Единственият затвор
Бягах като луд. Тичах през поредния прекалено дълъг коридор. Чувах ги... Десетки гласове със остри нокти и зъби, опитващи се да ме хванат. Следвах коридора, внезапен завой и започнах да се изкачвам по някакви стълби. Чувах как гласовете се отдалечават. Да! Успявах да им избягам, което беше точно навреме, защото оставах без дъх. Скоро виковете изчезнаха напълно. Спрях и се подпрях на стената до мен. Усещах как сърцето ми се опитва да разбие гръдния кош и да изхвърчи навън. Главата ми пулсираше от болка, краката едвам ме държаха. Използвах момента, за да се огледам. Сградата, в която се намирах, нямаше външни прозорци. Всъщност дори не знаех дали е ден или нощ. Бях застанал до ъгъла, след който стъпалата продължаваха. Намирах се на втория, може би третия етаж. Надникнах иззад ъгъла, за да видя какво ме очаква. Имаше малък прозорец, през който се виждаше малка площадка на приземния етаж. Гледката, която се разкри долу, ме шокира и вцепени. Из малката площадка се влачеш ...