То изплува от мъглата пред мен, като същински призрак. В първия момент не осъзнах какво точно виждам.
Дали дългото шофиране в мъглата не си играе лоши шеги с мен? Тъп въпрос, но си го зададох секунди преди да спра и да превключа на задна. Ако трябва да бъда честна, де. Макар че кому ли е притрябвала моята честност. Бях го подминала с повече от сто метра, което ме наведе на тревожната мисъл, че имам някакъв проблем в главното меню. Интегралите ми очевидно нещо са се пое..ли, щом са ми нужни повече от сто метра да осъзная видяното и да натисна спирачките. Оставих мисълта от тип „тревожни” за по-късно – обикновено така правя с този тип мисли – те затова са се насъбрали голяма купчина, досущ като мръсно спално бельо – винаги е много. Този път обаче оправданието ми да го направя не беше съвсем класическо – например „остави ме сега” или „не ме занимавай с глупости”. В мъглата отдясно на пътя стърчеше съвсем истински, приблизително петметров труп. На дърво. Виждали ли сте труп на дърво? Ама изправен върху собствените си корени? Винаги изглеждат малко преекспонирани, нали? Малко нереални и отнесени, като че ли си имат собствени мисли, далеч по-възвишени и глобални от нашите дребнави житейски драмички. Това дърво специално изглежда така, сякаш е протегнало единствената си ръка към Всевишния, за да измоли собственото си спасение. Дънерът му е с внушителни размери, но вече няма нито един клон. Около него има запусната дървена оградка, някога боядисана вероятно в зелено. Не че боята личи, но си спомням отлично, че в училище ходехме да боядисваме подобни оградки около вековни дървета и боята винаги беше зелена. Някак обидно звучи да боядисаш оградката около вековно дърво в кафяво, например. Отпред още се мъдри очукана емайлирана табелка, на която може да се прочете: „.......ковн...........во! Паз......гън!” Отделих ù приблизително половин час, за да намеря по-подходящ текст, който да се върже с все още личащите букви, но опитите ми да разбера причината да не се спази повелята на табелката се оказаха силно неуспешни. Няма начин „Пази от огън!” да не е разбрано правилно и въпреки това трупът на дървото е горял. Като факла. Огромна факла. Внушителният дънер, обезклонен и обезлистен, стърчи кух и изгризан от огъня. От източната му страна може да се влезе през нещо като бивша хралупа в нещо като бойна кула. Сърцевината е овъглена, на места единствено кората е останала да пази границите с външния свят. Там, където е бил някога най-долният клон, има кухо око, втренчено на запад, към залеза на всяка вяра, болка и тъга. Отвън по ствола се виждат следи от някогашните могъщи клони, които приличат отдалеч на струпеи. На огромни брадавици или на пиявици, полазили нещастния труп, обсебили го, опитващи се да изсмучат жизнените му сили, а оцеляло парче кора има вид на протегната за пощада агонизираща ръка.
Не бях виждала никога по-смразяваща кръвта гледка. Навярно гръм се е саморазправил с гордия вековен дъб...
За всеки случай внимавайте, когато карате към Чипровци. То стърчи там. Отдясно на пътя, сред своята някога зелена дъсчена оградка зад своята полуемайлирана табелка с надпис: „.......ковн...........во! Паз......гън!”.
Символът на небесния гняв.
© Ели Лозанова Все права защищены