Фрагменти от Евангелието на Марко

И като проповядваше, казваше: Подир мене иде Онзи, който е по-силен от мене, Комуто не съм достоен да се наведа и развържа ремъка на обущата Му. Аз ви кръщавам с вода; а Той ще ви кръсти със Светия Дух.

Марко 1:7-8

„Новият Завет започва с Евангелието – автентичният запис на историята на всички истории, радостната вест за спасение чрез живота, смъртта и възкресението на Исус Христос. Четирите канонични Евангелия са само вариации на една и съща тема, четирикратно представяне на една и съща Блага вест, оживена от същия Дух. Те не са пълни биографии, а мемоари или селекция от характерни черти от живота и делото на Христос, адресирани до определена категория хора. Матей пише за евреите, Марко за римляните, Лука за гърците, Йоан за всички християни; четирите Евангелия са подходящи за християни от всяка епоха и нация. Традицията на църквата допълва два важни факта свързани с Марко, а именно, че той е написал своето евангелие в Рим, записвайки разказа на Петър и че след това основава църквата в Александрия.“ (Източник: Филип Шаф, „История на християнската църква – 1 том)

* * * * * * *

И никой не налива ново вино в стари мехове; инак, виното ще спука меховете, и се изхабяват и виното и меховете; но наливат ново вино в нови мехове.

Марко 2:22

Служението на Господ Исус е изпъстрено с епизоди, които не могат да оставят читателите безразлични. Такъв случай, разкриващ величието на Божия Син и разнопосочната реакция на свидетелите на неговите чудеса, е описан в Евангелието на Марко. Популярният Учител поучава в една от къщите в Капернаум, когато…: „Дохождат и донасят при Него един паралитик. Четирима го носеха; и като не можаха да се приближат до Него, поради народа, разкриха покрива на къщата, гдето беше, пробиха го и пуснаха постелката, на която лежеше паралитикът“ (Марко 2:3-4).

Докато Исус разкрива дълбочината на Своето учение, група от четирима мъже причиняват материални щети на имота, в който се провежда събранието. Пробиват покрива на къщата и спускат пред Господа постелка, на която лежи парализиран човек. Никой не повдига въпроса за това кой ще поправи повредения покрив, защото пред очите на присъстващите се случва нещо, което прави така, че въпросната вреда няма никакво значение. „А Исус, като видя вярата им, каза на паралитика: Синко, прощават ти се греховете. А имаше там някои от книжниците, които седяха и размишляваха в сърцата си: Тоя защо говори така? Той богохулствува. Кой може да прощава грехове, освен един Бог? Исус, като разбра веднага с духа Си, че така размишляват в себе си, рече им: Защо размишлявате това в сърцата си? Кое е по-лесно, да река на паралитика: Прощават ти се греховете, или да река: Стани, вдигни постелката си и ходи? Но за да познаете, че Човешкият Син има власт на земята да прощава грехове, (казва на паралитика): Тебе казвам: Стани, вдигни си постелката и иди у дома си. И той стана, веднага, вдигна си постелката и излезе пред всичките; така щото всички се зачудиха и славеха Бога, и думаха: Никога не сме виждали такова нещо.“ (Марко 2:5-12)

В този пасаж от Евангелието на Марко виждаме именно динамиката, която съпътства цялото служение на Господа. Той носи свобода за хората – свобода, която отваря духовните очи на едни, но в същото време е изцяло неразбираема за тези, които са роби на собствените си религиозни предразсъдъци. В гореспоменатия текст става ясно и това, че вярата, макар и невидима на пръв поглед, всъщност може да бъде видяна. И не става въпрос за вярата като някакво относително понятие, а вяра, която води до прощаване на греховете. Не просто вяра за изцелението на болести, а вяра в истината за това Кой е Този, Който освен изцеление на тялото може и да прощава греховете. Вяра в Божия Син Исус Христос.

* * * * * * *

Защото, който върши Божията воля, той Ми е брат, и сестра, и майка.

