Пътуване и преживявания из Средния Изток

Многото и то разнообразни  професионални неща, с които съм се занимавал по време на това пътуване, в разказа са сведени до  възможния минимум, по-скоро само до споменаването на част от тях. Това е направено не защото  не са били  важни, а защото за хора, които не са специалисти в съответната област, подробните професионални отклонения съвсем логично ще бъдат неинтересни и определено скучни за четене.  Но от друга страна, без този минимум   не би могло  да се придобие, поне донякъде,  реална представа за необходимостта от това наистина дълго (и като време и като растояния) пътуване. Да не говорим, че без него излиза,  че голяма част от живота ми (както вече и са ми казвали) е преминала  в интересни пътувания, приключения, весели случки, ядене, пиене, красиви жени, изобщо “лайф.” А  не е така. Е, имало е и такива преживявания, част от които при това  съм описал. И защо не? Не са измислени, а и се четат много по-лесно отколкото сложни проучвания, анализи, изводи и още куп други "скучни" неща. 

В Пакистан се изграждаше огромният язовир “Тарбела” на река Инд, който имаше стратегическо и икономическо значение за страната. Оборудването за този огромен язовир се доставяше основно от Англия. Но още в началото на реализирането на този грандиозен проект, англичаните се сблъскаха с големи затруднения, по-точно с превозите до обекта на съоръженията. Освен проблемите свързани с бавния и негарантиран срок на доставка до Карачи, те се натъкнаха и на много сериозни проблеми с превоза на оборудването от пристанище Карачи до обекта, най-вече поради  липсата на подходящ  автомобилен парк в Пакистан за подобни превози. След като разбра затрудненията на английските доставчици, СО МАТ веднага  започна  преговори с техните спедитори за превоза на оборудването на база “врата – врата”

Естествено СО МАТ не можеше да поеме твърди и то дълготрайни ангажименти по отношение на цени и срок на доставка, ако не разполага с пълна, точна и актуализирана информация за отсечката Техеран, по-скоро Мешад – язовир “Тарбела”. И съвсем логично, понеже в момента бях най-добре запознат с региона, тези проучванията трябваше да извърша аз. Впоследствие извършихме и редица допълнителни проучвания, обхващащи и други превози по тази релация.

Във връзка с това са наложи да пропътувам по шосе през Афганистан пътя до язовира, както и до редица други пунктове на Пакистан. На базата на направените проучвания и извършените след това пробни превози, СО МАТ стана основен превозвач на оборудването за “Тарбела”. Освен това се увеличиха и другите превози за Пакистан и Афганистан, достигайки общо 200-300 на месец.

Интересът ни към Пакистан, донякъде и Индия се засили, но в същото време обстановката в Афганистан вече беше станала доста неспокойна и трябваше да се проучи и експериментира алтернативен маршрут за неговото заобикаляне. Целта беше: в случай, че ситуацията в Афганистан затрудни нейното транзитиране, да имаме под ръка  готов, проучен и сигурен обиколен (резервен) маршрут.

Във връзка с това и някои допълнителни проучвания, ще разкажа за едно от тези пътувания, при което пропътувах с автомобил над 18000 км. по пътищата на Иран, Пакистан, Индия и Афганистан.

Понеже освен проучването на пътищата и всичко свързано с тях, трябваше да се проведат срещи и разговори с потенциални товародатели предимно в Пакистан и Индия,  решихме с мен да пътува и Вернер Ваннингер от фирмата ПТБ, нашият основен партньор в Иран.

Осигуряването на автомобил за пътуване не беше проблем. Въпросът беше на каква марка и модел трябва да се спрем. Този избор трябваше да направя аз, тъй като освен да шофира, Вернер си нямаше хабер от техника. Автомобилът трябваше да бъде издръжлив по отношение на лоши пътища и високи температури, да е познат като марка през районите на нашия маршрут във връзка с наличието на сервизи и осигуряването на резервни части в случай на нужда, да не е много луксозен поради опасност от кражба, както и да бъде  сравнително икономичен, заради големите разстояния в полупустинни области, където снабдяването с бензин можеше да бъде проблем.

След съответните проучвания се спрях на “Фолксваген” костенурка с по-мощен (полицейски) двигател. Това не се хареса особено на Вернер, който беше 198 см. висок и естествено нямаше да се чувства  комфортно в подобна “къса” кола, а освен това нямаше и климатик.

Накупихме разни резервни части за автомобила, голям термосъд за вода, термос за чай, някои сухи неща за ядене, осигурихме съответните визи. Разбира се, взехме голяма сума долари в брой, а при нужда разполагахме и с чекове, с които можехме да теглим пари от първокласни банки в Пакистан и Индия. Кредитните карти по това време още не бяха на мода.

Когато всичко беше готово и проверено, потеглихме на път.

Разбрахме се, че ще се сменяме на волана, но ако този, който кара, усети, че е изморен, веднага ще спира, защото опасността от заспиване при силната жега е твърде голяма, последствията от това обикновено завършват с...

Минахме транзит през Гом (Ком), Исфахан, Язд и преспахме в Керман (на 1050 км. от Техеран).

Сутринта продължихме за Бандар Абас(“бандар” на персийски значи пристанище), въпреки че той е на 550 км. встрани от основния ни маршрут.  За този град имахме доста превози от Европа, а от пристанището и района също товареха  наши автомобили и ние искахме да видим на место как са организирани товаро-разтоварните работи, митническите формалности и оформянето на транспортните документи.

Температурата в Бандар Абас беше 52 градуса, а влажността 98%. Добре че бяхме млади и здрави и най-вече привикнали на подобни условия.

Който не е попадал в подобни ситуации, навярно и не може да си представи какво означава това. Температурата на тялото е значително по-ниска от тази на въздуха и понеже влажността е голяма, по тялото започва да “кондензира” влагата. Имаш чувството не че си изпотен, а че си залят с помия.

Посетихме товаро-разтоварните пунктове, пристанището и митницата, срещнахме се с нашите шофьори и отидохме да обядваме. Изядохме по един хубав джуже(пиле)  кебап, но пихме само чай и вода, без да се докоснем до любимата си бира. По това време в Иран нямаше и помен от сух режим и навсякъде можеше да се намери всякакъв качествен алкохол и то на сравнително ниски цени. Но да пиеш при тази жега и след това да шофираш е не само истинска лудост, а направо самоубийство.

Надвечер пристигнахме в Бам, древен град с хилядолетна история. Бях чувал и чел за цитаделата в Бам, но това, което видях надмина всичките ми очаквания. Това е най-голямата цитадела от кирпичени тухли в света, построена преди 2000 години.  Не се наемам да я опиша. Къщите също са от пръстени тухли, а покривите им са като големи връшници.

За съжаление, тази прекрасна цитадела и основната част от къщите са се сринали като пясъчни замъци по време на унищожителното земетресение с магнитуд  6.7  по Рихтер на 26.12.2003 година.

Градът ни хареса толкова, че ние решихме да пренощуваме в Бам. Осигурихме си хотел, след което часове се разхождахме из него и околностите му.

Призори на следващия ден продължихме за Захедан, който се намира на 1800 км от Техеран и на около 80 км. от Миржаве - граничният пункт с Пакистан. В основната си част пътят минава през полупустинна местност, тъй като граничи с голямата пясъчна пустиня Даще Лут. Населените места са много  нарядко, а и пътят още не беше завършен. Големи участъци от него просто си бяха вълнообразни писти. При тези участъци или трябва да се кара много бавно, или много бързо, ако не искаш да останеш без бъбреци. Трафикът беше слаб и ние можехме да се движим, както намерим за добре. 

По средата на пътя минахме покрай една висока кула, изградена също от кирпичени тухли. Спряхме да я разгледаме. Естествено, нямахме и понятие кога и защо е построена, но явно беше хилядолетница. Може би някога е била укрепен наблюдателен пункт. Макар че ерозията вече си беше казала думата, ние се престрашихме и се изкачихме по опасните стълби. Гледката беше потресаваща. Накъдето и да погледнеш, все пустош. Вернер огледа околността и каза:

“По-добре да слизаме и да тръгваме веднага, че тук се чувствам толкова малък и беззащитен, че чак ме хваща страх.”

“Прав си, в тази пустош  няма и кой да ни изяде.”, съгласих се с него, слязохме от кулата и веднага продължихме пътя си.

В Захедан уточнихме с митницата съответните формалности за преминаване на автомобили в двете посоки. Посетихме и ж.п. гарата, където току що бе пристигнал един “товарен влак” от Пакистан. Захедан беше последната гара на железницата идваща от Пакистан. Още навремето е имало проект тази железница да продължи до Керман и да се свърже с иранските железници, но така и не е бил реализиран. Вагоните, а и самите парни локомотиви, бяха малки, като нашите по теснолинейките и много стари, навярно останали от колониално време. Естествено, при такъв подвижен състав  превозите не могат да бъдат  редовни, бързи и рентабилни. От друга страна, слабият стокообмен с Пакистан не беше в състояние да осигури достатъчно товари за една модерна, ефикасно действаща железопътна линия с големи капацитетни възможности.

След като бе карал към 200 км., Вернер каза, че е изморен и предложи да спим в Захедан, нещо което отказах, имайки предвид огромните разстояния, които ни очакват. Обядвахме пак по един джуже кебап и продължихме за Миржаве, където не се задържахме много, и влезнахме в Пакистан.

Както е известно, в тази държава(бивша английска колония) движението е ляво и никак не е лесно след като имаш зад гърба си  вече милиони километри, пропътувани по пътища с дясно движение, изведнъж да минеш на ляво движение. Освен това, пакистанците обикновено карат по средата на пътя и едва в последния момент се отбиват вляво. Гледаш автомобил, който кара почти насреща ти и първата ти реакция е да се изнесеш надясно, но ако направиш това, ударът е неизбежен. То и иначе няма гаранция, че този отсреща ти не е заспал, а отгоре на всичко и то особено в Балучистан (областта през която минавахме) не всеки, седнал зад волана, е правоспособен и опитен шофьор.

Отначало непрекъснато си повтаряш “Вляво, вляво”, но след първите сто -двеста километра вече започваш да свикваш .Освен това вече имах известен опит от другите ми пътувания  до Пакистан и Индия през Афганистан.

В началото пътят си беше писта, но по-навътре видяхме, че се строи нормален път. Строи се, но как? Това, което видяхме направо ни изуми.

