ЕСЕН

          В гората е тихо. Само отвреме-навреме по някое листо капва с шумолене на земята. Ставри обича да сяда сам в меката шума и забил очи в пъстротата на гората да се отдава на спомените. Когато беше млад често мечтаеше, но сега изворът на мечтите е вече пресъхнал, отстъпил е на спомените. "На моите години, човек е богат единствено с тях - мисли старецът. - Кога изтече животът покрай мен, така и не разбрах. Много остарях. Пожелавам на всекиго да доживее до моите години и да може като мен да идва тук в гората. Пък да речеш, че още съм здрав защото съм живял добре, ще се излъжеш. И сиромашията познавам, и глада, и болестите, но съм имал късмет да премина през всичко и да оцелея. Това е."

          Сянката на дебелия цер под който е седнал се премести. Макар и есенно, слънцето грее още силно и пари кожата през дрехите. Полуизлегнат, подпрян на лакът, възрастният мъж гледа шарения листак пред себе си, през който прозира на места синевата на обистреното небе. Птица някаква прелита в клонака над главата му и запява. Удоволствието от песента й го кара да се усмихне, засия сбръчканото му от годините лице.

          Някога, когато беше бригадир, обичаше в обедната почивка докато другите лежаха под дебелите сенки на дърветата по синорите, да забие в близката до нивите гора. Ту гъби ще набере по припеците, ту горски цветя ще донесе на булките. Те затова го обичаха и се задяваха с него при всеки удобен случай. "Измежду тях, Ганка беше баш лудетината. Устатница беше. Все се увърташе около мен и ме подкачаше. Наближи обед и тя подхвърли:

          - Бригадире, защо не вземеш пак да набереш малко гъби? Много са ти сладки гъбите. А и никой не може като теб да ги приготви.

          Имаше право. Гъбите са ми слабост. Знам къде да ги търся и никога не се връщах празен. Първо наклаждах огъня на който ги печах. Докато стане жаравата подготвях шиша, нарязвах сланинката на парченца, нарязвах лука на люспи и накрая чушките. И започвам да ги нанизвам на шиша. От дядо се научих да правя тази вкусотия. Цвървах шишовете на жаравата, разнасяше се изкусителна миризма на печено на която никой не може да устои - жените веднага се струпваха около мен. А Гана първа идваше. Стрелкаше ме с големите си тъмни очи и подхващаше задявката:

          - Ставре, Ставре, голям късмет извадихме, че ти ни стана бригадир.

         Жените това и чакат, споглеждат се, хихикат насреща ми. Гълтат лакомо вкусотията, ще си изгорят пръстите, но не чакат да изстине. Ганка си беше хубавица, а и работлива за двама беше. И все гледаше да остане насаме с мен, да ме подкачи. Харесвах я, но се страхувах от огъня в нея, можех като нищо да изгоря в него. Бях млад тогава, хубав, як, виждах как ме поглъщат жените с очи. Мъжът ù, свестен, тих и работлив стопанин, я гледаше като писано яйце. Защо се беше лепнала за мене и досега се чудя. Можеш ли да разбереш женската душа? Уж на майтап говореше, но моята Стояна от майтап не разбираше, още по малко на тази тема. Жените ги усещат тези работи отдалече, не можеш да ги излъжеш. Този усет им е в природата. Започна ме Стояна и мира не ми даваше. Очите щеше да ми издере заради Ганка. Какъв ли не ме наричаше. Барем да имаше защо. Виках ù тогава:

          - Няма нищо между мен и нея.

          А тя си знае своето:

          -  Защо се върти около тебе тогава?

          -  Защото обича печени гъби и сланинка на шиш, затова.

          - Обича тя да върти сърцето ми на шиш на бавен огън, но да видим докога ще търпя. Да се откажете от мераците си, че не знаете на какво съм способна.

          - Заради гъбите е, няма нищо друго - мъчех се да я успокоявам аз.

           Поуспокои се жената, едва когато започнах по-рядко да пека гъби на шиш."

          Ръката, върху която Ставри е полегнал на сухата, премесена с окапала шума трева, изтръпна. Той я изтегли и се изпъна по гръб. Дърветата разтварят широките чадъри на короните си над главата му. Лек ветрец просвири в тях, разлюля ги и размаза спомена в съзнанието, извикал образа на Гана.

          "Къде отиде това време, къде потъна? Ще речеш, не е било. Селото запустя. Няма я кооперацията, няма я Ганка, няма я Стояна, няма я бригадата. Земята пустее и навява мрачни мисли. Останах само аз, бившият бригадир, бившият ù стопанин да си спомням тези неща, да ме боли и да тъгувам."

          Усети, че го притиска дрямка. Така му е приятно в меката шушнеща шума. Нов порив на вятъра събори още жълти листа. За да не се остави да заспи, Ставри се надигна от земята. Той изтръска полепналите по дрехите му сухи писта и тревички, и с бавна стъпка заслиза по тясната пътечка между стволовете на дърветата към дремещото в ниското село. Докато крачеше в пламналото разнообразие на цветовете под яркото слънце, есента го взе и го завъртя в топлата си като скъп спомен багрена прегръдка.