Марко 3:25

Майката и братята на Исус са в недоумение по отношение на огромната Му популярност и решават, че е време да се намесят, за да предотвратят техният близък да се „излага“ повече пред общността. Техният прочит на Исусовата дейност е, че видиш ли, Той не е на Себе Си (Марко 3:21). И докато Господа проповядва Божието Слово в една препълнена с хора къща, биологичните Му роднини стоят вън и Го викат, за да Му говорят. Подобен род снизходително отношение среща на пръв поглед суровата реакция на Човешкия Син. „А около Него седеше едно множество; и казват Му: Ето, майка Ти и братята Ти вън, търсят Те. И в отговор им каза: Коя е майка Ми? кои са братята Ми? И като изгледа седящите около Него каза: Ето майка Ми и братята Ми! Защото, който върши Божията воля, той Ми е брат, и сестра, и майка. (Марко 3:32-35)

Но защо в крайна сметка е това „непочтително“ поведение на Господа към роднините Му? Защо Месията не остави на мига заниманията Си и не направи всичко възможно да успокои близките Си?

Малко по-горе, в същата 3 глава на Евангелието на Марко, четем за призоваването на апостолите и се запознаваме с техните имена. Това са обикновени хора, които все още не са наясно, но казвайки „да“ на Божия призив (с изключение на Юда, който по-късно е заменен от Матия), те всъщност поемат по изобилния, но трънлив път на верните свидетели за Божия Син и Неговата спасителна мисия.

Историята разкрива съдбата на апостоли и ученици, които избират да предадат живота си за своя Господ, вместо да живеят за себе си. Матей е убит с меч в Етиопия; Марко умира в Александрия, Египет, след като е влачен от коне по улиците на града; Лука е обесен в Гърция; Петър е разпнат с главата надолу, защото се чувства недостоен да умре със същата смърт като неговия Господ; Яков, лидерът на църквата в Ерусалим е хвърлен от юдеите от покрива на храма в Ерусалим, преди сградата да бъде разрушена през 70 г. сл. Хр.; Яков Зеведеев е обезглавен в Ерусалим; в Армения Вартоломей е пребит с камшик до смърт; Андрей е разпнат на кръст в Патра, Гърция; Тома е намушкан с копие в Индия – страната, в която до днес съществуват общности, чиято традиция отвежда до дейността на апостола; Филип е пронизан от стрели, защото отказва да се отрече от вярата си в Христос; Матия, апостолът, който заменя предателя Юда Искариотски е убит с камъни, след което тялото му е обезглавено; Павел приема мъченическа смърт в Рим по време на управлението на Нерон и т.н.

Господ Исус знае цената, която апостолите и много от учениците Му ще платят, за да изпълнят Божия призив, ставайки кървави свидетели за Него. В Марко 3:32-35 Исус заявява кои са членове на Неговото семейство и няма как да има друго отношение към снизходителните, невярващи в Него роднини, давайки приоритет на родовата принадлежност пред следването на волята на Отец.

* * * * * * *

И казва им: Не разбирате ли тая притча? а как ще разберете всичките притчи?

Марко 4:13

Божият Син напусна славата Си в небесата и дойде на земята, за да ни избави от най-големия ни враг – смъртта. В една враждебна и пълна с неразбиране среда Той трябваше да разкрие истини за небесната реалност – реалност, която ние хората, с нашите обременени от греховете умове, трудно бихме могли да разберем. И Този, Който с „мъдрост основа земята…“ (Притчи 3:19) използва един достъпен до множествата жанр, с който започна да разкрива невидимата за физическите сетива духовна действителност. „С много такива притчи им прогласяваше словото, според както можеха да слушат.“ (Марко 4:33)

Какво обаче представляват притчите на Господа? В четвърта глава на Евангелието на Марко става ясно, че те са вид поучение. Тоест, те дават знание, информация, разкриват непознати за нас истини, просветляват ума, разкривайки валидни за Божието царство принципи. Господ Исус много добре знае колко голям е проблемът с правилното функциониране на нашите духовни сетива и затова разказва кратка история или представя близки до разбиранията на хората действия и процеси, за да можем да осъзнаем истинността на духовната реалност.

С притчи Той обръща внимание на необратимия и скрит от очите процес на напредване на царството; с притчи изразява факта, че растежа на царството не се случва пред физическите очи, но въпреки това е реален процес, който в крайна сметка винаги има видимо проявление и краен резултат; с притчи изразява стандарта на Божията справедливост, в която, ако мерим с мярката на изобилието на Христовото учение, ще ни се даде още изобилен живот, но ако мерим с оскъдността на своите плътски желания, ще получим оскъдността на едно жалко съществуване; с притчи разкрива капана на светските грижи и примамката в копнежа за трупане на средства, гарантиращи измамна сигурност т.н.