Пристига самосвал с баластра. Показват му къде трябва да се разтовари и той спира, но не вдига легена, за да изсипе баластрата,  въпреки  че самосвалната му уредба е изправна. На самосвала се качват 4-5 души с лопати и започват да го разтоварват. Когато го разтоварят, слизат долу, а самосвалът заминава обратно. Тогава идва ред на другите работници, които трябва да разнесат разтоварената баластра по трасето на пътя. Пристигат хората с ръчните колички и чакат. Пред всяка количка застават по двама души. Единият забива лопатата в баластрата, а вторият дърпа въже, вързано за долния край на дръжката на лопатата и я вдига, при което първият я насочва върху количката, завърта я и изсипва загребаната  баластра. Спряхме, гледахме и не вярвахме на собствените си очи.

Накрая отидохме при един от пакистанците, който  даваше някакви команди. Попитахме го защо самосвалите не изсипват товара си, използвайки самосвалните си уредби, както и защо разнасянето на баластрата не става с грейдер или с булдозер и най-вече защо двама души работят с една лопата. В Балучистан се говори диалект на фарси, така че не беше трудно да се разберем.

“Защото в този район безработицата е много голяма и по този начин се ангажират повече хора”, гласеше отговорът на техническия ръководител.

Хитро и убедително. Затова и строителните участъци от пътя бяха затрупани от толкова много хора, които въобще не обръщаха внимание на нашия “бръмбар” и едва ли не се навираха в него.

Благодарение на този  зашеметяващ способ за ликвидиране на безработицата, по недовършените участъци, а когато се стъмни и на оставените на шосето автомобили и машини  без каквато и да е сигнализация, се движехме доста по-бавно, отколкото ни се искаше.

Да се намери наблизо прилично място за преспиване не беше мечта, а някаква химера. Надеждата ни беше град Куета,  (на около 600 км. от границата) - столицата на провинция Балучистан.

Куета има също хилядолетна история, но в резултат на голямо земетресение на 31.05.1935 година, при което са загинали около 40.000 души, градът е бил почти напълно унищожен.

В Куета пристигнахме късно след полунощ. Беше пусто и нямаше кого да попитаме за хотел. Улиците бяха асфалтирани, а при кръстовищата, както обикновено е при английските колонии, движението е кръгово, както например при Руския паметник в София.

Най-после видяхме един човек и го попитахме къде е най-добрият хотел на Куета. Виждайки, че сме чужденци, той “изтърколи” на английски, останал от времето на първите колонизатори, едно изречение, което след като помислихме доста, успяхме да дешифрираме. Беше ни казал, че “Grand Hotel” се намира след второто колело вляво. За всеки случай го попитахме и на фарси и той потвърди нашата дешифровка. Това ни успокои и наистина след второто “колело” видяхме надписа на този “голям хотел”. Аз спрях пред него и помолих Вернер да отиде и да провери има ли свободни стаи. Когато не караше, той сядаше отзад, пущаше дясната предна седалка, а краката си паркираше под жабката на колата. Успя някак си да прибере дългите си мотовили, слезна от дясната страна и влезе в хотела. Само след не повече от минута се върна с изцъклени от ужас очи и каза, че ако аз искам да спя в хотела, си било моя работа, но той ще спи в колата.

“Абе, ти луд ли си? Защо ще се прегъваш в колата, след като сме пред хотела? Ела да ми покажеш какво толкова те е ужасило.”, казах аз и излязох от колата.

Отначало Вернер отказваше да дойде с мен, но след няколко по-остри думи от моя страна, тръгна. Когато влезнахме в двора на хотела, пред нас застана брадясал и окъсан човек с голяма сопа в ръка. Виждайки го, моят човек инстинктивно застана зад мен. За пръв път виждах такава физиономия. Главата на този “бодигард” беше така сплескана от двете страни, като че ли валяк беше минал през нея.

Поздравих го на фарси  и го помолих да ни покаже най-хубавата “одая”, която имат на разположение. Той разбра за какво става въпрос и услужливо ни поведе към хотела. Заведе ни в една голяма стая с оджак (подобие на камина) Имаше четири дюшека, проснати на пода, застлани с нещо като чаршафи, цветът на които не можеше да се определи, защото явно от слагането им не са били прани. Аз не се ужасих толкова от този факт, защото подобни “хотелски стаи” вече бях виждал и ползвал из арабския свят, даже и в Мардин, Турция. В такъв случай лягаш с дрехите, с които си пътувал, слагаш една от собствените си кърпи за лице под главата и ...спиш, ако не искаш следващия ден да заспиш не където трябва, например на волана на колата  и то в движение. Но иди да обясняваш на един немец тези разумни неща.

Не беше обаче само това. Навсякъде в помещението щъкаха хлебарки, мишки и какво ли още не. Вече беше ясно, че няма да спим в “Grand Hotel Quetta” и излязохме на улицата.

Бяхме се разсънили и започнахме да умуваме какво да правим. Да спим в колата също беше глупост. Първо щяхме да се схванем яко, после не можехме в никакъв случай да спим при затворени прозорци, а при отворени не се знаеше какво може да се случи.

“Така или иначе няма да спим, ами по-добре да отидем до пакистано-афганистанската граница Чаман. Дотам са само 125 км.”, предложих аз.

През Съветския съюз по железница се возеха 20 футови контейнери за Пакистан. В граничния пункт Кушка, където свършваше ж.п. линията, идваща от СССР,  контейнерите се претоварваха на автомобили,  които през Херат и Кандахар се докарваха до Чаман - пакистанският граничен пункт с Афганистан. Там те отново се претоварваха на вагони.

Исках да видя какъв е трафикът на тези контейнери, откъде идват, с какво са натоварени, дали не можем да предложим алтернатива и други полезни неща.

“Съгласен! И без това само слушаме за този трафик, но нямаме непосредствени впечатления. А  сме и почти  до Чаман. По-добре да отидем сега, а не на връщане през Кандахар.”, съгласи се Върлината.

Попитах “Сплесканата глава” накъде е пътят за Чаман и той с готовност, по-скоро с ръкомахания, отколкото с думи се постара да обясни накъде да караме. Хапнахме по няколко бисквити, пихме от термоса по един чай и... отново на път.

На около 20 км. преди Чаман видях, че напреко на пътя е поставено дърво. Ами сега? Това е стар трик на ориенталските разбойници да спират колите и да ограбват пътниците, защо не и да ги заколят.

Вернерчо, който си нямаше и хабер от тези работи, веднага предложи да слезем и да махнем дървото от пътя. Аз разбира се въобще не слушах какви ги дрънка той, ами интензивно мислех как да се изскубнем от тази непредвещаваща нищо добро, ситуация. Ако успеем да обърнем, при всички случаи ще се натъкнем на друго дърво, което вече сигурно е проснато напреко на пътя. Просто те заграждат пътя от двете посоки и... Бог да те пази.

Добре че дървото пред нас не беше много дълго и с риск да изляза от пътя и се обърнем,  форсирах верния ни бръмбар и по самия ръб на банкета профучахме покрай него. След нас се чуха ругатни, а след това и изстрели, но Аллах се смили над нас и скоро бяхме зад близкия завой.

“Как си? Добре ли си?”, попитах аз и се обърнах назад, но там нямаше никой. И досега не мога да си обясня как този двуметров мъж бе успял да се скатае между предните и задните седалки. Също като асистентка на илюзионист, затворена в малък сандък, през който се промушват саби.

“Добре съм, нищо ми няма”, чух най-после отговора  на смелчагата.

Когато се върнахме в Техеран, разправяше как като светкавица отместил дървото и после в движение се качил в колата през отворения прозорец. ??? Аз потвърждавах това, дори добавях, че преди да се качи в колата, се обърнал и нарекъл разбойниците “педар сухте”(кучи синове).

Пристигнахме в Чаман призори. Отидохме на гарата, а после и в митницата, където видяхме това, което ни интересуваше. Разбрахме също, че дървото на пътя не е било засада от разбойници, а “бариера” на граничните власти, тъй като движението на автомобили през нощта в този граничен район било строго забранено и че ако били по-добри стрелци, като нищо са щели да ни застрелят. Това ни успокои, но не съвсем, защото ако са успели да видят каква е колата, на връщане щяха да ни спрат и тогава иди се оправяй.

“ По-добре да преминем границата, да отидем до Кандахар и оттам през Кабул отново в Пакистан.”, предложи Вернер.

“Не става. Нали трябва да видим и отсечката “Quetta – Sukkur”, отхвърлих предложението му, което всъщност си беше много разумно и най-вече здравословно, но...

Закусихме в Чаман и обратно за Куета. Когато наближихме контролния пункт, се залепихме плътно зад един изрисуван до последното кътче “Бедфорд”, който освен товара си, бе натоварил хора и по стъпенките на кабината. Под негово прикритие успяхме да преминем опасната зона, без някой да ни спре.

От Куета  поехме по посока на Сукур. По едно време педалът на спирачките се “втвърди” и двигателят започна да се товари. Веднага разбрах какво е станало, но това не можа да ме успокои.

От големите жеги буталата на спирачните цилиндри в предните колела бяха блокирали. Свалих колелата и успях да освободя спирачките. За да не се повтори блокирането на спирачките, продължихме само на ръчна спирачка.  Така след седем-осем  километра достигнахме градчето Сиби, където в един „сервиз” сменихме спирачните цилиндри и на четирите колела с оригинални, които предвидливо бяхме осигурили още в Техеран. Ами ако бяхме с друга кола?

Използвахме ремонта, за да хапнем по една хубава скара и да отдъхнем малко. Вернер пое волана и продължихме. Движението ставаше все по - интензивно, а за дисциплината на движение да не говорим: всеки караше както може и се пазеше колко може, както казваха преди време нашите съседи сърбите.

Добре че всички камиони бяха изографисани в крещящи цветове, та се виждаха отдалеч. Над кабините им обикновено имаше допълнителна надстройка като площадка, на която също имаше хора. Най-живописни обаче бяха рисунките по цистерните. На задната им част обезателно имаше “прохладни” езера или снежни планини, или пък дървета с дебели сенки, водопади и т.н., въобще всичко, което може да предизвика чувство на прохлада.

След Нутал асфалтираха пътя. Работеше се интензивно, разбира се, с извънредно много хора. На този участък видяхме нещо, което също ни смая. По средата на вече завършен, прясно асфалтиран път, стоеше закъсал товарен автомобил. Явно беше, че камионът е закъсал преди асфалтирането на участъка, защото около него всичко беше с нов асфалт. Бяха отминали автомобила, без да го отстранят от платното и без да асфалтират петното под него. Явно, това беше някакъв, непознат ни метод за асфалтиране.

Надвечер пристигнахме в Сукур, откъдето поехме пътя за Карачи. Вече не беше така горещо, едва ли не стана приятно за пътуване. Но само който е пътувал вечер по този път, знае какво означава това. Имаш чувството, че всичко живо е излязло именно на пътя. Камиони, леки коли, мотори, магарета, кози, мишки, бълхи, всичко се движи по пътя. Нерядко имаше спрели автомобили на платното, за да си отдъхнат хората, пътуващи с него. Не само че няма никакви светлини, но и хората са седнали на асфалта отпред и си похапват каквото имат, без да ги е грижа, че някой  автомобил ще се блъсне в техния и ще ги размаже, нещо, което и нерядко става. Същото важи и за закъсали автомобили. А за да виждат по-добре, шофьорите на движещите се автомобили задържат дългите светлини, при което заслепяват шофьорите на насрещните коли. Ужас!

