Бързаше за работа, когато отново се разминаха на улицата. Както всеки ден през последните 20 години.

Забави крачка, за да се наслади на присъствието ù.
Зад гърба си имаше два брака и три деца, но така и не придоби рутина от сутрешните им срещи. Старата любов беше оставила незаличим отпечатък.
След изненадващата раздяла тя също не сполучи на щастлив брак. Но както казват хората – съдба. Животът обикновено се развива по различен начин от плановете ни.
Поздравяваха се учтиво, в повечето случаи придружено с усмивка, но по-скоро изразяваща формалност, отколкото някакво вътрешно усещане… или поне така мислеха един за друг. Въпреки външната маска, винаги  когато я видеше, тийнейджърското усещане за свиване под лъжичката се пробуждаше.
 „Боже, колко е остарял! Само очите са му останали…”, помисли си тя, докато се взираше в любимото някога лице. Младежкият вид отдавна беше изместен от набръчкано лице и тъмни сенки под живите все още очи.

Но тя нямаше как да знае, че наистина ще е остарял тогава, когато при вида ù не трепне вътрешно…