улови само тънкия и пронизващ звук на беснеещият вятър... Отстъпи крачка назад и седна на леглото, което беше по-студено от всякога... Завивките не бяха меки, а възглавницата бе твърда... но въпреки неудобството тя легна спокойно и се загледа в белия таван. Там имаше една точка, в която тя често заковаваше своя съзерцателен поглед... Помагаше й да мисли по-добре... Но сега я тревожеше само една мисъл-нейния живот. Той не бе съвсем розов...

Още в мига, когато тя се роди, дяволът я пое в ръцете си и я целуна с горещите си устни по челото, и каза: „Това момиче е мое!!!" Оттогава тя е белязана със неговия знак... И сякаш през целия си живот досега, тя е била под негово ръководство...

А сега...  Сега някой почука на врата... Кой ли беше по това време? Тя само отегчено попита „Кой е?" без да става от леглото, а чукането се повтори... Ядосана, тя стана и се запъти с тежки крачки към вратата, където през щората се очерта един висок, черен, мъжки силует... Тя се стресна за миг, но сякаш по телепатия този тайнствен мъж и каза да отвори вратата. Тя протегна бялата си ръка към бравата и я натисна... Отвори я и попита:

- Кой по дяволите сте вие?

Ха! По дяволите... По каква ли случайност беше уцелила точно тази фраза... Съвсем скоро щеше да разбере, че тя самата ще поеме по своя път към кръстника си - Дявола... Но сега...

- Попитах ви вече, кой сте?!

А мъжа само надигна клюмналата си глава и се усмихна злорадо... Всеки друг на нейно място би се уплашил и веднага би извикал свещеник да освети мястото, но тя стоеше все така спокойна и с пренебрежение гледаше странника. Той само протегна ръката си и сякаш искаше да каже „Ела с мен и не питай." , а тя се усмихна и в погледа й заиграха светли пламъчета... Очите и пламнаха, бузите й, бели като сняг, поруменяха, устните и станаха по-големи и червени,  ръката й затрепери и цялото й тяло се отпусна... Тя забрави всичко и реши да поеме по пътя на адското изкушение. Ръката на непознатия все още седеше протегната към нея, а тя само извади на пред своята, улови неговата гореща длан и... всичко около нея се завъртя! Тя беше като в безтегловност, а мъжът я придърпа близо до тялото си. Обгърна я в сигурна прегръдка и й прошепна някакви слова на ухото. Тя не разбра какво й беше казал непознатият, защото сякаш беше латински, но тя имаше доверие на този човек. Сякаш той беше нещо като неин покровител. Почувства силна енергия и мигом стана по-лека, и падна на земята. Свести се след около час и беше напълно сама на стълбището, откъдето за последно беше правила нещо. Ръката, с която беше докосвала мъжа, беше в кръв, а на другата пишеше нещо на латински.  „Lucifer" -  тази дума й бе позната. Все едно и преди я е виждала някъде. Но това сега нямаше такова значение за нея. Вълнуваше я само кой беше загадъчния мъж. Прибра се в стаята си и остана там до края на деня, а веднага щом слънцето започва да слиза зад планината и да озарява всичко в нежно червено, да прелива в лилаво, тя се изправи и отиде към прозореца си. Застана безмълвно до него и загледа към липата, която пръскаше своя аромат навсякъде. Отново чу скърцането на вратата на килера и се ослуша. Не след дълго някой почука силно на вратата и тя, въодушевена, припна към нея. Очакваше от другата страна да я чака днешния й гост, но се разочарова... Това бяха приятелите й, които я помолиха да излезе с тях. „Защо пък не?", каза си тя. Излязоха навън и се разхождаха доста дълго по сивите улици на града. Имаше много хора. Въздухът се разцепваше от звънливите гласове на малките деца. Беше голям шум... Те вървяха безцелно и никой не говореше. Тя беше потънала в своя собствен свят от мрачни мисли и сега мислеше само за странника, навестил я днес. Отдолу се зададе един висок слаб и облечен в черно мъж, който привлече вниманието й. Тя незабелязано се отцепи от групата и тръгна след него. Той вървеше бързо и понякога се обръщаше назад, за да гледа дали тя го следва. А тя си проправяше път из навалицата и ту го губеше от погледа си, ту отново го виждаше, и продължаваше да върви целеустремено.