По едно време настигнахме военна колона, която се движеше доста бавно и то не плътно вляво, което допълнително задържаше движението. Вернер, който още в Сукур напусна волана, се подаде от лявата врата(всички стъкла естествено бяха спуснати) и се развика колкото му глас държи: “Вардааа!” махайки с ръка на шофьорите пред нас да се дръпнат вляво. При запалените ни фарове те не можеха да видят кой и какво вика и в каква кола се вози. Може би мислеха, че това е някакъв началник и за моя най-голяма изненада се отдръпваха вляво и ние ги изпреварвахме. Когато насреща се задаваше автомобил, ние смело се вливахме във военната колона, след което ”главния регулировчик” на пътя отново поемаше командата.

И сега още се чудя не само на щурата му идея, но и на моя акъл. За щастие, това не беше немска военна колона, където подобно нещо е немислимо. Техните машини се движат на равна и то къса дистанция една от друга, сякаш са свързани с твърди тегличи и ха си се опитал да се вклиниш в колоната, ха са те размазали. Но това наистина не беше немска колона, ние успяхме да я изпреварим и вече можехме да се движим по-бързо, но не и по-безопасно.

Късно следобед наближихме Карачи, но контролната лампа за бензина светна. Нямахме резервна туба, не защото не се сетихме да вземем с нас, а от съображения за сигурност - от голямата жега можеше да се спука. Оставаше сега да закъсаме на пътя за бензин. А за крайпътни бензиностанции тогава не можеше и дума да става. Все пак разстоянието не беше голямо и аз продължавах да карам, без да спирам. От друга страна ми беше ясно, че  автоматизмът, създаден при дългото и непрекъснато шофиране ще изчезне при първото спиране и   както бяхме уморени, можеше да стане още по-лошо.

Най-после влязохме в Карачи и най-после видяхме   бензиностанция. Колата започна да прекъсва и почти по инерция достигнахме колонката. Казах на Вернер да зареди и веднага след това съм заспал на волана. През това време той заредил, платил и проучил подробно как най-лесно можем да стигнем до хотел “Интерконтинетал”.

Когато ме събуди, имах чувството, че съм спал часове. Той поиска да кара, но аз му казах, че е по - добре да внимава и да ми показва пътя, отколкото да се разсейва между шофирането и търсенето на ориентирите, съгласно дадените му указания. Пристигнахме без отклонения, оставихме колата на паркинга и тръгнахме към хотела.

Още на входа ни спряха и то с пълно право. Освен че бяхме уморени до смърт,  бяхме   чорлави, брадясали, мръсни и съвсем неугледни. Откъде у такива хора пари за “Интерконтинентал”? Вън! По това време хипарството беше достигнало своя апогей. Явно ни бяха взели за хипита. Ние обаче разбутахме двамата “бодигарда” на входа и отидохме на рецепцията:

“Моля  две луксозни единични стаи.”, каза Вернер на английски.

Още щом ни погледна, човекът от рецепцията без двоумение и неприкрита насмешка, отговори:

“Съжалявам, но всичко е пълно и няма никакви свободни стаи. Довиждане, господа.”

На нас ни беше писнало до такава степен, че вдигнахме голям скандал. Пристигна някакъв шеф и попита каква е тази гюрултия.  Когато разбра, че искаме стаи, той също потвърди, че не могат да ни приемат. Тогава ние, вече по- кротко, му обяснихме, че сме пропътували 2600 км.(това беше вярно), без да сме мигнали. Това не го впечатли кой знае колко, но когато Вернер извади пачка долари, обстановката коренно се промени. Човекът най-после разбра истината и нареди на рецепциониста да ни даде две хубави стаи. Взехме ключовете, върнахме се до колата да си вземем багажа, след което се прибрахме по стаите си.

Засилих климатика докрай и веднага в банята. Водата във ваната направо почерня. За да не заспя във ваната и да се удавя, довърших къпането  с душа и къде избърсан, къде не, само по едни слипове се проснах на леглото и мигновено съм заспал.

Когато се събудих вечерта, целият бях схванат. Забравил съм климатика на максимум, без при това да се покрия с каквото и да било. Бях хремясал здраво и носът ми течеше като водопад. Но тогава бях млад, добре трениран мъж и се отървах само с  подсмърчане през следващите два дни.

Оказа се, че Дългоранчо е бил по-предвидлив. Не засилил климатика, а след като се изкъпал, си облякъл пижамата и дори се покрил с лека завивка. Немска му работа. Но от 2600 км. пробег, той беше шофирал не повече от 600-700 км. и успя да поспи по пътя. А когато караше той, аз не смеех да заспя, за да го предпазя от някоя фатална грешка, каквито наистина щеше да реализира, ако не бяха моите своевременни намеси. Просто когато караше кола, той бързо се изморяваше, ставаше разсеян и сънлив, но и достатъчно умен за да спре и да си признае, вместо да се пъчи, че е бодър и да ни размаже някъде. Но “Ende gut, alles gut!” (всичко е добре, когато свърши добре), както обичаше да казва той като всеки немец.

Слязохме при рецепцията и дежурният  не можа да ни познае и дълго се извинява за случката при пристигането ни, когато искаше да ни изгони от хотела.

Разбира се, първата ни работа беше да попитаме в кое от заведенията на хотела можем да хапнем добре. Упътени любезно, ние хлътнахме в мечтаното място. То не бяха сьомги, черен хайвер с водка, специалитети с червено вино, десерти. Не съм предполагал, че двама души могат да изядат такива количества.

Излязохме от хотела и се разходихме из града, след което пак в хотела. Изпратихме телекс до Техеран, че живи и здрави сме пристигнали в Карачи и отидохме в бара. Животът започваше отново.

Следващият ден беше почивен и нямаше закъде да бързаме. С маркови питиета и тънки мезета, както днес пишат нашите журналисти, изгледахме програмата и се прибрахме по стаите си.

Сутринта станахме късно, закусихме много добре и с вярната ни дружка “Бръмбара”, започнахме да обикаляме из Карачи. За пръв път бяхме в този огромен град и искахме  да го опознаем, ако не добре, то поне до някъде.

Напуснахме центъра и започнахме да обикаляме крайните квартали, които си бяха неописуемо мизерни гета. Бедността беше потресаваща. Такава нищета още не бях виждал. И досега пред очите ми са такива покъртителни картини, каквито след време съм виждал само в Индия и Бангладеш.

Както е известно, навремето, за да се сложи край на непрекъснатите стълкновения между мюсюлмани и будисти, англичаните разделили огромната си колония  на Индия и Пакистан. Една и съща народност, но с различни религии.  Пакистан всъщност се е състоял от Западен и Източен Пакистан, населявани от мюсюлмани и разделени от сегашна Индия. Явно, една държава, състояща се от две части, отстоящи на хиляди километри една от друга, макар и в рамките на Британската общност, не е могла да просъществува дълго. Тук не става въпрос за  Аляска и САЩ. Съвсем логично, след време от тогавашния Пакистан били създадени две отделни държави – сегашния Пакистан и Бангладеш.

Независимо от неописуемата бедност, в тези бордеи навсякъде гъмжеше от деца. Мършави, недохранени, облечени в дрипи и то донякъде, но толкова много, че не можеш да си дадеш сносен отговор защо тези хора, далеч под прага на бедността, раждат толкова много деца. Може би поради някакъв инстинкт за съхраняване на рода, както е при растенията. Ако се опитаме да си представим какво би станало, ако от всички семена поникнат нови растения? Да, ама не поникват. Затова..., но това е съвсем друг въпрос.

За нормални или поне за донякъде сносни къщи не можеше да се говори, а за инфраструктура, канализация и т.н. пък въобще. Тотална мизерия във всяко отношение, придружена от ужасна смрад. Вернер беше толкова потресен, че му прилоша и ние побързахме да се върнем в центъра.

След това посетихме пазарищата на Карачи, които биха могли  да се опишат само в  дебела книга и то донякъде. Аз обаче не съм човекът, който би могъл да стори това. Даже няма и да се опитам.

След обяд посетихме строежа на казиното, което се намира на брега на морето, но извън града. Тогава на власт беше Бхуто, който беше разбрал, че богаташите от строго мюсюлманските страни се нуждаят и търсят развлечения, за които са готови да похарчат цели състояния. Затова по негово нареждане бе започнато изграждането на този огромен комплекс, който е трябвало да бъде в състояние да удовлетвори и най-капризните желания на тези богати гости, разбира се, срещу огромни суми.

По ирония на съдбата, същият този комплекс, предвиден за забранени от Исляма неща, след обесването на Бхуто през 1979 год. бе определен за Духовна академия по ислямизъм.

Надвечер се върнахме в хотела, освежихме се и разбира се в познатия ни ресторант, а след това в нощния бар. Лайф.

На сутринта след като закусихме, се свързахме с основните товародатели и транзитери в Карачи, с които уредихме множество срещи. Няколко дни преминаха в срещи, разговори, уточняване на навла, товаропотоци, техния характер, начини на плащане, митнически и други формалности и т.н., на които няма да се спирам, защото са чисто професионални и в същото време, много скучни за четене.

След като приключихме с Карачи, тръгнахме за Лахор, столицата на Пинджаб, известен като “Сърцето на Пакистан”. Напуснахме Карачи много рано сутринта, за да можем да пропътуваме по-спокойно разстоянието от 1300 км.

Пътуването беше нормално, ако въобще това е точната дума. Спряхме в Мултен да хапнем и да разгледаме града, известен като мюсюлмански център, както и като “Града на светците и гробниците”.

Мултен е много интересен с неговите джамии, гробници и архитектура. Взехме една моторна рикша, чийто водач знаеше нелошо английски и той ни показа основните забележителности на града.

В Лахор пристигнахме през нощта и се настанихме в хотел “Интерконтинентал”. След като се освежихме, слязохме в   ресторанта “Марко Поло”, който работеше денонощно и похапнахме на воля.

Вернер видя в менюто някакво много старо вино, което струваше 150 $(голяма сума тогава, а за пакистанските представи огромна) и го поръча. Сигурно от келешляк и разбира се, защото не беше за негова собствена сметка. Колко е било старо и истинско, не знам, но на нас не ни хареса, оставихме почти пълната бутилка и продължихме на бира. След вечерята разгледахме хотела, пихме по едно в нощния бар и се прибрахме по стаите си.

