Разхождайки се по една поляна, която често пъти посещавам, когато имам нужда просто да остана със себе си и събера мислите си, съзрях едно високо, с пожълтяла дреха, дърво. Този път обаче не гледах на него по начина, по който бях свикнал да го правя. Този път виждах много повече в него. Видях липса на привързаност, която така ми обягва на мен. Не се съпротивляваше на вятъра, които бавно отнемаше едно по едно от листата му, а спокойно и безпрепятсвено пускаше всяко едно от тях да продължи по пътя си. Сякаш знае, че така трябва, сякаш знае, че животът, така или иначе, пак ще му ги отнеме, но не за да го 'накаже', а за да му ги върне, но този път по-нови, по-здрави, по-красиви.
След около седмица време пак отидох там.
Тайно исках да го видя.
Някак любопитно ми беше.
...
Ето го. Пусто, голо, самичко.
Изпитах тъга. А с нея нахлу в главата ми и мисълта, че от привързаността, не ще да се спася. Поне не днес. Не и сега.
Може би някога.