Понеделник, на обяд. Тъкмо се бях събудил от среднощния запой с Карло, а интересното беше, че нямах махмурлук. Явно вече съм придобил някакъв имунитет към алкохола, още повече, че преди няколко дни, когато гърлото ме болеше, реших все пак да пийна малко бира и неочаквано, на другия ден се чувствах далеч по-добре.

Както и да е, снощи отново се бяхме събрали с Карло. Повечето ми срещи с него протичаха по един и същ начин - с наличието на всевъзможни екзистенциални теми на разговор, и разбира се, доволно количество алкохол. Това, което най-много ми харесва у Карло е, че с него винаги имах какво да си кажа, а и моментите на мълчание между нас не бяха неудобни, тъй като дори и тогава, сякаш комуникирахме. Без думи, както се казва.

Отново си говорихме за добре познатите неща, когато в един момент стана въпрос за Нея. Предполагам, че Карло много добре е знаел, че пак ще си говорим за Нея, макар снощи, Тя отново да беше спомената в дискусията ни. Това обаче сякаш не ми беше достатъчно, а и от доста време насам, все имам чувството, че не казвам всичко, което имам за казване, още повече, когато е свързано с тази тема на разговор.

- Просто имам нужда от нещо истинско. - казах аз. - Искам да се почувствам жив...толкова много ли искам? 

- Не е много. Но не е и малко. - каза Карло.

- Външният вид не е толкова важен за мен. Всъщност, има някакво значение, но не го поставям на първо място. Да вземем за пример Зое Казан в "Руби Спаркс" - ето такова момиче бих искал.

- Нали се сещаш, че Руби Спаркс не е реален персонаж, а просто прототип...

- Не ме интересува. - прекъснах го аз. - Това, което искам да кажа, е че, Руби си има свой собствен, необичаен чар и красота, сиреч - не са много хората, които биха могли да ги видят. Аз обаче бих могъл да ги видя.

Последва мълчание, като в един момент и двамата се загледахме в бутилките от бира и ром, които бяхме изпили снощи.

- Имам чувството, че започва да ми става навик да се давя в собствения си океан от илюзии. - казах аз. 

- Мисля, че това е доста вреден навик. - каза Карло.

- Знам. 

- Като знаеш, спри да го правиш.

- Бих искал да спра, но не мога, братле. Като наркотик е, сещаш се.

Отново кратко мълчание. 

- Знаеш ли, като се замисля, Тя доста прилича на Руби Спаркс. - казах аз. - И Тя е объркана като мен, а на мен това ми харесва. Бих искал момиче с подобен начин на мислене...

- Чакай да видя, дали съм разбрал. - каза Карло. Искаш момиче, с нейния начин на мислене, с цици като на...

- Винаги съм мислел, че имаш адски добро чувство за хумор, но специално в тоя случай, то не е уместно. Просто исках да кажа, че от всички момичета, които съм харесвал, имал съм някакви чувства и отношения с тях и т.н., то именно Тя е тази, която най-много се доближава до моя начин на мислене...

- Да, така е. 

- А е на толкова крехка възраст. Представяш ли си каква ще бъде след пет или десет години? Това момиче има убийствен потенциал.

- Да, прав си. Тя определено се различава от другите момичета на нейната възраст. Просто предпочита да не го изтъква, за това и когато е с приятелките си, се държи като обикновена тийнейджърка.

Отново мълчание.

- Странното при Нея е, че Тя хем иска да бъде сама, хем има нужда от някой, който да е до Нея. - казах аз. - Това е доста необичайно...

- Аз мисля, че Тя просто има нужда да бъде сама...с някой. И този някой си ти. – каза Карло.

- Защо аз?

- Защото си перфектен.

- Говориш пълни глупости. Може да съм всякакъв, но не и перфектен.

- За Нея си перфектен. Това е достатъчно.

- Ако бях перфектен, сега щях да бъда с Нея.

- Ти не си с Нея, просто защото Тя все още не е готова да ти даде този шанс.

- Нали уж съм перфектен за Нея? Защо тогава Тя все още не ми е дала този шанс?

- Защото, преди да узнае за теб, Тя навярно си е мислила, че няма подобен индивид като Нея, и когато е осъзнала, че ти си мъжкото и Аз, се е уплашила. Точно заради това, Тя спря да комуникира с теб.

- Ама, чакай малко. Аз не бих се уплашил, ако видя женското си Аз… 

- Да, но ти си на двадесет и кусур години, докато Тя е все още тийнейджърка. Нормално е да се уплаши.

Последва поредното мълчание, в което и двамата се замислихме. Карло изведнъж се усмихна и каза:

- Ще има и други Неи-и, братле.

- Не искам други Неи-и. - казах аз. - Искам Нея.

- Това прозвуча доста добре. Ще си го запиша в тефтерчето. 

- Запиши го. Между другото, знаеш ли, че в този твой инкубатор за идеи, има доста добри попадения? 

- Не, не знам.

- Сериозно ти казвам, братле. И ти си като Нея - имаш адски много потенциал, само че все още не си го осъзнал. 

- Може би. Аз обаче умирам от глад. 

- И аз. Давай да се махаме от тук.

И така, тъй свърши тази дискусия. Защото дори и екзистенциалистите понякога са като обикновените хора - и те в дадени моменти просто имат нуждата да задоволят своите физиологични потребности.