Сутринта след закуската се свързахме по телефона с интересни за нас фирми и успяхме да уредим няколко срещи за следващите дни. Изпратихме телекс до Техеран и отидохме да видим басейна. Около и в него имаше много хора, но ни направи впечатление, че основната част от тях са жени и то млади и хубави – бели, мургави, жълтолики.

Седнахме в дневния бар до басейна и Вернерчо не се стърпя да попита бармана за множеството от хубави жени. Той отговори, че това са жени или дъщери на богати местни и чужди бизнесмени, които предпочитали да си прекарват времето тук, вместо да скучаят вкъщи или да придружават навсякъде съпрузите, респективно бащите си, при техните скучни и уморителни бизнес пътувания, срещи и разговори.

Напуснахме хотела, взехме моторна рикша и помолихме шофьора да ни покаже забележителностите. Той ни заведе до кулата на Лахор, голямата джамия Бадшахи, крепостта на Лахор, Шахи Кила, градини, паркове, музеи и разбира се до най-големия базар, откъдето си купихме бански. Показа ни и университета, един от най-големите в тази част на Азия.

Лахор е вторият по големина град в Пакистан след Карачи и е разположен на река Рави. Това е град на градините и затова има репутацията на “Зеления град”. Той е център и на пакистанското филмово производство.

Върнахме се в хотела, хапнахме набързо, взехме по един душ, сложихме новозакупените си бански, взехме по един сак с дрехи за преобличане...  и на басейна, където имаше всички удобства: шезлонги, чадъри, единични душове и кабини за преобличане, бар и отлично обслужване. Оставихме саковете си на два шезлонга и влязохме да поплуваме в басейна. След това се преоблякохме в къси панталони и блузки с къси ръкави, поръчахме по един сладолед и излегнати в шезлонгите, започнахме да разглеждаме  това отбрано общество. Не знам точно защо, но си говорехме на френски, вместо например на немски или фарси – навярно за да се отличаваме от другите.

По едно време забелязах, че на съседния шезлонг  откъм дясната ми страна се излегна една очарователна млада руса жена със съвършени форми. Както си говорехме с Вернер, усетих, че главата ми инстинктивно се обръща надясно, където се намираше въпросната жена, вместо наляво към моя събеседник. Тъкмо да се обиди от това неуважение, Дългоранчо проследи погледа ми и веднага се  надигна, прекъсвайки по средата изречението си. Просто глътна неизречената му част. Гледаше към жената като хипнотизиран. Ако погледите ни отделяха топлинна енергия, тя за нула време щеше да се превърне във въглен.

Като разбрахме, че и двамата гледаме един и същи обект, се разсмяхме. Дългоран приближи шезлонга си до моя и ние започнахме шепнешком да умуваме каква ли е тази невероятна блондинка. Вернер веднага реши, че това е някоя скандинавка. Той бил ходил из скандинавските страни, познавал тамошните момичета, но призна, че такова съвършенство даже и там не бил виждал. Аз обаче казах, че това е немкиня. Не че бях убеден в това, а просто за да възникне спор. Хванахме се на бас на каса “Московская” и килограм черен хайвер, които загубилият трябваше да осигури, когато се завърнем в Техеран. Предложих му да започнем да говорим на немски и го помолих да разкаже един от хубавите си вицове. Той не знаеше много вицове, но тези, които разказваше, бяха изключителни.  Без да  чака втора покана, Вернер започна веднага и то доста високо, за да може и видението от дясната ни страна да го чуе. Аз  бях чувал този виц многократно, но отново  се заливах от смях. Към нашия смях се присъедини и нейният.

“Извинете, но историята, която разказахте е толкова хубава и смешна, че не можах да се въздържа. Вие немци ли сте?”, обади се хубостта от дясно на перфектен немски.

“Да, аз съм чистокръвен ариец, а моят колега е творение от смесен брак. Майка му е немкиня, а баща му е от Балканите. И понеже е сърдит на майка си, предпочита да говори на френски”, изтърси   дългокракият непрокопсаник.

Жената разбра шегата му и се усмихна с такава ослепителна усмивка, че ние и двамата хлъцнахме. Тогава видях очите й. Такива очи може би само Фердуоси би могъл да опише. Наистина имаше големи, кристално сини очи, с много дълги мигли и изпепеляващ поглед и.. т.н.

“Да почивам под сянката на твоите мигли”, замалко да цитирам известен персийски поет.

“ Искате ли нещо за пиене или най-добре да отидем на бара?”, попита ни Вернер.

“ Глупак. Тя ще си помисли, че я сваляме и то по много просташки начин, ще се обърне и край със сините езера. Дори не се запознахме”, помислих си силно разстроен.

“ Е, и да се обърне, пак ще има какво да се гледа. Само да не изчезне.”, започнах сам да се успокоявам.

“С удоволствие, но първо ще поплувам малко и тогава ще отидем на бара, ако разбира се, поканата все още е валидна.”, неочаквано за нас отговори тя.

“ Поканата ни е с вечна валидност”, отговори   новоизлюпeният  гларус.

“ Благодаря. Скоро се връщам.”, отговори тя и стана.

Откъдето и да започна да описвам това съвършено тяло няма да сбъркам. Дълги, стройни, просто идеални крака, тънък кръст, умопомрачителен бюст, разкошни рамене и шия, изваяно лице, дълга, леко чуплива руса коса, която тя прибра под банска шапка. А за това отзад под кръста й просто не намирам думи. Тази жена беше много повече от “жената в сънищата”. За походката да не говорим.

“Сън ли си, или те има?”, както се казва една наша песен.

И двамата не можехме да откъснем поглед от това съвършенство. Когато пристигна при басейна, русалката с изящен скок се потопи във водата. Ние обаче продължавахме да гледаме в същата посока. Дори престанахме да говорим. След доста време, Дългоран въздъхна и каза:

“Санта Мария, каква жена! Видя ли я?”

“Какво да видя? Тъкмо си мислех дали ще се наложи да ходим по-нататък от Делхи.”, скромно отговорих аз.

“ Ха, замислил се за Делхи. Нито Делхи, нито Бомбай ще се преместят, но тази неповторима жена може и да не се върне.”, продължи Вернер.

“Върне, не върне, но ние ще се върнем в Техеран и ще пием за здравето на чичо Вернер ледена “Московская” с черен хайвер, масло и млини”, спокойно отговорих аз.

Както се казва, “бях се взел в ръце”.

“Имах много по-добро мнение за теб. Ако искаш да знаеш...”, разстроено започна той и млъкна, без да мога да разбера какво бих искал да знам.

Русалката излизаше от басейна и това беше изтрило следващите му думи. Със своята грациозна походка тя се отправи към нас и когато дойде до шезлонга си, поглеждайки ни с чаровната си усмивка, която заслепи и силното слънце,   каза:

“Тук съм! Отивам да се преоблека и се връщам за бара”.

Избърса с хавлията изящното си тяло, взе сака и тръгна към кабинките за преобличане.

“Дотук добре, но шансовете да се завърне отново, са 1:5. Дори и сакът й вече не е тук”, бързо пресметна Вернер, този иначе слаб математик.

“Напротив, те са значително по-големи.”, реших и аз да дам моята прогноза.

Не защото имах някакви сериозни аргументи, просто ми се искаше да е така, даже нямах нищо против шансът да е 100%, даже и повече, ако това беше възможно. Отново спорове и нов бас, този път за една вечеря в любимата ми гръцка таверна в Техеран.

“Просто не знам как ще оправдаваш пред Елизабет разходите по загубените басове.”, започнах да го съжалявам.

Елизабет беше жена му. Тя беше швейцарка и затова Вернер говореше толкова добре френски. Беше бременна с второто им дете, но още работеше в швейцарското посолство.

“Елизабет е голямо момиче и никога няма да направи не само скандал, но и забележка за подобни неща. Пък и разходите са никакви”, похвали жена си Вернер.

“Знам, но тук не става въпрос за пари. Вярно е, че Елизабет е прекрасна и интелигентна жена, обаче не знам дали това ще ти помогне, когато й кажа по какъв повод си загубил басовете.”, отвърнах аз.

“Ти няма да направиш това, защото “Албанците са зли и полудиви, но прочути са по доблест те”., изуми ме той, цитирайки  лорд Байрон.

“Да, но аз не съм албанец, а българин, и когато става въпрос за подобни неща, ние говорим само истината.”, опитах се да го коригирам.

“Дори тази ваша истина да доведе до изхвърляне на приятеля ви на улицата?”, с недоумение и тревога в гласа попита Вернер.

“Кой каквото си е заслужил.”, отвърнах коравосърдечно.

Но след това и двамата млъкнахме като по команда. Шеметната блондинка вече приближаваше  към нас и това беше единствената причина да прекъснем този  толкова дълбоко съдържателен диалог.

Беше облякла някаква къса, леко прозрачна дреха, достигаща доста над коленете й - нещо като туника. Станахме от шезлонгите да я посрещнем. Един висок, млад и атрактивен мъж с атлетическа фигура и един още по-висок пак млад мъж, също с пропорционално тяло и симпатичен , стояха прави и я очакваха. Явно й стана приятно. Когато дойде при нас, тя ни дари с ослепителна усмивка.

“Ерика”, представи се тя с малкото си име.

“Любимото ми име.”, побърза да изтърси Вернер и побърза да добави: “Вернер.”

“Крис.”, представих се и аз и добавих: “В интерес на истината, Ерика е моето любимо име, а неговото е Елизабет.”, като реших да не се отдалечавам от истината, или поне не твърде много.

“О, колко мило. Най-после чух цяло изречение от Вас.”, отвърна ми шеговито тя.

Тръгнахме към бара. Оказа се, че тя е по-висока отколкото си бях помислил – беше около 170 см. (любимата ми височина!)

Седнахме пред бар плота, поръчахме кампари, сода и ядки и започнахме да си говорим. Ерика обясни, че наистина е искала да отиде на бара, но й било неудобно сама да направи това, а приятелката й била излязла из града. После тя помоли Вернер да разкаже още някоя и друга весела история като тази, която вече беше чула.

Той, разбира се, щеше да започне веднага, но знаейки ограничения му репертоар, успях да го изпреваря:

“Вернер обикновено разказва най-много по една история на ден, но се надявам, че сега ще се смили и ще направи изключение, като разкаже още една.”, лимитът вече беше определен.

Естествено, той го направи с удоволствие. Смяхме се дълго и искрено. Тя ни попита по какъв повод сме в Лахор и за да не се оплитаме в дълги измислици, решихме да се придържаме към истината, естествено, с неизбежните в такива случаи допълнителни, но в допустимите граници, украшения в наша полза.

