Единственият затвор

Бягах като луд. Тичах през поредния прекалено дълъг коридор. Чувах ги... Десетки гласове със остри нокти и зъби, опитващи се да ме хванат. Следвах коридора, внезапен завой и започнах да се изкачвам по някакви стълби. Чувах как гласовете се отдалечават. Да! Успявах да им избягам, което беше точно навреме, защото оставах без дъх. Скоро виковете изчезнаха напълно. Спрях и се подпрях на стената до мен. Усещах как сърцето ми се опитва да разбие гръдния кош и да изхвърчи навън.  Главата ми пулсираше от болка, краката едвам ме държаха. Използвах момента, за да се огледам. Сградата, в която се намирах, нямаше външни прозорци. Всъщност дори не знаех дали е ден или нощ. Бях застанал до ъгъла, след който стъпалата продължаваха. Намирах се на втория, може би третия етаж. Надникнах иззад ъгъла, за да видя какво ме очаква. Имаше малък прозорец, през който се виждаше малка площадка на приземния етаж. Гледката, която се разкри долу, ме шокира и вцепени. Из малката площадка се влачеше противно същество. Прегърбено човекоподобно, лявата му ръка беше два пъти по-дълга от нормалното. Имаше дълги черни нокти, които от време на време докосваха земята. Дясната му ръка беше с нормални размери и се срастваше на няколко места с уродливото му тяло. Плътта му беше сивкава и проблясваше, сякаш беше покрита със някаква слуз. Имах чувството, че и то като мен се луташе и се опитваше да намери посока. Погледнах ръцете си, за да се убедя, че приликите ни спират само дотам. За своя радост видях собствените си човешки ръце. Чувствах, че вече мога да продължа. Погледнах назад за последен път, за да се убедя, че никой не ме следва и продължих напред, като се прокрадвах тихо в сенките. Не спирах да опипвам пространството около мен с надеждата да намеря нещо, което да ми е от помощ и ръката ми попадна на ръждясала тръба. Взех я, стиснах я здраво, огледах се още веднъж, след което продължих. Скоро се изправих пред вратата в края на стълбите. Нямах огромно желание да се връщам при гласовете или уродливото същество, затова открехнах леко вратата и надникнах вътре. Нищо... Само мрак. Нямах голям избор и се пъхнах тихо вътре. 

Първите няколко секунди седях, прилепен към стената, без да смея да мръдна, стиснал тръбата с две ръце. Очите ми започваха да свикват с мрака и ето, че различавах бюро, някакви шкафчета, до мен - голяма секция. Явно се намирах в някакъв офис... Но очите ми се заковаха на нещо друго и аз затаих дъх. В стаята имаше малко легло, на което спеше човек. Поколебах се малко, след което се приближих към него. Когато се приближих до леглото, едва се сдържах да не изкрещя от ужас. На леглото лежеше труп. Очите му липсваха, кожата му беше бледа. В черепа му беше зейнала огромна дупка. Вътре можех да видя разчупена сфера, покрита с кръв и някаква тъкан. Отвсякъде в главата му стърчаха кабелчета и мъркучета, някои от които бяха скъсани и от тях се изсипваха кръв и секрет. Бях вцепенен, не знаех какво да правя.  Внезапно главата на трупа се завъртя към мен. Липсващите му очи се впериха в мен. Устата му се отвори, опита се да каже нещо, но оттам излезе само гъргорене. Аз знаех какво искаше да каже. Знаех! Това беше вик за помощ, молба за избавление.  Треперещите ми ръце вдигнаха ръждясалата тръба над главата ми, но не можах да замахна. Нещо се уви около ръката ми. Завъртях глава и видях уродливото същество от площадката, вкопчило пръсти в китката ми. Друго хвана тръбата и я изтръгна от ръцете ми, преди да реагирам. След което двамата ме повалиха на земята. Опитах се да се съпротивлявам. 

- Трябва да го спася! Да го спася!!! - крещях, но те не разбираха. 

Притиснаха ме още по-силно към земята, дойде трети урод. Чувах как крещят един през друг:

- Давай! В чекмеджето е! Забий я! Забий я!

Усетих как нещо се впи в ръката ми и отрова започна да се разлива из вените ми. 

Лежах върху нещо меко. Опитах се да си отворя очите, но не можех.  Не можех и да мръдна, не усещах тялото си. Главата ми беше празна, нямаше мисли. Отнякъде се дочуваха гласове:

- Какво стана? - попита единият.

- Не знам... - каза друг. - Просто подивя. Повтаряше, че трябва да спаси някой, или нещо...

- Буден ли е сега? - попита пак любопитният глас.

Кратка пауза.

- Да. - отговори другия.

- Сложи му успокоително - нареди любопитният. 

- Да го сложим ли в по-безопасна стая?

- Не. Тук е добре. Само не забравяй успокоителните. Викни ме, когато дойде на себе си. 

Чух как се отваря вратата. Някой застана до мен и ми проговори:

- Не се притеснявай, приятел! Сега ще ти дадем нещо, от което ще се почувстваш по-добре. 

  - Не... Не! Моля ви... Отрова - не... Ще ме пратите по дяволите отново - опитах се да се съпротивлявам, но проклетият ми мозък не работеше в моя полза. 

- Спокойно, приятел! - каза отново човекът.