Разказаните от Божия Син притчи съдържат истини, които могат да променят целия ни светоглед, затова е редно изключително сериозно да обърнем внимание на същото предупреждение, което Господа отправя към огромната тълпа, разположена по бреговете на Галилейското езеро, за да слуша поучението от притчите: „Ако има някой уши да слуша, нека слуша.“ (Марко 4:23)

* * * * * * *

А Той й рече: Дъщерьо, твоята вяра те изцели; иди си с мир, и бъди здрава от болестта си.

Марко 5:34

В много от случаите описани в Евангелията виждаме как на практика се сбъдват старозаветните писания за Божия Син: „И подадоха Му книгата на пророк Исаия; и Той, като отвори книгата, намери мястото дето бе писано: Духът на Господа е на Мене, защото Ме е помазал да благовестявам на сиромасите; прати Ме да проглася освобождение на пленниците, и проглеждане на слепите, да пусна на свобода угнетените, да проглася благоприятната Господна година. И като затвори книгата, върна я на служителя и седна; а очите на всички в синагогата бяха впити в Него. И почна да им казва: Днес се изпълни това писание във вашите уши“. (Лука 4:17-21)

Царят на Небесното царство е толкова Велик и така невписващ се в представите на хората, че са обясними обърканите реакции на Неговите съвременници, които чуват поученията и виждат делата Му, но все още не могат да схванат Кой всъщност стои пред тях. А пред тях стои Този, Който единствен може да прогласи истинско освобождение на пленниците.

И освобождението, изцелението, възкресението съпътстват през цялото време земното служение на прогласяващия благоприятната Господна година. В 5 глава на Евангелието на Марко са описани три знамения – освобождение, изцеление и възкресение – които, ясно разкриват, че текстът от Исая 61 глава, цитиран в Лука 4:17-21, се отнася за Исус Христос. Това са знамения, които разкриват факта, че Божият Син е истинският освободител на духа, душата и тялото.

Великата новина е, че Прогласяващият благоприятната Господна година дойде, за да донесе благата вест на нас, нуждаещите се от Него. Божият Син погуби най-големия враг на живота – смъртта – и така върна надеждата и здравата логика на нашето съществуване. В Неговата победа се съдържа смисълът на човешкото битие. Заради Него можем да мечтаем свободни, а мечтите ни да не са суетни, лишени от съдържание изкуствени блянове, но да бъдат стойностни копнежи, подарени от Великия Създател на вселената.

* * * * * * *

И като взе петте хляба и двете риби, Исус погледна на небето и благослови; и разчупи хлябовете, и даваше на учениците да наслагат отпреде им; раздели и двете риби на всичките. И всички ядоха и се наситиха.

Марко 6:41-42

В началото на глава 6 на Евангелието на Марко получаваме кратката информация, че учениците на Господ Исус вървят след Него. Това семпло съобщение всъщност е една величествена картина, имайки предвид, че тази най-обикновена на пръв поглед група от хора не след дълго ще промени завинаги света. Бог, вървящ напред и учениците след Него е принципът на Христовото училище. Който следва Господа, започва да действа (разбира се, в контекста на своите човешки ограничения) като своя могъщ Наставник.

Учителят учи Своите ученици да уповават единствено на Него и затова ги изпраща на мисия без да вземат храна или някакви допълнителни средства, на които да разчитат. В Божието назначение често се вижда едно ниво на несигурност, що се отнася до човешките стандарти, но ако назначението наистина е от Господаря на вселената, в крайна сметка винаги има небесна сигурност поради факта, че Той е способен да извърши волята Си.

Божият Син е Вседостатъчен дори тогава, когато обективната човешка реалност крещи, че няма ресурси. В същата 6 глава на Евангелието на Марко виждаме подобна ситуация. Около Господа и Неговите ученици се е събрала огромна тълпа от нуждаещи се хора, които нямат храна. Исус отново дава практичен пример за несравнимото Си величие и за същността на Своя произход.

Той поглежда на небето. Много важно уточнение, не към на небето, а на небето. В първия случай става въпрос за посока, а във втория за нещо много повече. Това, което небето притежава е различно от това, което земните сетива възприемат. Той благославя или по друг начин казано, с благодарността Си освобождава от небето предостатъчен ресурс, за да бъдат изпълнени Неговите намерения. И с разчупването на хляба (действие, което малко по-късно ще бъде разкрито на учениците като символ за Христовата жертва) започва да се излива небесното имане в земни условия. Ефектът е поразителен, защото това небесно изобилие е далеч отвъд ограничените човешки представи и извършва своето предназначение – прославя Единствения, Който заслужава прослава.

