Събуждам се. Обзема ме едно приятно чувство на безгрижност. Нали знаете, типично за съботен ден като днешния. Протягам се сънено. Неприятни хладни тръпки ме полазват веднага щом премествам уютната завивка настрана.  Бавно се надигам от леглото и след миг босите ми крака докосват дървения под. Този път тръпките са не хладни, а направо студени. Но това не ми пречи да изляза от стаята си и на пръсти да се затичам нагоре по стълбата, водещата до таванското помещение на нашата малка, но красива и подредена къща.

     Натискам дръжката на старата врата, а тя се отваря, скърцайки. Както винаги, насочвам се към още по-стария люлеещ се дървен стол.  Той стои до малкото прозорче, гледащо на изток. Тъкмо навреме! Първите лъчи явно вече са се разсънили и бавно се надигат от хоризонта, досущ като мен от леглото.
     Ето - червеникавата завивка преминава в оранжева, а после и в бледожълта.  Росата е паднала и пролетната трева е тъй свежа. Лалетата са отворили широко чашките си с цвета на зората и заедно с мен наблюдават вълшебното събуждане на слънцето. Вече почти стана от леглото си. По-тромаво е от мен, но няма как - нали е слънце, може би е много уморено и не може да си доспи. Това обяснява, защо му е толкова трудно да стане.

     Както всяка сутрин, петелът от съседния двор започна да кукурига. Толкова е досаден! Сигурно вече успя да събуди мама, татко и брат ми. Те изобщо не обичат да стават рано... нито пък аз...

     Но не мога да се лиша от удоволствието да наблюдавам тези прекрасни изгреви и жертвам един час сън... А вие бихте ли го пожертвали?