Огледалце, я кажи...  

МРАК И СВЕТЛИНА

-Ти си моето слънце! – казала луната на слънцето. После се претопила в изпепеляващата любов на вечното светило. Забравила всички в очакване То да я огрее и може би изпепели завинаги. А може би и да и даде от светлината си и да докаже, че е пораснало и е надмогнало егото си. Единственият начин луната да стане видима за хората е, като се подчини на слънцето. Тогава ще открие себе си и другите ще я забележат. Понякога няма да могат да заспят от нейното пълнолунно състояние. Ще я гледат с широко отворените си очи и ще се чудят защо е толкова цяла и щастлива. Луната рядко се  усмихва. Пълнолунието далеч не е всекидневно явление. Но хората не знаят какво да правят с него. В повечето случаи спазват диети или го обвиняват за безсънните си и кошмарни нощи. И то без изобщо да погледнат към пълният, усмихнат кръг над главите си. Слънцето се къпе в лъчите на собствената си светлина, докато луната се крие в тайните кътчета на нощта. Показва част от себе си през дрипите на някой самотен и закъснял за вкъщи облак. С вторачени в случващото се наоколо, откраднати и изгорени от слънцето очи. Хиляди твари и мисли живеят в мрака. Съществуват в него и благодарение на него. Несбъднати мечти и желания се превръщат в демони и материализират лигавите си, разчленени тела. Пълзят между корените на изсъхнали орехови дървета в някое изоставено гробище. Денят на сенките бавно изтласква мъртвите птици от гнездата им и те свободно политат в опит да преследват мечтите и чувствата си. Мухлясали, разядени от отчаяние мъртви тела грозно се клатушкат по осветените от луната пътеки. Мисли и чувства водят яростна битка на живот и смърт. Забравени и прокълнати от егото си лешояди ръфат месата на стотици скитници. Пътят в гората е дълъг и краят му се губи в сбръчканите телеса на стадо самотни вещици. Те танцуват около мъртвият клоун в центъра на черната поляна. Лицето му е бледо, но усмихнато. Метафора или реализъм? Едната от вещиците вади изсъхналата си гърда и с някаква млекообразна течност яростно полива изкълваният от птиците, член на клоуна. Луната бавно завива зад близкият хълм и се потапя тихо в скръбта си в очакване отново да види слънцето.

СВЕТЛИНА И МРАК

-Ти си моята луна! – казало слънцето на луната. После се скрило зад унищожителната  любов на вечната сянка. Забравило всички в очакване Тя да го огрее и, може би, заличи завинаги. А може би и да му даде от уюта на тъмнината си и да докаже, че е пораснала и е надмогнала егото си. Единственият начин слънцето да се скрие от хората е, като се подчини на луната. Тогава ще открие себе си и другите ще го оставят да си почине. Понякога няма да могат да заспят от страх, че То повече няма да огрее земята. Ще гледат с широко отворените си очи празното и мрачно небе и ще се чудят кое го е накарало да си отиде. Слънцето рядко се  усмихва. Слънчевите дни далеч не са всекидневно явление. Но хората не знаят какво да правят с тях. В повечето случаи се мажат с крем против изгаряния или ги обвиняват за раковите образувания по съсухрените си кожи. И то без изобщо да погледнат към пълният, усмихнат кръг над главите си. Слънцето се къпе в лъчите на собствената си светлина, но може би иска да се потопи в тайните кътчета на нощта. Показва част от себе си през дрипите на някой самотен и закъснял за вкъщи облак. С вторачени в случващото се наоколо, откраднати и изгорени от самото него очи. Хиляди твари и мисли се хранят от светлината му. Съществуват в хармония с него и благодарение на него. Несбъднати мечти и желания се превръщат в ангели и материализират сладникавите си, млечнобели тела. Тичат между клоните на разлистени орехови дървета в някой приличащ на Рай, слънчев парк. Денят на светлината бавно изтласква мъртвите птици от гнездата им и те свободно политат в опит да намерят утеха за мечтите и чувствата си в утробата на съня. Свежи, загорели и красиви тела грациозно се носят по огрените от слънцето пътеки. Мисли и чувства водят яростна битка на живот и смърт. Забравени и прокълнати от егото си гларуси ръфат месата на стотици скандинавски бабички. Пътят в гората е дълъг и краят му се губи в солариумните тела на стадо силиконови манекенки. Те танцуват около сладникавото копеле в центъра на цветната дъга. Лицето му е бледо, но усмихнато. Метафора или реализъм? Едната от наточените курви вади огромната си гърда и с някаква силиконообразна течност яростно полива изкуствено уголемения член на сладникавото копеле. Слънцето бавно завива зад близкия хълм и се потапя тихо в скръбта си в очакване отново да усети хладният полъх на луната.