* * * * * * *

И пак повика народа и каза им: Слушайте Ме всички и разбирайте. Няма нищо извън човека, което, като влиза в него, може да го оскверни; но тия неща, които излизат от него, те оскверняват човека.

Марко 7:14-15

В 7 глава на Евангелието на Марко на преден план изниква един конфликт, който продължава да бъде актуален към настоящия момент, защото касае ефективността на вярата. Става въпрос за сблъсъка между волята на Господаря на вселената и човешките предания, които създават впечатление за изпълняване на повелите на Бога, но всъщност са обременяващи правила, диаметрално противоположни на Духа на Словото.

В споменатия текст виждаме как, за да инспектират учението на Господа, от Ерусалим пристигат религиозни експерти. Тези блюстители на „чистото“ юдейско вероизповедание пътуват множество километри, за да установят едно сериозно „престъпление“ – някои от последователите на популярния Учител ядат без да си умият ръцете преди ядене. Иначе казано, не спазват преданието на старейшините.

В какво всъщност се състои „прегрешението“ на Господните ученици? Определението за понятието „предание“ (според Уикипедия) до голяма степен обяснява колко нелепи всъщност са фарисейските претенции към Исус и Неговите последователи: „Преданията са текстове от традиционната духовна култура на народите, които съхраняват историята на определен човешки колектив или обясняват появата на обект или явление и я препредават от поколение на поколение. То се възприема като безспорна истина, която трябва да бъде запазена и предадена на потомците. По този начин преданието се превръща в история на даден човешки колектив, в която са заличени границите между историческата истина и художествената измислица.“

С други думи, блюстителите на религиозния ред държат отговорен Създателя на вселената за това, че Неговите ученици не следват тяхната художествена измислица. Смешно тъжна картина, разкриваща наглостта на малките човешки същества, които имат претенции срещу Твореца на всичко видимо и невидимо. Спазването на човешкото предание, често не е безобидно деяние, а е директно противопоставяне на Божията воля. Затова е важно да обърнем внимание на циркулиращите в църквата човешки предания, които в своята същност се противопоставят на Божието Слово, и безкомпромисно да се разграничим от тях.

* * * * * * *

Защото ако се срамува някой поради Мене и поради думите Ми в тоя блуден и грешен род, то и Човешкият Син ще се срамува от него, когато дойде в славата на Отца Си със светите ангели.

Марко 8:38

Вълнуващата динамика в отношенията между Исус и Неговите ученици се проявява с пълна сила в пасажа от Марко 8 глава, в който Господа пита апостолите кой е Той според тях. Защо Божият Син иска да знае позицията на апостолите? Христос със сигурност няма колебания по отношение на Своята идентичност, а въпросът Му звучи така, че за всички става ясно колко важен е отговорът на това питане. От последвалите думи на апостол Петър виждаме, че откровението за личността на Христос е най-важната истина в живота на всеки човек. Отговорът на въпроса кой е Христос определя бъдещето на всеки от нас.

Малко след като впечатлява с думите, че Исус е Христос, Петър бива смъмрен от своя Учител по един доста суров начин. Това се случва, защото бившият рибар прави опит да смълчи Господа да не говори за Своето страдание: „А Той, като се обърна и погледна учениците Си, смъмра Петра, като каза: Махни се, Сатано, и иди зад Мене, защото не мислиш за Божиите неща, но за човешките неща“. (Марко 8:33) Отговорът на Господа по отношение на неадекватността на Петър е директен и кристално ясен. Това, което буди известно недоумение е следното: кои точно „неща“ Божият Син има предвид. Думата „неща“, която е с широко обхватно значение сякаш оставя някои неясноти. Какво всъщност означава тази дума в настоящия контекст? „Нещата“ са онези задвижващи живота мотиви, намерения и действия, които водят до прослава и издигане на определен субект и реализиране на неговата воля. Човешките неща са суетните амбиции, егоистичните цели и намерения, които не зачитат Бога и презират Неговата воля към хората, а Божиите неща са вечните, устояващи във времето и прославящи Бога мотиви, цели и действия.