От своя страна, тя също ни разказа някои неща за себе си. Оказа се, че е женена от три години. Мъжът й бил..., но по-добре това да го прескочим.  Пътувал често до различни страни от Близкия, Средния и Далечния Изток. Този път той тръгнал с един от своите заместници, чиято жена и Ерика били приятелки още от университета. Точно тя предложила на Ерика да придружат мъжете си и да разгледат макар и част от Пакистан и Индия. И ето вече са тук. В момента мъжете им били в Карачи за няколко дни и ги били посъветвали да останат в Лахор, където било много по-интересно и приятно от Карачи.

Дори и сега не мога да не призная колко са били прави тези умни мъже, дали такъв мъдър съвет на жените си. Така си помислихме и ние с Вернер тогава.

Този път спазвах елементарното правило, че когато някой ти говори, нормално е да  гледаш към него, а не в обратната страна. И спазвайки стриктно това правило, поглеждайки “неволно” към зашеметяващия й бюст реших , че той въобще няма нужда от този напълно излишен, макар и доста оскъден сутиен, който само го притесняваше. Добре че Вернер не беше стигнал до това умозаключение, защото като нищо можеше да го издекламира и на глас.

Поръчахме кафе и продължихме да си говорим.

Понеже гостите на хотела не плащаха в брой, а отнасяха всичко върху номерата на стаите си, нашите ключове стояха на бар плота и аз видях, че на плочката, закачена към ключа й, пише 618. Моята стая беше 612, а на Вернер 601. И понеже когато видя числа, създавам от тях най-различни комбинации,  посочих на Ерика номерата на ключовете и казах:

“Виждате ли, ние с вас имаме щастливи номера.”

“ И защо са щастливи?”, учуди се тя.

“Защото числото 612 е съставено от 6 и 2х6, а 618 от 6 и 3х6. Освен това, 18 делено на две е 9, а 18 минус 6 е 12. Ако пък разделим 612 на 6 се получава 102, а 618 делено на 6 е равно на 103, т.е. две поредни числа, между които не може да има друго цяло число. А вижте номера на Вернер – 601. За нищо не става”, демонстрирах аз своите математически способности, без дори да се опитам да направя някаква комбинация с числото 601, например 6+1=7.” Сега се чудя, дали не съм го направил нарочно, въпреки, че не ми се вярва да съм сторил чак такава нечестност.

“Ах, че интересно! Но това има ли и някакво друго значение?”, попита бързо тя.

“Огромно. Това значи, че ние двамата с вас сме много сродни души.”, отвърнах „много сериозно”.

“Така ли? И защо мислите така?”, вече заинтригувана започна да ме разпитва Ерика.

“Защото и вие сте зодия Дева като мен.”, реших да играя ва банк.

Все пак вероятността да позная не беше нула, а 1:12 – почти 8,5%. А и какво щеше да стане, ако не позная? Нищо. Щяхме да се посмеем и толкова. Нямаше какво да губя. Но ако пък взема и позная?

“Аз наистина съм Дева. Родена съм на 12 септември. Но Вие откъде знаете  зодията ми?”, възкликна искрено учудена Ерика.

Ура! Познах! Но фактът, че в моите математически упражнения се появи и числото 12, направо ме сащиса. Имаше време, когато се занимавах с теория на вероятностите и можех да приема първото съвпадение, което все пак имаше някакъв макар и не голям процент вероятност да се сбъдне, но второто имаше минималния шанс от 1:365, т.е. 0,27%. Откъде пък се появи това 12?  Бях наистина ошашавен. Нямах каквото и да е обяснение, но не можех и да мълча като пън.

“От цифрите разбира се. Полученото число девет в случая означава месец септември.  ”, „търпеливо като мъдрец” обясних аз.

“Но това е невероятно! А числото 12 означава датата, нали? Невероятно!”, сети се да разтълкува числото 12 Ерика. Блондинка пък умна. Невероятно!

“Ще ми кажете ли още нещо?”, вече с неподправен интерес попита тя.

Бях  решил да прекратя тази измислена игра, но не знам защо я продължих. Навярно съм разчитал на невероятната улучваемост, която толкова щедро ме спохождаше днес. А може би защото това ми позволяваше “легално” да я гледам директно и да й се възхищавам.

“Не “още нещо”, а много неща. Аз пък съм роден на 11 септември. Пак сме плътно един до друг. Не може да се каже, че това е пълна случайност, нали?  А ако ми разрешите да надзърна в чашката Ви, мога да Ви кажа и нещо от близкото ви бъдеще.”, без въобще да се замисля, налях   масло в огъня.

“О, колко интересно! Много Ви моля, ето чашката ми.”, с готовност се отзова тя.

Не знам дали въобще се гледа на еспресо кафе, но в този момент това нямаше каквото и да е значение за мен. Резултатът от моето гадаене щеше да бъде същият, ако това беше една новозакупена, неизползвана чашка или например кофа. Вернер надаваше ухо към моите измислици, но не се намесваше,  полагайки неимоверни усилия да не се разкикоти. Добре, че Ерика не гледаше към него. Взех чашката и се вторачих в нея.

“Оооо!”, възкликнах аз.

“К-какво, какво има? Да не е нещо лошо?”, разтревожи се тя.

“ Напротив, според мен даже е много хубаво, но има много дискретен характер и не смея да го кажа.”, уклончиво отговорих аз.

“Но нали то се отнася до мен, а вие вече го знаете. Редно е да ми го кажете и да не ме държите в напрежение.”, примоли се тя.

Тогава с лявата си ръка леко я привлякох към себе си, наведох се към ухото й и тихо  казах:

“Ще имате върховни сърдечни преживявания с един мъж.”

“Сега вече пресолих яко.”, помислих си малко късно и съжалих за простотията, която казах.

Тя наистина се изуми от моето “предсказание” и  противно на очакванията ми за по-остра реакция, приближи главата си към мен и много тихо ми каза на ухо:

“Аз! С чужд мъж! Немислимо! Просто изключено. Този път не познахте.”

По същия начин аз добавих:

“Пропущам последното ви изречение, защото не отговаря на истината. Сега разбрахте ли защо не исках да Ви казвам какво съм видял? Но вината не е моя. Това, което казах е самата истина. И да искам, не мога да променя нищо.”

Отново шепот в ухото ми:

“Боже мой! Но това наистина е изключено. И какъв ще да е този мъж? Може ли поне да ми го опишете, въпреки че шансът това да се случи може да е само нулев?”

“Млад и умен.”, прошепнах аз

“Това е много общо. Не може ли нещо по-конкретно?”, разочаровано промълви тя.

“Ами... изглежда като мен”, изтърсих смело аз.

“Слава богу! Добре поне, че не ми предсказахте някакъв Квазимодо.”, опита се да се пошегува Ерика, опитвайки се да прикрие смущението си, въпреки че се изчерви цялата.

Понеже разговорът ни се проточи и не беше възпитано да оставим Вернер сам, а освен това можеше да се разкикоти в най-неподходящ момент, започнахме отново общ разговор.

В това време видях една хубава, но много висока жена, която идваше към бара. Явно търсеше някого. Беше с дълга кестенява коса, светла блузка и пъстра мини пола. Висока над 180 см., с безкрайно дълги, но стройни и то не кльощави, а много сексапилни  крака, с добре опъната отпред блузка. 

Щом ни видя, тя веднага се запъти към нас, прегърна Ерика отзад и изчурулика:

“Ето къде си била!  Аз се претрепах да я търся, а тя си пие кафето на бара и то в такава приятна кампания . Няма ли да ме представиш на младите мъже?”, в скоропоговорка каза тя.

Явно беше доста разтропана. Ерика искрено се зарадва, стана и също я прегърна.

“Герда, ето те най-после. Вече бях започнала да се безпокоя.”, каза тя и обръщайки се към нас, добави:

“Това е моята приятелка Гертруд, за която ви казах преди малко.”

Ванингер веднага скочи, представи се и целуна галантно ръка на новодошлата дама. Същото направих и аз. Герда не скри удоволствието, което изпита от това посрещане.

“Какво ще желае младата дама?”, любезно попита Вернер, предлагайки й своя стол, а за себе си придърпа свободния съседен стол . Не съм предполагал, че той може да бъде толкава чевръст.

“О, благодаря. Само кафе и нещо безалкохолно. Направо се сварих в тази жега”, отговори Герда и за голямо удоволствие на Вернер  разкопча още едно копче от блузката си, а той вече с “пълно основание” не пропусна възможността да надзърне в деколтето й, в което в интерес на истината имаше какво да се види. Хитрата Герда, която много добре забеляза любопитния му поглед, вместо най-малкото да се смути, леко се наведе напред, за да улесни изследователския нагон на моя човек

Едва сдържах смеха си, защото си представих как  например Томчо(главният счетоводител на СО МАТ ) или Папи (диспечер при нас в Техеран) биха направили това. И двамата бяха високи не повече от 150 см. и в този случай направо трябваше да се покатерят на бар плота.

Изглежда, резултатът от проучването, което направи Вернер, е било толкова положително, че по лицето му се изписа неподправено удоволствие. Герда, поласкана от възхищението му, започна въодушевено да разказва как отишла на големия базар и просто не могла да се откъсне оттам. Показа ни големия сак, който носеше и допълни, че си е накупила куп неща. Естествено, Ерика изгаряше от любопитство да разбере какви покупки е направила приятелката й, но после промени темата:.

“Герди, ако само знаеш какви весели истории ни разказа Вернер. Щях да се задавя от смях. За съжаление, той по принцип разказвал само по една на ден, но днес направи изключение за мен и разказа две”, похвали се Ерика.

“Надявам се да сте запазили нещо и за мен и ще направите още едно изключение.”, обърна се Герда към Вернер с подкупваща усмивка.

Обзет още от току-що получения резултат от своите “задълбочени” изследвания, той не можа да издържи на изкушението.

“Искам, но не мога да ви откажа. Даже да не знам друга история, ще измисля нова, специално за вас.”, отговори без ни най-малко забавяне този вече рутиниран шармьор.

И разказа най-хубавия си виц. Герда го гледаше с възхищение и се смя дълго след като Вернер вече беше свършил.

По познатия вече начин, аз попитах  тихо Ерика, имат ли нещо против да вечеряме заедно. Тя пък на ухо информира Герда за поканата.

“Разбира се! Няма да останем в апартаментите си като монахини. Нали и без това трябва да вечеряме, а да отидем в ресторанта сами, не е удобно. Освен това съм сигурна, че през това време Вернер ще си спомни или измисли други весели неща.”, ясно и отчетливо отговори Герда, отново дарявайки го с лъчезарна усмивка, придружена с лек поклон.

“Е, щом е така и аз съм съгласна.”, потвърди и Ерика, макар и доста смутена.

Вернер веднага вдяна за какво става реч и ми отправи един пълен с благодарност поглед. Имах чувството, че ще полети и ще закръжи над нас.

