Навън е мрачно, мокро, вали дъжд... Небето сякаш се сърди на нас, хората и не иска да пусне топлата благодат на слънчевите лъчи, които отчаяно се опитват да преминат през гъстите декемврийски облаци. Чуват се само минаващите коли и камиони. Тишина. Спокойствие. Самота... Клоните на дърветата като изсъхнали човешки ръце се протягат към мен и сякаш искат да ме стигнат, да минат през двойния прозорец и да ме сграбчат в хладните си обятия. Странна тишина... Няма птича песен, няма детски смях... Човечеството е замряло. Хората са се сгушили в топлите си легла и не смеят да се покажат навън... Страх ли ги е от нещо? Може би от настъпващата зима, която със своята меланхолия изпълва и човешките души. Или просто не искат да се озоват пак на мокрите, кални, самотни и пусти улици, без признак за човешко съществуване на тях. Само бездомни, измършавели и гладни кучета бродят самотни по парковете и търсят лъч човешка топлина... Като пазачи на древни портали, дърветата са се издигнали и със своето вел ...