За да уточни смисъла на истински стойностния живот, малко след гореописаната ситуация, Исус заговаря за същността на печалбата и загубата видени през призмата на небесната стойност на тези понятия. От думите на Господа разбираме, че загубата може да е печалба и обратното. Ние ще сме в състояние да разберем значението на този пасаж, само ако съумеем да го видим от перспективата на откровението за небето. Този, който търси благословение единствено в рамките на настоящия живот често ще вижда провал там, където има реално духовно изобилие, и ще идентифицира като успех онези привидни постижения, които са резултат от компромиси свързани със следването на собствената воля.

* * * * * * *

И яви се облак и ги засени; и глас дойде из облака, който каза: Този е Моят възлюбен Син; Него слушайте.

Марко 9:7

Ако познаваме Божествената същност на Господа, няма как да не бъдем възхитени, привлечени, изненадани и да не благоговеем от страхопочитание. Когато изучаваме епизодите от земното служение на Господ Исус в Евангелието на Марко, едно от многото събития, които правят впечатление, е срещата на планината на Преображението.

В онзи момент се случва нещо, което две хиляди години по-късно продължава да носи тайнственост и да задава въпроси. Трима от учениците на Господа преживяват досега на естественото със свръхестественото; докосват се до миналото, настоящето и бъдещето в един миг и с очите си виждат необичайната среща на техния Учител, с когото са споделяли победи и несгоди, с двете най-значими личности от юдейската история.

Всеки, който изследва Новия Завет, сигурно си е задавал въпроса защо точно Мойсей и Илия е трябвало да срещнат Исус малко преди Господ да стигне докрай в изпълнението на волята на Отец. Тези три личности въплъщават всъщност цялото библейско откровение. Мойсей е човекът, получил Божиите заповеди на планината Синай, Илия е изразител на пророческия дух, който сочи пътя към Господа, а Исус изпълнява и закона, и пророците и установяването на Нов, по-превъзходен Завет.

Пленен от необичайната среща Петър предлага да изгради три скинии – по една за всяка от великите личности. В неразбирането си Господният ученик несъзнателно поставя Христос на равна позиция с великите личности от Стария Завет. Но Христос не е един от великите, Той е Единствено Великият. Предложението на Петър е отхвърлено от Самия Отец, а причината е заявена така, че да не остане съмнение за Божията воля. Като чуват гласа на Господа и схващат Неговото послание, че Исус е Божият Син, тоест Той е по-велик от така важните за юдеите Мойсей и Илия, учениците се плашат много, а цялото им разбиране за идентичността им се променя.

* * * * * * *

Обаче мнозина първи ще бъдат последни, а последните първи.

Марко 10:31

В Евангелието на Марко 10 глава можем да се запознаем с още един контракултурен урок, с който Господ Исус обучава своите ученици. Въпросното напътствие е представено в контекста на няколко поредни ситуации, разкриващи една и съща истина, а именно: Божието мнение за това кои са последни и кои първи по отношение на царството е коренно различно от човешката представа.

В една от описаните в главата случки последователите на Учителя Христос се карат на тези, които водят деца при Господа с намерението Той да се докосне до тях. Тази реакция сякаш е логична и напълно разбираема – децата изобщо не са толкова важни, че да им се обръща специално внимание. Друго би било, ако дойдат представители на някоя влиятелна част от обществото. Но, разбира се, това не е позицията на Исус. Той вижда детето като личност, която във времевия отрязък тук на земята има точно толкова стойност, колкото и всеки един от порасналите хора, без значение дали те са представители на елита на обществото, или са от маргиналните слоеве.

Освен това, от поучението на Господ Исус става ясно, че в децата има нещо, което трябва да бъде разбрано от големите, защото е важно за вечността. Приемането на Божието царство като детенце е задължително за всички, защото е нужно човек да има чистота в отношението си към Господа; нужно е да има вяра, в която отсъства цинизма, натрупан от неправилната интерпретация на придобития опит и тежките житейски ситуации; нужно е пълно доверие в абсолютната валидност на Божието учение и на Благата вест; нужна е точно такъв вид вяра, която е характерна за децата, доверяващи се на своя родител. Текстът в Марко 10 глава посочва, че докато учениците правят опит да отхвърлят децата, Исус ги приема, прегръща, благославя и полага ръцете Си на тях. Поредната прекрасна и величествена картина.