Усетих познатото впиване в ръката и отново отровата заструи из тялото ми. Тялото ми почна да се извива. Исках да изкрещя, не можех. Да заплача - не можех, да умра - не можех.  Всичко омекваше. Имах чувството, че мозъкът ми просто се втечняваше и се изпаряваше.

Отново бягах. Отново поредният извънредно дълъг коридор, но този път стигах края, виждах вратата. Вратата с надпис "свобода". Зад мен се чуваше влаченето на тежки вериги. Не исках да се обърна, страхувах се. Исках само да избягам от този проклет затвор, в който ме хвърляха постоянно, този истински кошмар. Вече хилядолетия се лутах, тормозен и измъчван. Трябваше да избягам... Трябваше! Още петнадесет метра... Десет... Пет... Нещо ме дръпна за крака и аз паднах по лице. Погледнах назад и видях тежката верига, увита около крака ми, изчезваща назад в мрака. Не можех да я махна, колкото и да се опитвам. Обзе ме паника и започнах да се мятам и да се опитвам да се докопам до вратата, като животно в капан. Проехтя зловещ, мощен смях. Можех да се закълна, че не идваше от човек.  Нещо започна да ме издърпва назад. Продължавах да се чувствам като нещастно животно, попаднало в капана на ловеца. Опитвах се да се съпротивлявам, да се хвана за нещо, исках да избягам, но безуспешно. Колкото повече се опитвах да избягам, толкова по-безполезно ми се струваше.

Усетих, че съм в краката на ловеца. Завъртях се по гръб и изпищях ужасен при вида на съществото. Високо и много слабо на вид, плътта му беше гола и сива. Имаше рани по себе си, както и десетина метални кола с вериги за тях стърчаха от тялото му. Там беше и моята. Съществото разполагаше с две ръце, които бяха изненадващо силни. С две от тях държеше веригата. Пусна я, впи възлестите си пръсти в мен и ме вдигна на нивото на главата му. Единственият човешки признак в лицето му беше дългата черна коса. Очите му бяха целите черни и искрящи, носът му беше съставен от две цепки, подобно на змия. Устата му беше разкривена в налудничава усмивка. Виждах чудовищните му зъби, които сигурно можеха да разкъсат всичко. Съществото се засмя още по силно, с една от свободните си ръце стисна челюстите ми, така че устата ми се отвори максимално. Виках и ритах, но то продължаваше да се смее. Другата ръка пъхна пръстите си вътре, усетих как се впиват в езика ми и за секунди той се отдели от устата ми. Чудовището ме пусна на земята. Тялото ми се гърчеше от болка. Опитвах се да изкрещя, но започнах да се давя във собствената си кръв. Съществото се обърна и отиде към някаква маса. В този момент болката и ужаса бяха заместени от една-единствена мисъл - да избягам. С всички сили се изправих леко и се огледах. Стаята, в която се намирахме, беше кръгла, направена от груб камък. Имаше една-единствена врата и аз се завлачих към нея. Опитах се да я отворя, но не успях. Започнах да дърпам все по-настоятелно, докато не ме облада отново паника. Блъсках, удрях и виках за помощ. Чух тихото хихикане на съществото и се вцепених от ужас. То ме издърпа отново. Стовари босия си крак върху гърдите ми и ме прилепи към земята. Наведе се и хвана ръката ми. Дръпна я леко, сякаш за да види дали е стабилно закрепена за мен. Знаех какво ще последва, опитвах се да крещя, но не можех. Чудовището ме погледна, изсмя се и дръпна ръката ми с всичка сила, при което тя се отдели от мен. Отново се гърчех от ужас и болка. Причерня ми, съзнанието ми се замъгли. Усещах болката, но мозъкът ми отказваше да я приеме. Успях да издам няколко жалостни крясъка, но не успях да трогна урода. Вместо това той се надвеси над мен с огромен нож в ръка. Знаех какво ще последва. Затворих очи, закрещях още по-силно. Опитвах се да се претърколя нанякъде, но не можех. Усетих как разполага ръцете си по мен. Една на рамото, втората - на единствената ми ръка. Усещах острието, впиващо се в плътта ми. Крещях, опитвах се да се дръпна, но проклетата твар беше прекалено силна. Не издържах поредната доза адска болка и просто припаднах...

Свестих се за малко. Не чувствах нито ръцете, нито краката си. Виждах единствено грозната физиономия на чудовището, все още смееща се налудничаво. Пръстите му се плъзнаха по лицето ми, след което погалиха очите ми и се впиха в тях. Писък...

Лежах в леглото си. Писъкът още отекваше в главата ми. Опитвах се да помръдна, но не можех, нямах с какво. Усещах нечие присъствие, очите ми бяха отворени, но не виждах. 

- Господин Джоунс? Как се чувствате? - попита човекът.

Опитах се да му отговоря, но устата ми не помръдваше.

- Скъпи? Господи! - възкликна женски глас. Беше ми познат, но не знаех откъде. - Какво му има?! Моля ви! Помогнете му!

- Не знам... Всички показатели са стабилни. - съобщи мъжки глас. - Състоянието му се влошава... Съжалявам. Ще увеличим дозата на лекарствата му. 

- Господи! - извика женският глас. Някой стисна ръката ми, но нея я нямаше. Мен ме нямаше. Не знаех дали съществувам. Сега сигурно сънувам. Толкова прекрасен и спокоен сън. Без страх и болка... Ако можеше това да е реално...