Скоро след това той се скри зад един ъгъл и не помръдна. Тя продължи да се оглежда за него и пое по същата посока към ъгъла, където се беше спотаил той. Мина по мрачната улица и изведнъж някой я улови за ръката. Тя го погледна в очите - те бяха големи и черни, а устата - малка. Той я пристисна до себе си и й прошепна нещо... пак  не успя да го разбере - беше на латински, и  тъкмо когато той искаше да си отиде вече, тя каза:

- Не!!! Няма да стане. Първо идваш при мен в дома ми, притискаш ме до себе си, взимаш ми енергията и се  намирам просната на стълбите. После ме караш да вървя след теб в тълпата, а сега си тръгваш така. Не!!! Ще ми кажеш кой си и това е!!!

Той не я удостои с поглед, а само и удари силен шамар и тя изпадна в безсъзнание. Случайно я намериха едни тийнейджъри  и й помогнаха да стане, а на ръката й отново пишеше "Lucifer". Беше тотално ядосана и се прибра директно вкъщи. Но нещо не й даваше да мрази този човек, който идваше и си тръгваше, без да обелва и дума. Той я беше запленил с тайнствената си магнетичност и тя мислеше само кой ли е? Защо идва при нея.

Легна си на леглото и се загледа в тавана - същата онази точка. Усети студ... този студ идваше откъм сивата стена. Тя се зави с топлото одеало и притисна към себе си твърдата възглавница. Опита се да не мисли за непознатия и да заспи спокойно. Но той проникна и в съня й. Тя сънуваше как са само двамата и пътуват в една стара рибарска лодка по една мътна и широка река. Той гребеше с греблото, а тя седеше, облечена в бяла дълга рокля, до него. Колкото повече плаваха, толкова по-топло ставаше. Скоро пред тях, на хоризонта, изникна образа на един черен  остров. Този остров беше обгърнат от гъста мъгла, а от него се долавяха стенещи звуци на хора. Сякаш някой ги намушкваше на кол или просто ги изтезаваше. Тя го попита:

- Къде отиваме, какъв е този остров?

А той само я погледна със злорадия си поглед и продължи да гребе съсредоточено.

- Поне веднъж ми отговори де!!! - заповяда му тя, но направи най-голямата греша в живота си. Той яростно се обърна към нея и започна да я гледа в очите. Отнемаше цялата й енергия и повтаряше думите „Триа Мера. Триа Мера. Триа  Мера." Тя се уплаши до смърт и... се събуди. Отиде до банята, наплиска лицето си със студена вода. И се огледа в огледалото. Изглеждаше сива, уморена и съсипана. Но не искаше да спи. Нещо я глождеше отвътре и мислеше само за този мъж. На сутринта, още по първи петли, тя излезе от дома си и се запъти към къщата на приятелката си, и позвъни на звънеца. Оттам се подаде сънливата физиономия на малката й сестра, която й каза да влезе. Тя се настани удобно на канапето и зачака появата на своята приятелка. Не след дълго момиче с черни и къси коси застана под свода на хола и носеше две топли напитки. Седна до нея и я попита защо е дошла толкова рано. Тя й довери всичко, което и се случи за последния един ден, а приятелката й с недоверие я гледаше в превъзбудените очи. Каза й, че това е плод само на нейното богато въображение и че не трябва да мисли за това, защото й се отразява зле. Тя обаче не я послуша и си тръгна тъжна. По пътя риташе изпопадалите шишарки и повтаряше думите „Триа Мера" и изведнъж се появи внезапен вятър. Небето потъмня, светна над нея и после се чу оглушителен гръм. Заваля като из ведро. Тя остана под дъжда и плачеше... Зад нея застана някой. Този някой я обгърна с кокалестите си ръце и я притисна силно да себе си. Каза й:

     - Сега си само моя - а тя се отпусна в ръцете му. Сега се чувстваше по-сигурна от всякога и по-силна от преди!!! Попита го кой е, а той само й посочи наляво. Тя извъртя зеления си поглед натам и съзря една пейка. Никога досега не е забелязвала тая пейка. „Виждаш ли... никога не си знаела, че тази пейка е там. Никога не си подозирала, че там има местенце, където може да се почувстваш по-спокойна, да ти е по-леко. Нали? И ти си като другите човеци - живееш само за себе си. Но никога не за някоя чужда мъка и тъга. Затова ТОЙ ви наказва.

