Есенна приказка

Навън е мрачно, мокро, вали дъжд... Небето сякаш се сърди на нас, хората и не иска да пусне топлата благодат на слънчевите лъчи, които отчаяно се опитват да преминат през гъстите декемврийски облаци. Чуват се само минаващите коли и камиони. Тишина. Спокойствие. Самота... Клоните на дърветата като изсъхнали човешки ръце се протягат към мен и сякаш искат да ме стигнат, да минат през двойния прозорец и да ме сграбчат в хладните си обятия. Странна тишина... Няма птича песен, няма детски смях... Човечеството е замряло. Хората са се сгушили в топлите си легла и не смеят да се покажат навън... Страх ли ги е от нещо? Може би от настъпващата зима, която със своята меланхолия изпълва и човешките души. Или просто не искат да се озоват пак на мокрите, кални, самотни и пусти улици, без признак за човешко съществуване на тях. Само бездомни, измършавели и гладни кучета бродят самотни по парковете и търсят лъч човешка топлина... Като пазачи на древни портали, дърветата са се издигнали и със своето величие сякаш отвличат вниманието ни от нещо друго, което толкова старателно прикриват... Нападалите кестени и жълъдите, заедно с изсъхналите листа, покриват цялата земя като някакъв мокър, студен килим... Природата започва дългия си сън, който ще трае чак до пролетта... Тежка мъгла бавно се спуска над града.

Земята пее тъжната си песен. Заспива вечния си сън и потъва в забрава...