Разбрахме се, че ще ги чакаме пред рецепцията в девет часа. И без това “Марко Поло” работеше денонощно.  Вернер подписа сметката без да я погледне, даде щедър бакшиш на бармана и тръгнахме към хотела. Герда наистина беше с 1-2 см. по-висока от мен - значи към 183 см. Неподозирано галантен, Дългоранчо взе сака и те тръгнаха напред, разговаряйки оживено. Вече бях започнал да се гордея с него. Беше ми приятно да гледам тази висока, но и много  хубава двойка.

Когато влезнахме в хотела, Ерика се спря, погледна ме в очите и каза:

“Наистина ли видяхте  в чашката ми това, което ми казахте? Или просто се пошегувахте?”

“В интерес на истината не съм видял нищо в чашката ви, но не съм се и шегувал. Просто казах това, което почувствах в момента  и явно съм сгрешил. Съжалявам.”, откровено отговорих аз.

Тя ме погледна смутено с бездънните си и т.н.  сини очи, стисна ръката ми и се отправи към асансьора. Стоях и гледах след нея, докато изчезна в кабината. Вернер и Герда бяха изчезнали. Отидох до рецепцията да попитам дали няма някакво съобщение за нас, взех една диплянка и седнах в ъгъла на залата. Опитах се да прочета нещо , но не се получи. И сам не можех, или по-скоро не ми се искаше да разбера защо съм толкова разстроен. Мислех си за тази изключително красива млада жена, за смущението, което забелязах в погледа й, за това как   стисна ръката ми и ми стана още по-чоглаво. Защо ми трябваше да й говоря такива неща? Знаех много добре отговора, но от това не ми ставаше по-леко. Упреквах се и си мислех, че ще бъде най-добре  да забравя всичко, ако може и нея самата. Не бях сигурен дали ще успея да го направя, но скоро ми стана ясно, че дори няма и да опитам.  . 

Прибрах се в стаята си, взех един душ и се проснах на широкото легло само по слипове, но този път климатикът беше на слабо. Така е, друго си е, когато човек има опит. Започнах да се успокоявам и да мисля по-трезво и логично:

“Какво толкова е станало? Пошегувахме се, посмяхме се и толкова. Всичко е под контрол.”

Продължавах да разговарям мислено със себе си, докато накрая усетих, че сънят започва да ме унася. И тогава чух, че на вратата леко се почука.

“Така ми се е сторило. Кой пък ще чука на вратата ми? Ако е Вернер, той няма какво да чука.”, логично разсъдих аз и продължих да си лежа.

Чукането се повтори, но преди да стана,  вратата се отвори и в очертанията й застана Ерика.

“Трябва да съм слънчасал.”, помислих си разтревожен, гледайки видението на вратата.

“О, извинявайте, не знаех, че си почивате. Просто исках да Ви попитам нещо много важно, но ...”, започна да се извинява тя.

Никакво но...Някаква мощна пружина вече ме беше изхвърлила от леглото  и ме запрати чак до вратата.

“Въобще не съм си почивал, а мислех за днешния ни разговор и се упреквах за това, което ти казах на бара.”, съвсем искрено се изповядах аз, преминавайки на ти и за да не я оставям на течение на отворената врата, привлякох я с едната си ръка в стаята, а с другата затворих вратата.

“И аз мисля само за това, което ми каза  днес, но не те упреквам в нищо.”, промълви Ерика и леко залитна, а може и така да ми се е сторило. Поначало аз имам светкавични рефлекси, които не се забавиха и сега. От страх, да не вземе да падне и не дай боже да си счупи нещо, направо я вдигнах във въздуха. А тя, горката, без да иска, а може би от страх да не падне от още по-високо, се вкопчи за врата ми, при което устните ни “случайно” се допряха и като че ли се залепиха.

След минута много внимателно я поставих на леглото да си почине. За да не дойде и Вернер да ме пита за нещо “много важно”, сложих табелката, на която пише да не ме безпокоят, отвън на бравата. Но знаейки, че той не се съобразява много с такива неща, за по-сигурно заключих вратата.

Ерика беше облечена в къса, по-скоро плажна рокля, с цял цип отпред и достатъчно голямо деколте, което безпроблемно ми позволяваше  да се убедя, че няма и помен от досадния и напълно излишен атрибут, който само тормозеше подлудяващия й бюст.

“Ерика...”, опитах се да започна да се извинявам за днешните си простотии, но тя сложи пръст на устните ми.

“Моля те, не казвай нищо! Не ми отнемай такъв прекрасен спомен, който никога и не съм предполагала, че мога да имам. Той завинаги ще остане тук”, каза тя, дръпна ципа до долу, разтвори дрехата си и сложи ръката ми на лявата си гърда. 

В девет без няколко минути ние с Вернер вече бяхме  долу. Преди да ни е споходила ужасяващата мисъл, че така и ще останем сами да си стърчим пред рецепцията, точно в девет нула нула, от асансьора излезнаха две ослепителни млади дами в безукорно елегантни облекла, с малко, но стойностни и с вкус подбрани бижута. Бяха  бодри и някак си много щастливо възбудени. Всички се обръщаха и ги гледаха с нескрито възхищение. 

Вернер се спусна като ястреб към тях да ги посрешне. Човекът на рецепцията с мъка успя да го настигне и да му предаде   съобщение, в което наши партньори ни молеха срещата, предвидена за следващия ден в десет часа, да се отложи за вдругиден в четири часа след обяд. Вместо да се разстрои до връх както очаквах, този двуметров мъжага изцвили като необязден мустанг от удоволствие, смачка съобщението и  от доста голямо разстояние успя да уцели кошчето за отпадъци. Не ми беше казвал, че някога е играл баскетбол. Едва сега ми се прокрадва някакво обяснение относно причината за това му държание.

Тръгнахме за “Марко Поло” – отпред вървяха Гертруд и Вернер, хванати за ръка (!?), а след тях и ние с Ерика, един до друг, но все пак разделени. Сигурно още не сме били готови за такава интимност като двойката пред нас.

Седнахме на една маса - ние с Ерика от едната й страна, а отсреща двамата палавници. Ако кажа, че вечерята е била прекрасна, то е само в резултат на бедните ми изразни средства. Всеки от нас имаше някакъв каприз и той беше изпълняван на минутата. Вернер се разпусна дотам, че разказа още три чудесни вица, при които ние се превивахме от смях и посетителите от съседните маси ни гледаха с истинска завист, особено мъжете. Знаейки неговия запас от дванайсет вица, аз не на шега се изплаших, че   ще изпразни патрондаша си и ще изстреля и останалите шест вица още тази вечер. Казах му на фарси да запази останалите за утре, той  разбра и не разказа нищо повече.

“Какво му каза?”, с тревога в гласа си попита Герда.

“А, нищо особено. Просто го попитах защо се държи толкова хладно с такава хубава жена като теб.”, побързах да я успокоя аз.

“Но това въобще не е вярно. Той е толкова мил и любопитен.”, на свой ред ме осведоми Герда.

Мъдро подминах въпроса в какво се е изразило неговото любопитство и вдигнах наздравица за нашето приятелство. Едва тогава Ерика си позволи да притисне толкова плътно изящното си тяло до моето, че дъхът ми спря. Навярно ме е обхванала някаква непозната моментна слабост.

Герда и Вернер се опитваха да ядат с по една ръка, защото другите им ръце бяха вплетени една в друга. Другата двойка, сиреч ние с Ерика, се хранеше престижно, опитвайки се със сетни сили да спазва  макар и донякъде протокола, въпреки  че по “неизвестни” причини, Ерика ставаше някак си по-неспокойна и нетърпелива. Освободените й от притеснения прекрасни гърди се вълнуваха така, че по едно време ме стигна страх, да не изскочат от деколтето й.

След като задоволихме и последния си каприз, Вернер уреди сметката и ние напуснахме този толкова гостоприемен “Марко Поло”.

Предложих да отидем в нощния бар, където имаше нова програма, но тези млади, едва двадесет и седем годишни жени казаха хорово, че са много изморени и предпочитат да си отдъхнат след напрегнатия ден. Ние с Вернер не можехме да си позволим  да ги оставим сами и да скитаме по барове и  затова тръгнахме да ги изпратим.

Както и преди, пред нас с Ерика, пърхаха двете гълъбчета. Като добре възпитани хора, ние с Ерика ги оставихме да се отдалечат и когато пристигнахме при асансьора, от тях нямаше и следа.

Слязохме на шестия етаж, но силите на Ерика стигнаха само до стая 612. Разбира се, не можех да оставя клетото момиче да припадне в този безлюден  коридор,  отворих вратата, взех я на ръце и я положих на леглото си, като за всеки случай (да не би да дойде някой и да я стресне) се върнах и заключих вратата. За щастие, когато отидох до нея да я попитам как се чувства, се оказа, че вече напълно е възстановила силите си и няма нужда да се вика лекар.

В девет и половина сутринта, макар и с едва забележимо подпухнали очи и устни, четиримата закусвахме бодри и  весели.

Така успяхме да откраднем три дати от жизнените си календари и да ги скътаме в най-секретното кътче от паметта си, кода за достъп до което знаехме само ние.

След осем години отново срещнах Ерика в ГФР, но това вече няма нищо общо с Вернер Ваннингер.

Независимо от всичко, макар и с малко закъснение, но не по наша вина, ние с Вернер успяхме да проведем няколко полезни срещи и разговори в Лахор, в резултат на които бяха извършени стотици превози с огромна печалба, в сравнение с която нашите разходи по време на цялото ни пътуване щяха да изглеждат като песъчинка.

След това заминахме за   Lyallpur,(сега Faisalabad) за където трябваше да договорим 120 превоза. Пристигнахме след обяд и веднага се свързахме с дадените ни от Лахор хора. След като се запознахме с обстановката и получихме необходимата ни информация,  договорихме конкретните превози и всички свързани с това подробности. Когато срещата приключи, взехме една рикша и разгледахме града, в който също видяхме много интересни неща.

Преспахме в Layllpur и рано сутринта тръгнахме за Делхи. Когато пристигнахме на границата, видяхме пакистански автомобили “Бедфорд”(английски лиценз), които се претоварваха на индийски “Тата” (индийско производство по лиценз на Мерцедес Бенц) и обратно. Поради обтегнатите отношения между Пакистан и Индия, не можеше да се извършват директни автомобилни превози между двете страни. За съжаление, никой не можа да ни отговори дали автомобили от трети страни могат  да пресичат границата, защото до момента нямали такъв случай. Затова трябваше да се отнесем към съответните власти в Делхи, нещо, което и направихме по-късно.