От този и други епизоди от текста в Марко 10 глава виждаме, че в учението на Господа има обръщане на представата за това, кой е пръв и кой последен според критериите на царството. Още една превъзходна провокация, конфронтираща плътския начин на мислене. Божията подредба е основана на логиката на небето, а не на земните критерии. Пръв е този, който в очите на света е последен, защото е оставил това, което има стойност за земния живот, за да последва Божия Син. Последен е този, който е пръв за светогледните стандарти на нямащите вяра, защото той има притежания, които му осигуряват сигурния, но суетен живот в настоящето.

* * * * * * *

И като видя отдалеч една разлистила се смоковница, дойде дано би намерил нещо на нея; но като дойде до нея, не намери нищо, само едни листа, защото не беше време за смокини. И Той проговори, думайки й: Отсега нататък никой да не яде плод от тебе до века. И учениците Му чуха това.

Марко 11:13-14

През последната седмица от земното служение на Исус Христос се случва събитие, което буди разбираемо недоумение у читателя на Евангелието на Марко. Отправяйки се към Ерусалим, Божият Син вижда една смокиня и отива до нея с надеждата да намери плод, за да се нахрани. Дървото се е разлистило, но само толкова. На него няма плод. Тогава Исус изговаря следните думи: „Отсега нататък никой да не яде плод от тебе до века“ (Марко 11:14)

Изключително странна постъпка, имайки предвид, че сезонът не предполага дървото да ражда плод. Тук идва въпросът какъв всъщност е истинския замисъл в Христовото действие? Лесният отговор е записан в прав текст и е свързан с урок за вярата, който Господа преподава на Своите ученици. „А Исус в отговор им каза: Имайте вяра в Бога. Истина ви казвам: Който рече на тая планина: Дигни се и хвърли се в морето, и не се усъмни в сърцето си, но повярва, че онова, което казва, се сбъдва, ще му стане. Затова ви казвам: Всичко каквото поискате в молитва вярвайте, че сте го получили, и ще ви се сбъдне“ (Марко 11:22-24). Разбира се, от цялостния контекст на Писанието ние винаги трябва да помним, че вярата в Бога действа в съответствие с Неговата воля, а не с нашите егоистични желания – нещо, което трябва да имаме предвид при възприемането и прилагането на горните стихове.

Другият извод, който можем да си извадим от пасажа за смокинята в Марко 11 глава е, че проклинането на смокинята не е някакво неуравновесено действие от страна на Исус, а пророчески акт с изключително дълбоко значение. Смокинята е символ на Израел. Разлистилото се дърво претенциозно обещава, че може да дава плод, но това е само на външен вид. Когато Създателят му идва, за да намери храна, такава няма.

Разсъжденията за случката със смокинята отправят погледа ни и към една притча, която Христос изговаря около половин година по-рано. „Каза и тая притча: Някой си имаше в лозето си посадена смоковница; и дойде да търси плод на нея, но не намери. И рече на лозаря: Ето три години как дохождам да търся плод на тая смоковница, но не намирам; отсечи я; защо да запразня земята? А той в отговор му рече: Господарю, остави я и това лято, докле разкопая около нея и насипя тор; и ако подир това даде плод, добре, но ако не, ще я отсечеш“ (Лука 11:6-9). Само няколко дни след събитията в Марко 11 глава Христос е предаден на Пилат. Божият Син е неразпознат, презрян и отхвърлен от юдеите и значението на пророческата демонстрация на Господа се налага от само себе си. Проклинането на смокинята е действие, което разкрива, че заради незачитане на Божия Син смокинята Израел е обречена да бъде безплодна и изсъхнала.

* * * * * * *

Не сте ли прочели нито това писание: Камъкът, който отхвърлиха зидарите, Той стана глава на ъгъла, от Господа е това. И чудно е в нашите очи?

Марко 12:10-11

„Тогава пращат при Него някои от фарисеите и иродианите за да Го впримчат в говоренето Му.“ Това изречение от Евангелието на Марко 12 глава, 13 стих, представя една често срещана динамика от земното служение на Исус. Конфронтацията между Господа и елита на юдеите много често се проявява в желанието на еврейските лидери да намерят повод срещу Христос, за да го обвинят или в предателство към народа, или в незачитане на техните закони.