- Кой е ТОЙ?  - попита плахо тя, а мъжът отвърна:

- Не ме прекъсвай. Не знаеш, нали, кой е? Нямаш си и идея, а самата ти си негова дъщеря!

Възможно ли е това? Не, не, тя не искаше да вярва и побягна... А той извика след нея:

- Няма нужда да бягаш... ТОЙ ще те намери, където и да си. -  Изсмя се зловещо и изчезна. Тя седна на пейката и плака цял ден.

Реши вече да не обръща внимание. Каза си, че ще забрави този мъж и ще започне отначало. Така и направи. Но всичко в живота й вървеше някак накриво. Приятелите й започнаха да я предават. Гаджето й я заразя, защото е срещнал друга. Тя беше много отчаяна. Реши да членува в една секта. Сектата се казваше „Пред портите на Ада" там имаше все отчаяни хора, които все посягат към самоубийство. Тя беше толкова суха и сякаш живота бавно я напускаше от тялото. Посивя, стана по-намръщена и по-строга от всякога. Погледа й винаги блуждаеше някъде в празното пространство. По цял ден се занимаваше с черна поезия, готик арт, и все тъмни изкуства. Всяка нощ правеше проклятие над човечеството. Тя мразеше всичко и всички. Сега мислеше само за дълбините на празната си душа. Нима се беше превърнала в егоист? Не!!! Невъзможно. Сети се, че преди време я беше навестил един непознат мъж. Замисли се... но, не!!! Не искаше пак да става подвластна на тази мания. Мина една година. Тя се премести със семейството си в нова къща. Нейната стая беше на втория етаж и гледаше към предния двор. Къщата беше дървена и малко стара, но въпреки всичко, много тайнствена. Тя започна да подрежда дрехите си в гардероба, който беше останал от предното семейство, живяло някога в къщата. Неволно видя, че в гардероба има врата. Тя я открехна и видя едно черно и студено стълбище. Качи се по него и се озова на един стар и прашен таван. Този таван беше целия в паяжини. Отгоре се спускаха едни черни завеси. Тя ги вдигна и с изумление видя един олтар. На него имаше леген, пълен с кръв. До легена имаше оставена пелена и една снимка на малко момченце. Момчето беше около 3 годишно, с черни коси и бяло лице, големи черни очи и малка уста. Отзад на снимката бе написано: „Луциферо Антонино - 1902 год". Момченцето беше с италианско име. Тя се заинтересува от това, което беше открила. Не каза на никого за мястото и го превърна в свое тайно убежище. Но искаше да знае повече за снимката на момченцето. Поразпита съседите, но никой не знаеше нищо... освен старата 90 годишна баба, която живееше на ъгъла на улицата. Тя отиде у тях и я попита какво знае за обитателите на тази къща. Бабата й разказа, че когато нейната майка е била малко дете, в тази къща са живели едно семейство с фамилията Антонино. Бащата е бил италианец, а  майката тукашна... Първото им дете - Луциферо било убито 1902 година от бащата. Носели се слухове, че бащата е дясната ръка на Дявола и именно ТОЙ му е казал да убие сина си. А духа на момчето се появявал като голям мъж облечен в черно на всички, за които Дявола му кажел. Тя се стъписа. След чутото не искаше да вижда никого. Всяка вечер влизаше на старото и зловещо място и чакаше да се появи духа на момчето. Но той така и не идваше.

Тя го чакаше всеки ден и неусетно за всички се превърна в пълна откачалка... Молеше се на Дявола, всеки път, за просветление. Тя загуби същността си. Обличаше се в черно и излизаше само вечер, и при пълнолуние. Връстниците й казваха за нея, че е станала вещица -  слуга на Дявола. Донякъде бяха прави. Целият й мозък беше погълнат от идеята за Луциферо, мъжа, чието име вече знаеше. Минаваха дни, седмици и през това време тя мислеше само за мъжа Луциферо. Тя знаеше, че в момента се намира в неговата стая и че той не напразно идва точно при нея. Тук има нещо... Но каква е тази загадка, която тя не  може да разреши.

Тя продължи да страни от хората, които някога са били нейни приятели и които някога са държали на нея. Те усещаха, че с веселата им приятелка става нещо и поискаха да знаят на какво се дължи промяната. Когато отидоха у дома й, тя ги прие, но не беше много радостна, че ги вижда. Те се опитаха да поговорят с нея и да я предразположат да им каже всичко, но тя бе толкова затворена в себе си, че не можа да им каже нищо. Обеща им само, че много скоро ще разберат всичко, което сега не може да им каже. Те се притесниха за нея, но си тръгнаха.