Пътуването ни в Индия беше изключително интересно и пълно с незабравими преживявания. Освен Делхи, посетихме Агра, където се намира прочутият “Тадж Махал”, а след това Ахмадабад и Бомбай.

В Индия прекарахме наистина незабравими дни, но за тях може би ще разкажа друг път и по друг повод.

От Индия се върнахме в Лахор и веднага в хотел “Интерконтинентал”. Този път обаче преспахме само със спомените си и на другия ден още призори тръгнахме за Кабул. Минахме през Равалпинди, Исламабад и Пешавар, с една кратка отбивка до язовир “Тарбела”.

След Пешавар навлязохме  в една особена свободна зона, със специален статут, където  законите на Пакистан почти не важат. На едно место има две колони отстрани на пътя, където денонощно стои  контролен пост. Оттук започва зоната. Обикновено за чуждите транзитно пътуващи автомобили нямаше особени проблеми, но част от тях  също бяха спирани и проверявани.

Часовите бяха облечени в местна носия и окичени целите в оръжия – пушки, револвери, гранати, ножове и то от всякакви марки и година на производство. Но ако не спреш, считай, че си гушнал босилека. Спряха и нас.

Дългоран се изплаши не на шега, виждайки тези брадати, въоръжени до зъби хора. На развален английски те ни попитаха къде отиваме. Казах, че отиваме в Кабул, но преди това искам да се видя с моя приятел Карим Кан.

Споменаването на това име ги обърка изцяло. Те веднага извикаха един свой колега, навярно шефът, който говореше разбираем английски. Той ме попита наистина ли познавам техния вожд. Казах, че не само го познавам, но сме и големи приятели.

“Щом е така, аз лично ще ви заведа при него.”, с готовност си предложи услугите той.

Качи се в колата и ние продължихме. Вернер беше толкова ошашавен, че не смееше дори да попита откъде пък мога да познавам някакъв вожд в това забутано място.

След около 30 км. се отбихме от главния път и скоро пристигнахме в едно селище. Спряхме пред най-личната къща. Придружителят ни каза да почакаме и влезе в къщата. След малко от нея излезе самият вожд, облечен в разкошна носия, разбира се,също окичен с оръжия. Когато наближи колата, аз излязох от нея и тръгнах насреща му. Още щом ме видя, той ме позна и радостно   извика   малкото ми име. Прегърнахме се по мъжки, разцелувахме се три пъти и започнахме едновременно да говорим.

                                    -  “  -

Запознанството ми с вожда е една дълга история, за щастие със щастлив завършек. Тук ще спомена бегло само някои фрагменти  от нея.

Когато първия път ходих до “Тарбела”, на връщане часовите ме спряха и понеже пътувах сам и то с чуждестранна кола, навярно са  ме сметнали за съмнителна личност. Двама бойци се качиха в колата и ме отведоха при вожда си.

Още щом приближихме селището, започна да се чува интензивна стрелба. Явно се водеше някакво сражение. Истината обаче излезе съвсем различна. Оказа се, че вождът жени дъщеря си и тържеството вече е започнало.

Веднага ме отведоха при него. Дали съм му се сторил симпатичен, или поради празничното си настроение, но той не нареди, както обикновено правел, да ме изхвърлят до границата или да ме гръмнат, а започна да ме разпитва кой съм, защо съм тук, както и защо съм сам. Превеждаше един от синовете му, който говореше добре английски.

Казах му истината, той се развесели и веднага нареди да донесат нова везана възглавница и ме покани да седна до него. Веселбата продължи с пълна сила. Пред нас имаше огромни сребърни подноси отрупани с какви ли не неща за ядене. Аз вече имах опит с ориенталски тържества, включително и сватби, поради което не чаках да ми сервират в отделна чиния с нож и вилица. Разбрах, че нищо лошо няма да се случи и понеже бях наистина гладен, започнах настървено да намалявам купищата храна пред мен. Това достави огромно удоволствие на моя домакин, който даваше знаци да се донесе още ядене. След като направо преядох, започнах да наблюдавам танцуващия народ и искрено да се възхищавам на радостта на тези иначе изстрадали, бедни хора.

По едно време музиката спря и в кръга останаха само младоженците. Не се наемам да опиша облеклото им, но то беше толкова уникално и красиво, че ми взе дъха. Те самите бяха хубави, а младоженката беше направо красавица, истинска газела. Възхищението ми беше толкова голямо, че не се въздържах и го споделих с вожда. Това му достави много голямо удоволствие и той даде знак на музикантите. Младоженците започнаха да танцуват, но толкова пластично и ритмично, че искрено им се радвах. В един момент музиката отново спря, младоженците дойдоха пред вожда и дълбоко се поклониха. След това музикантите засвириха някаква бавна мелодия. Всички започнаха да пляскат с ръце. Тогава Карим Кан стана, покани ме и аз да стана и четиримата започнахме един бавен, но много красив танц. Аз бързо свикнах с не толкова сложните стъпки, дори започнах да импровизирам. Когато танцът свърши, тъпанчетата на ушите ми щяха да се пръснат от виковете и зачестилите стрелби.

После започнаха техните си игри и единоборства и накрая, разбира се, стрелби с пушка и пистолет, хвърляне на ножове. Не става въпрос за стрелби във въздуха, те просто не преставаха, а по цел. Вече беше ясно, че и моя милост трябва да стреля  или да хвърля ножове. Между другото, тогава бях отличен стрелец,  а и с хладните оръжия  можех да се оправям много добре, така че не изпитвах някакво безпокойство.

Но когато вождът нареди да се сложат пред нас двадесет бутилки на по двайсет см. едно от друго и неговият син ни подаде по един “Наган”, работата стана далече по- сериозна. Откъде да знам дали ако аз победя, той няма да се разсърди и да ме гръмне. Всеки трябваше да започне да стреля по шишетата  от своята страна. Предложи ми аз да започна, но аз помолих сина му да  преведе, че никога не мога да си позволя да започна преди него. Това много му хареса и той започна като отнесе крайната бутилка. Аз отнесох бутилката от другия край. Той втора, аз също. Така до деветата .

На десетата той пропусна. Ами сега? В никакъв случай не можех да гръмна във въздуха, това неминуемо щеше много силно да го обиди. Стрелях и куршумът сигурно прелетя на милиметър от целта.

Докато ние двамата с вожда стреляхме, хората  бяха млъкнали, стрелбите във въздуха бяха прекъснати и всички наблюдаваха надстрелването със затаен дъх . Когато изстрелях последния патрон, “публиката” се взриви. Всички викаха силно и радостно, а мъжете подновиха стрелбата във въздуха до краен предел. Карим Кан вместо да се огорчи, че не е победил, изпадна във възторг. Прегърна ме, разцелува ме и каза, че от мен ще излезе прекрасен боец.

За тръгване и дума не можеше да става.

Късно след полунощ, ние с Карим Кан се оттеглихме да поспим, но тържеството продължаваше с нестихваща сила. Когато сутринта, след като закусихме, вече бях готов за път, той ми подаде нов “Броунинг” в лек кобур, в който имаше и резервен пълнител. Благодарих му най-сърдечно, но се опитах да обясня, че не смея да го взема, тъй като на границата може да имам неприятности. Той обаче се засмя и каза:

“Не ми отказвай. Може да стане така, че този мой подарък да ти спаси живота.”

След това допълни, че един от неговите хора ще дойде с мен и ще уреди всичко.

На границата имаше голямо задръстване. Имаше и три български автомобила. Шофьорите останаха като гръмнати, като ме видяха и веднага ме наобиколиха. Като че ли Исус Христос беше слязъл при тях. Двата автомобила разтоварили в Тарбела, а третият в Карачи. Визата на шофьора на третия автомобил била изтекла и вече втори ден пакистанските граничари не го пускали да излезе от Пакистан. Двамата му колеги, чиито визи бяха в ред, естествено, не го оставили сам и един от тях вече беше откачил влекача си, за да отидат до посолството ни в Исламабад за помощ.

Аз по принцип никога не се отбивах в българските посолства по време на пътуванията си. Но сега на всяка цена трябваше да се реши въпросът с нашето момче. Знаейки колко “светкавично” консулът ни в Исламабад ще реши проблема, започнах да търся друго решение и бързо го намерих.

Взех паспорта с изтеклата виза, показах я на моя придружител и къде на английски, къде на фарси успях да му обясня проблема. Той взе паспорта, погледна снимката и направи знак на шофьора да тръгне с него. След десетина минути се върнаха и още отдалеч, като видях  захилената физиономия на нашето момче, разбрах, че всичко е уредено. Шофьорите не се сдържаха и ме вдигнаха във въздуха, а след това направиха същото и с пакистанеца. Това му достави такова огромно удоволствие, че започна да се оглежда, за да разбере дали хората наоколо са видели това.

Пожелахме си с шофьорите добър път и ние двамата с човека на Карим Кан продължихме с колата до паспортния контрол, без да се съобразяваме с чакащите коли. Той взе паспорта ми и след минути се върна с положени в   него съответни печати и подписи. До митническа проверка въобще не се стигна. Същото се повтори и на афганистанската граница. Когато напуснахме граничния район, пакистанецът ми даде знак да спра, подаде ми пистолета и се върна назад.

След време, благодарение на този пистолет... но това е една съвсем друга история, която едва ли някога ще разкажа.

    -  **  -

Вождът  веднага ни покани в къщата си и поръча да ни донесат ядене. Задържа и “офицера”, който ни бе довел, за да ни превежда. Наядохме се до насита и започнахме да си говорим. Тогава той ми разказа част от историята на този край и как се е стигнало до този особен статут на района.

Вернер мълчеше и слушаше шашардисан.

Накрая   благодарих най-сърдечно на моя приятел за гостоприемството и казах, че трябва да продължим пътя си.

“ И дума да не става. Ще преспите тук и утре сутринта ще продължите. Забрави ли, че ние с теб имаме да уредим един спорен въпрос?”, каза той.

Нямаше нужда да го питам какъв пък ще да е този неразрешен  въпрос. 

“Разбира се, че не съм го забравил, но отдавна не съм стрелял и никак не ми се ще да загубя с голяма разлика и то пред този мой приятел. Освен това утре е четвъртък и трябва да се срещнем с наши партньори в Кабул. Иначе трябва да чакаме до събота”, отговорих аз.

“Тогава ще тръгнете оттук в петък.”, веднага намери решение този изключителен мъж.

“И на мен ми се иска да остана и да ми разкажеш още неща за твоя край, както и да го разгледам по-подробно, но няма как. Ще го направим следващия път, а сега те моля да ме разбереш.”, обясних аз.

Сега, като си спомням този момент, се чудя защо наистина толкова съм се бил разбързал, вместо да остана два три дни  и да опозная по-отблизо тези макар и бедни, но смели и горди хора, готови без колебание да се пожертват за свободата си. Подобно нещо съм виждал само при кюрдите. Още ме хваща такъв яд за тази моя глупост и това тъпо и фактически ненужно бързане, че ми идва да се гръмна.

