Емили 7 част

               Взех една седмица отпуск  и днес карам бавно по Лагуна бийч. Мятам поглед през тъмните очила към сградата № 188. Това е малък автосервиз, може да побере само 5-6 автомобила. Трябва да огледам мястото. Емили ми е изпратила снимка на този тип и аз добре го запомних. Насреща има кафене, аз подминавам и спирам. Влизам в кафенето и се настанявам до прозореца. Докато чакам капучиното виждам, че един форд бавно спира до сервиза. Наострям сетивата, защото знам, че това е колата на Владе Миркович. Вратата се отваря и един дребен мъж пъргаво слиза. Облечен е с дънки и кожено яке. Влиза в сервиза. Първото ми впечатление е, че е доста енергичен. Пия кафето и гледам през прозореца, но нищо интересно не се случва. Вратите на сервиза зеят отворени и се виждат няколко монтьора как сноват между колите. Владе сигурно е в офиса си. Изкушавам се да вляза вътре, но после отхвърлям тази идея. 
         Срещнах се с един черньо, който ми продаде един колт със заглушител. Сега това пушкало  лежи кротко в раницата ми и това малко ме смущава. Прибрах се, но не ме свърта на едно място. Не знам дали ще се справя. Главата ми шуми от разни мисли. Колебая се, стоя на тръни. Извадих колта и го поддържах в ръката. Хладният метал тежи. Колтът  е модел полуавтоматичен пистолет, обясни ми черньото, трябва да прибера гилзата след стрелбата на всяка цена. Завъртам заглушителя, оглеждам го, после го пускам в раницата. 
       Става вече 18.30 и аз съм паркирал след две коли на улицата, където е сервиза. Чакам. Ще карам след този тип като излезе, но още нямам план как ще се развият нещата, но ще го проследя. Изнизва се още един час. Ровя из телефона си, но през секунда хвърлям поглед наоколо.
     В 19.43ч. той излиза, спуска вратите и ги заключва. Подкарва си форда и аз плавно потеглям след него, но оставям добра дистанция. Въртим час из града, когато мъжът излиза в покрайнините  и се отправя към един мотел. Черната котка е бардак с дървени бунгала, пръснати из горичка. Намалявам скоростта. Преди мотела  на двадесет метра отбивам встрани по един черен път. Спирам колата до едни храсти, вземам раницата и излизам. Пробягвам по пътеката и се отзовавам зад едно бунгало.           Оглеждам се и виждам форда на Владе на няколко метра  отпред. Промъквам се и  надничам в прозореца. Пердето е леко открехнато. Мъжът е с гръб към мен, отворил е хладилника  и вади от там бутилка бира. Не се вижда друг човек там. Наоколо е тихо. Няма коли. Дърветата и храстите са идеален декор за усамотяване. Мисля няколко мига, после нахлузвам скиорската маска, вадя колта и приплъзвам тихо до вратата на бунгалото. Не е заключено, така че отварям внимателно. Пъргав и тих съм като котка. Влизам и се отзовавам пред него. Мъжът се втренчва в мен. Изненадано се ококорва. Държи бирата в ръка, но като вижда оръжието се стяга, хвърля бутилката на пода и посяга с ръка към джоба на якето си. Но аз съм бърз, изстрелвам два куршума във врата му. В този момент от банята излиза една негърка, заметната в хавлия. Отваря уста изумена и се готви да пищи, но аз се приближавам към нея.
-    Без звук! Само да си гъкнала и си следващата!
      Тя е младо  момиче, едва ли има и осемнадесет. Косите и са къдрави и разпилени на всички страни. Кима с глава уплашено. Очите и ще изскочат от орбитите. Зашлевявам я с колта  по главата и тя пада. Няма да я убивам, нищо не ми е направила. Пък и съм с маска.
     Оглеждам бързо  за гилзи, прибирам ги и изчезвам. Тичам до колата си и подкарвам. На магистралата вече газ до дупка. После  влизам в града. Карам в покрайнините  и мятам в един смърдящ контейнер за смет колта. Никой не ме вижда. Оттървах се от оръжието. Никога не съм харесвал оръжия. Мислите ми бясно препускат из главата. Като стършели жилят ли жилят. Убих човек…, но нали е убиец. Значи светът става по – добър без този злодей. Вече съм се успокоил. Иска ми се да видя Емили. Но тя е категорична да не й звъня. Ще се видим на плажа другата вечер. Дотогава ще си трая. Изпитвам странно усещане, че вече нищо не я заплашва и грози, опасността е преодоляна. Аз съм нейният мъжкар. Тя е моя. Потривам доволно ръце. И сто хиляди долара…не е зле.
    Паркирам пред блока. В асансьора съм, но в последният момент влиза младо момиче. Срещали сме се няколко пъти в блока, знам че е студентка от последния етаж. Пускам една от най-чаровните си усмивки. Момичето мига насреща. Заговарям я. Каня я да пием бира у дома. Тя кокетничи, но приема. Хубавка е, но  е подстригана е късо. Не ми допадат жени с такива прически. Иначе е симпатична. Черните й очи са нарисувани с тежък грим. Устните й са сочни и плътни. Алено червило. Краката й са обути в доста късо изрязани дънки с дупки. Блузката  опъва едър бюст. Става.
         И е идеална за тази вечер, когато имам нужда от нещо силно - алкохол и алиби…
          Знае ли човек… алибито  е като застраховка…

Продължава….