Още същата вечер тя излезе по тъмно от дома си. Навън се стелеше синия мрак а луната хвърляше слаба светлина по пустите улици. Градът спеше и само тук-там светеше някой буден прозорец... Тя се оглеждаше във витрините на магазините и   виждаше изтормозеното си от мислене изражение. Наблизо, се оказа, че са нейните приятели и те решиха да я проследят.  Тя вървеше бавно и сигурно по една дълга и затънтена улица, която всъщност водеше към старото градско гробище... „Каква ли работа има там?" - се запитаха нейните приятели. Те продължиха след нея и си шушукаха нещо. Явно ги беше малко страх... Ето, че тя стигна до гробището и се  спря пред високата желязна порта. Тя беше поне 5 метра и беше заключена с катинар. По нея се спускаше един плътен бръшлян и имаше един розов храст. Тя протегна бялата си ръка към една от големите червени рози, откъсна я, доближи я до носа си и дълбоко вдиша, за да усети аромата й. Внезапно излезе тих ветрец, по който сякаш отдалеч се носеше някаква тиха песен. Тя се заслуша и забучи в медените си коси розата. Погали с длан желязната преграда и реши да си тръгне. Приятелите й гледаха това, скрили се зад един голям бор. Когато видяха, че тя се обръща, се спотаиха по-надалеч.Тя обаче, се спря. Усети как някой дишаше в гърба й. Обърна се, с надежда това да е Луциферо, но, уви! Това бяха две момчета, с около 3 години по-големи (тя беше на 14). Те се изсмяха лукаво в очите й и я хванаха за ръцете:

- Какво прави красавица като теб на това пусто място?...  Искаш в гробището? Ела, мила, ще си прекараме хубаво .

Тя нямаше сили да се дърпа, а и не искаше. Не я беше страх. Приятелите й се учудиха от това, което видяха и тръгнаха след тях. Тя и двете момчета влязоха в гробището. Тя вървеше бавно и самоуверено и гледаше само напред, а момчетата се смееха високо. Приятелите й стъпваха внимателно и май ги беше страх. След 15 минути път те най-накрая се спряха до един гроб. Извадиха от джобовете си едни хапченца и започнаха да ги пият, и да се смеят все по-гръмко. Предложиха и на момичето да вземе такива, а то не отказа. Замая се и падна на земята, а онези се опитаха да я изнасилят докато беше в безсъзнание. Но се появи мъж, облечен в черно, който ги удари и повали на земята. После взе на рамо припадналото момиче и го понесе някъде.

Всичко това се разигра пред смаяните погледи на нейните приятели. Те не можеха да повярват. Веднага на следващия ден отидоха в дома на приятелката си да я потърсят, но щом почукаха, отвори разтревожена майка й и попита къде е дъщеря й. След като те й казаха, че и те я търсят, майка й изпадна в паника... Къде ли е милата и дъщеря? А тя... тя беше на толкова сигурно и неприкосновено място... Сега тя лежеше в едно легло и имаше всичко, което пожелае. Любовта на покровителя си!!! Когато тя се събуди от съня, в който беше попаднала след онази вечер, тя видя, че до нея загрижено е седнал някакъв мъж. Тя мигом го позна - Луциферо. Макар той да не беше в черната си роба и с качулка на глава, тя го разпозна. Опита се да го попита къде са, но думите заседнаха на гърлото. Той я прегърна й нежно й каза:

- Сега всичко е без значение. Сега си при своя господар и ще бъдеш щастлива вечно.

А от далеч се доловиха звуци на флейта. Толкова нежно се носеха звуците по въздуха, че разчувстваха душата на момичето. Тя стана и вървеше сигурно напред, откъдето идваха руйните тонове. Открехна голямата врата и видя мъж с маска на козел да седи и да свири на флейта. Това беше господаря й...  Дявола!!!

От този момент нататък никой не чу нищо за нея, а само се носеха слухове, че нейния дух се появявал всяка вечер при пълнолуние на старото градско гробище.

Това е, да извървиш пътя си към ада, без да знаеш накъде всъщност си се запътил. А тя искаше адското изкушение и го получи...

Тя...  бях АЗ!!!