Накрая, макар и с голямо неудоволствие, вождът се съгласи да ни пусне и предложи “офицерът” да ни придружи до границата за всеки случай. Приех с благодарност.

Докато ние с Вернер говорехме със силно, но приятно изненаданите български шофьори, които чакаха на границата, нашият придружител уреди, както се казва за “нула време” формалностите, без да се съобразява с опашките от автомобили и хора. Дойде с нас и при афганистанците и пак ни осигури зелен светофар.

Вече бяхме в Афганистан. На волана беше Вернер и доволно си свирукаше с уста.

“И откъде познаваш така  добре този толкова интересен мъж?”, най-после зададе  въпроса, който отдавна му се въртеше  на езика.

“А, него ли? Ами навремето участвах в тяхната съпротива.”, съчиних аз първата измислица, която ми дойде наум, не за друго, а просто да не започваме тази тема, защото вече бях започнал не само да съжалявам, а истински да се ядосвам, че не останахме. Дори ми мина мисълта да се върнем.

“Аха, износ на революция.”, отговори този толкова досетлив мъж.

“Да, ако се вярва на простотиите, които пишат в немската преса. Ти, Вернерчо, трябва да се научиш да мислиш с това, което е на раменете ти, а не с това на което седиш и да престанеш да взимаш за чиста монета всичко, което прочетеш. А що се отнася до моя приятел, с него се запознах при предното ми идване в Пакистан.”, сложих не много любезно точка на тази тема.

Той разбра, че съм разстроен и не посмя да продължи да ме разпитва. По едно време извика, сочейки ми много високо в далечината:

“ Я, какво е това там на върха? Не е ли някаква постройка?”

“Така е.”, потвърдих аз, а той продължи:

 “Че кой ли кретен се е решил да живее там?”

“ Не му знам името, но знам как един друг кретен ще пие чай там.”, отговорих аз.

“Кого имаш предвид?”, не разбра той.

“Няма да му кажа името, но той е висок два метра, в момента седи от лявата ми страна и кара един “Фолксваген”, отговорих аз.

“Абе ти да не искаш случайно да кажеш, че ние ще се качим дотам, за да пием чай?. Да не си откачил? Отиваме направо в Кабул без каквито и да било отклонения.”, категоричен беше той.

“Съгласен съм, само че карай по-бързо, докато това е възможно.”, примирих се аз.

Не след дълго започна изкачването. Казах на Вернер да спре и да се премести на другата седалка. Познавах вече пътя и знаех, че той като нищо можеше да прегрее двигателя.

Завоите следваха един след друг, а наклонът се увеличаваше. Изкачването нямаше край. Накрая достигнахме превала и спряхме пред чайната на “кретена”. Пихме по един чай, разбира се поднесен в чаши, които едва ли някога са били мити и продължихме. Минахме през Джалалабад, без да спираме и през нощта пристигнахме  в Кабул.

ПТБ имаше представител в Кабул, който беше дошъл в Техеран преди нашето заминаване и тогава обясни подробно на Вернер как можем да го намерим, ако минем през Кабул. Беше швейцарец, но авантюрист и бонвиван. Вече съм забравил името му, но всички му викахме Шами или нещо подобно. След време се премести в Карачи, но това е друга история.

По това време в Кабул улиците нямаха имена, а и да имаха, нямаше да има полза. За да се намери някой, трябваше най-малко да се знае някакъв ориентир, който е добре известен и едва когато пристигнеш там, трябва да започнеш да питаш по-конкретно.

“Хайде сега да те видя как ще намерим Шами, след като цял час ти обяснява как може да се стигне до неговата квартира, дори ти черта и карта.”, казах  на Дългоран.

“Да, но той ми обясни как да го намерим ако идваме откъм Кандахар, а не от Джалалабад.”, веднага започна да се оправдава той.

“Щом е така, карай за Кандахар и като стигнем там, ще се върнем и тогава няма да имаш проблем”, язвително му се присмях аз.

Започнахме да се мотаем из града, но скоро стана ясно, че или обясненията не са били свестни, или пък моят човек не ги е разбрал. Сетих се, че Шами бе казал, че живее близко до българското посолство в Кабул. Спрях един афганец и го попитах къде е “Шерекате Булгаристан”. На сносен фарси той обясни, че е близо и ни показа как да стигнем там. Следващият афганистанец пък ни показа и къщата, където живее Шами.

Едва успяхме да го събудим. Като ни видя, вместо да се разсърди, той изцвили от удоволствие и веднага се зае да приготви нещо за ядене. Изпихме една еднолитровка “Столичная”, хапнахме и започнахме служебни разговори, които обаче много скоро изоставихме и продължихме с безкрайни истории и майтапи.

Естествено, не пропуснахме да си спомним как веднъж, след като бяхме пийнали добре, Вернер предложи да посетим техеранската “абана сокак” в стария град. Предложението се прие веднага и ние тримата тръгнахме за стария град, разбира се не за да лягаме с тамошните проститутки, а за майтап. Влизахме във вертепите и Вернер, а след това и Шами отваряха вратите на стаичките, в които освен креват (единствената мебел в помещението) се виждаха голите задници на  заетите със “смешни движения” двойки. Отидохме и в най-личния “дом”, където ни посрещна самата “мадам”, която веднага извика всички момичета и ги строи пред нас. Вернер и Шами, които бяха далеч от моята рутина в пиенето, започнаха “огледа” като вещи в тези работи професионалисти. Бъркаха в пазвите на “жриците на любовта”, вдигаха полите им, плескаха ги по задниците и накрая посочиха три от тях. Вернер каза, че те са ангажирани и че ще се върнем до час време. Когато се качихме в колата, реших, че е крайно време да се измитаме от това свърталище и се прибрахме.

Насмяхме се до насита и  легнахме да поспим.

Сутринта решихме да разгледаме града. Най-напред изядохме по един дюнер кебап и отидохме на пазара, на който се предлагаше какво ли не. Продаваха се и много “истински антики” от пушки, револвери, саби, ками и.т.н. Тези антики, както каза Шами, били “произведени вчера.” Както при всеки ориенталски пазар, за да купиш нещо, трябва яко да се пазариш. Ако веднага приемеш и платиш първоначално предложената цена, продавачът ти дава стоката, но с голяма доза презрение. Просто си го лишил от удоволствието да се пазари.

Аз се загледах в една дървена фигура и продавачът веднага довтаса при мен и каза, че ще ми я даде “само” за 100 афгана. Нямах намерение да купувам фигурата,  но казах, че цената е много висока и си тръгнах. Той веднага намали на 70 афгана и така стигнахме до 10 афгана. Казах на Шами да му даде 20 афгана и продължихме. Продавачът обаче ни догони и ми подаде фигурата, като искаше да ми върне и 10 афгана. Това са, по-скоро бяха навремето, ориенталците по пазарите.

След като обядвахме,  оставихме каквото не ни трябваше на Шами и решихме да продължим пътуването си. Той ни каза, че не бива да тръгваме по това време, защото няма да можем да стигнем даже до Кандахар и ще се стъмни, а през нощта в никакъв случай не трябва да се пътува. Освен това в Кандахар нямало прилично място за преспиване. Затова според него най-добре е да преспим в Кабул и рано сутринта да тръгнем за Иран.

Предложението беше повече от разумно, но на нас вече ни бе писнало и искахме час по-скоро да се приберем в Техеран. Независимо от разумните му доводи и настояване да останем, решението да тръгнем веднага, беше категорично.

Заредихме резервоара догоре, даже взехме една 10 литрова туба с бензин и бяхме готови за път. Тогава Шами ни подаде един пистолет и ни помоли да го вземем за всеки случай. Вернер обаче се ужаси и отказа категорично.

Шосето беше сравнително добро, а движението по него слабо. Автомобилите бяха стари и като възраст и като марки. Имаше доста ЗИС-5, руски автомобили от Втората световна война, с дървени кабини и спирачки, задействани посредством въжета. Тези автомобили са били проектирани за товар  2,5 тона, но афганистанците бяха подсилили ресорите поне три пъти и ги товареха безбожно.

Наистина още преди Кандахар се стъмни. Успяхме да заредим, хапнахме малко и пак на път. А тогава нощно време афганистанците се движеха в колона, като обикновено само предният автомобил, който имаше свестен акумулатор беше със запалени фарове, така че ако караш бързо, като нищо можеш да се блъснеш в последния автомобил, по който няма  никакви светлини. Добре че беше пълнолуние, а и трафикът беше рехав.

В Херат, на около сто и петдесет км. от границата, заредихме и продължихме. Пристигнахме на границата малко преди зазоряване. Граничният пункт работеше от изгрев до залез слънце. Затова ни отбиха в нещо като къмпинг, пред който стоеше пазач с пушка.

Дремнахме малко в колата и когато се зазори, излязохме да се поръзтъпчем. Видяхме, че къмпингът е пълен с хипита. 

По едно време и двамата избухнахме в див смях. Някаква хипарка излезе от една малка палатка. Явно имаше напираща “малка” нужда, защото побърза да  клекне, за да се облекчи. Виждайки това, пазачът веднага изтича към нея, застана отпреде й, подпря се на пушката си, наведе се и започна да наднича. Хипарката се въртеше в кръг, но пазачът учудващо чевръсто обикаляше в синхрон и приклякваше заедно с нея. Смях.

Най-после слънцето се показа и отвориха границата. Когато влязохме в Иран, имахме чувството, че вече сме си вкъщи, въпреки че имахме още 1300 км. до Техеран. В Машад, който и двамата познавахме добре, закусихме в един прекрасен, новопостроен “Ин-хотел” и газ до Техеран. Оставих Вернер у тях и продължих за куче(улица) “Арам”, където живеех.

След няколко дни Вернер най-напред изпълни втория загубен  бас и отидохме в гръцката таверна, където моите приятели от триото, което свиреше там - Янис,  Христос и Димитрос, както и част от посетителите, които вече ме познаваха, ме посрещнаха с овации. След два часа, както обикновено когато бях в кафаната, бях поздравен с любимата ми песен, при което веднага в средата на дансинга бяха поставени 24 чинии. Нямаше как, трябваше да изляза на дансинга за соло сиртаки и естествено,  да изпочупя донесените чинии, разбира се за  сметка на заведението.

Касата водка излезе много евтино на Вернер, защото му я осигурих от посолството по дипломатически цени, а хайвера купи от специалните търговци на черно. Провървя му на Дългоранчо.

Разбира се, на никого не разказахме за басовете, още по-малко защо, къде и как,  сме се басирали. Пък и какво ли толкова имаше за разказване.