В Марко 12:13 срещаме интересната дума „впримчвам“, използвана по повод намеренията на религиозните и светски водачи да неутрализират Господ Исус и да прекратят веднъж за винаги Неговата дейност. Според Речника на българския език думата означава с хитрост или сила да успея да принудя някого да извърши нещо неприятно. Впримчването всъщност е попадане в примка. Има известна разлика от това някой да стъпи в капан и да се окаже в примка. Капанът щраква рязко, докато примката се затяга с всяко движение, което бива предприето. В случая се очаква Господ да се обвърже със Собствените Си думи, което да доведе до повод за законно обвинение срещу Него.

Фарисеите и иродианите искат да впримчат Божият Син като поставят популярния Наставник в неловка ситуация, свързана с отношението Му към финансовата система на Римската империя. „Право ли е да даваме данък на Кесаря, или не?“ (Марко 12:14б) лицемерно питат изпратените агенти на властта, за да впримчат Господа. А впримчваното като че ли е вързано в кърпа. Примката няма как да не се затегне. Пред Изпитвания има само два възможни отговора и двата са неблагоприятни за Него. Това е характерно за впримчването – виждаш или ти се предлагат възможности, които неминуемо те обвързват. По същата логика се очаква и Исус от Назарет да попадне в примката. Той обаче иска лицемерните Му събеседници да покажат една от монетите, които се използват в империята, след което повежда разговора в неочаквана за тях посока. Божията мъдрост не може да бъде впримчена. И нещо повече, от развитието на ситуацията става пределно ясно, че който се изправя срещу Премъдрия Господар на вселената при всички положения попада в собствената си примка.

* * * * * * *

… защото през ония дни ще има скръб небивала до сега от началото на създанието, което Бог е създал, нито ще има такава.

Марко 13:19

В началото на 13-та глава на Евангелието на Марко един от учениците на Господа се възхищава от впечатляващите сгради в Ерусалим: „Учителю, виж какви камъни и какви здания!“ (Марко 13:1). Отговорът на Исус гласи следното: „Виждаш ли тия големи здания! Няма да остане тук камък на камък, който да не се срине.“ (Марко 13:2) Иначе казано, на искреното възхищение на Своя последовател Учителят отвръща „а ти виждаш ли?“. Виж с духовните очи, виж в перспектива, виж това, което е в съответствие с Божиите съдби, виж изпълнението на Божието слово и проумей волята на Създателя.

Малко след това, седейки на Елеонския хълм, точно срещу величествения храм, Господ общува насаме с Петър, Яков и Андрей. Интересът за бъдещите събития е събуден у будните ученици и те искат да знаят: „Кажи ни, кога ще бъде това? и какъв ще бъде знакът, когато всичко това предстои да се изпълни?“ (Марко 13:4) Господа не се противи на подобен копнеж за знание и споделя с тримата Своето учение за последните времена. Исус говори за „свършека“ и заедно с предсказанията за събитията, които предстоят, насърчава учениците да внимават на себе си.

Марко 13 глава завършва с предупреждението „бдете“. Ние трябва да се подготвим за тежките дни, които предстоят. Можем да устоим, като се подготвяме не само поотделно, но и заедно като църква, която ходи в единство с Бог. А Господ е Този, Който защитава и се грижи за Своите деца тогава, когато устояването стане наистина трудно във времето на една безпрецедентна скръб (Марко 13:19). Той е Същият, Който чрез посланието на апостол Павел ни обещава, че никой няма да бъде изпитан повече, отколкото може да понесе. „Никакво изпитание не ви е постигнало освен това, което може да носи човек; обаче, Бог е верен, Който няма да ви остави да бъдете изпитани повече, отколкото ви е силата, но заедно с изпитанието ще даде и изходен път, така щото да можете да го издържите.“ (1 Коринтяни 10:13)

* * * * * * *

И трети път дохожда и им казва: Още ли спите и почивате? Доста е! Дойде часът! Ето, Човешкият Син се предава в ръцете на грешниците.

Марко 14:41

Краят на земното служение на Христос наближава. Божият Син изпраща двама от Своите ученици да организират всичко необходимо за честване на предстоящия празник. Празникът се нарича Пасха и за него четем в Стария Завет, в книгата Изход. Задачата е изпълнена прилежно, а ние следва, с помощта на Святия Дух, внимателно да се запознаем с този значим епизод от Евангелието на Марко 14 глава, за да разберем повече от тайната на превъзходния Нов Завет. Пасажът за Господната трапеза има изключително дълбок смисъл, защото разкрива новозаветната същност на един старозаветен празник, който съдържа в себе си пророческо послание, касаещо вечната съдба на човека.

Пасхата не е просто поредния етнически фестивал. Някое от онези празненства, които всеки народ има в календара си. Вплетеното съдържание в този празник е с различна стойност. Той е пророчески предобраз за най-важното събитие в човешката история. Пасхата, която Господа празнува с учениците Си (Марко 14 глава), е изпълняващо се в момента пророчество, идващо от вечността – пророчество, което разкрива истината за най-великото дело в човешката история. Истината за всегдашната жертва. „Всегдашна“ означава траеща завинаги. За коя жертва може да се каже, че трае завинаги? Всеки, който има духовните сетива да прозре смисъла на събитието, ще разбере, че то сочи към изпълнението на вдъхновените от Святия Дух пророчески Писания.

„И когато ядяха, Исус взе хляб и като благослови, разчупи, даде им, и рече: Вземете, (яжте); това е Моето тяло. Взе и чашата, благослови, и даде им; и те всички пиха от нея. (Марко 14:22-23) Докато е на трапезата със Своите ученици, Господ Исус не възпоменава излизането на евреите от Египет (какъвто основен смисъл на празника придават представителите на юдейския етнос), но разкрива пред целия свят истинското новозаветно значение на Пасхата. Отправя погледа на хората към изкупителната жертва, чрез която Божият Син носи спасение за всеки, който Го приеме в сърцето си.

* * * * * * *

А оня, който Го предаваше, беше им дал знак, казвайки: Когото целуна, Той е; хванете Го и Го заведете, като Го пазите здраво.

Марко 14:44

Предателството е целенасочено нарушение на верността към някого чрез думи и поведение, което води до негативни последици за обекта на това деяние. Падението, от своя страна, може да бъде дефинирано с помощта на някои от синонимите на въпросната дума – синоними като отклонение, прегрешение, ренегатство, отстъпничество и т.н. Падението и предателството си приличат, но в описаните събития в Марко 14 глава, а и знаейки продължението на евангелската история, можем да направим ясно разграничение между двете понятия.

Фаталното предателство на Юда Искариотски и временното падение на Господните ученици си приличат, но и се различават изключително много. Един от основните обединителни елементи е свързан с това, че и двете се случват във време на крайно противопоставяне срещу личността на Господа. Когато е мирно и животът си тече в обичайните лесно предвидими коловози, всеки изглежда непоклатим. Устояването във вярата обаче си проличава тогава, когато човек е предизвикан да направи труден избор във враждебна среда – избор, който неминуемо ще доведе до плащане на висока цена.

В случая с Юда цената на неговото предателство е вечно погубване на душата му. Този, за когото Божият Син казва, че е по-добре да не се беше раждал, подтикнат от своите огорчение и порочност, решава да предаде Христос с целувка. Жестоко и цинично деяние, защото това, което изглежда като знак на обич всъщност е самият акт на отричане от Спасителя. И резултатът е налице – Божият Син е разпознат от враговете Си, след което е арестуван, за да бъде осъден на скалъпен процес. Истински страшна обаче е съдбата на предателя.

Примерът на най-близките ученици на Господа, от друга страна, ни отвежда към разбирането, че с нашите недостатъчни човешки сили не можем да се противостоим на силата на врага, защото той наистина изглежда страшен. С Божията благодат обаче, подарена чрез излетия в сърцата ни Святия Дух, съотношението на силите се променя и ние вече сме повече от победители, защото не разчитаме единствено на себе си, но имаме на разположение помощта на Този, Който създаде всичко видимо и невидимо.

* * * * * * *

А Исус като издаде силен глас, издъхна. И завесата на храма се раздра на две, отгоре до долу.

Марко 15:37-38

Евангелието на Марко, глава 15. Предстоят най-важните три дни в историята на света. Дните, които съдържат в себе си всичката надежда на човешкия род, защото, заради случилото се през тези дни, се реализира величествения Божи план за изкупление на предадените в робство обречени на смърт грешници. Предстоят най-важните три дни в историята на света, след които е разкрита същността на истинската свобода; най-важните три дни, след които са разчупени оковите на безнадеждността и безсмислието; дните, след които от бившите роби се ражда един народ за Божие притежание – избран народ, царско свещенство, хора, които Бог придоби за да възвестяват посланието на свободата.

В първия от тези дни се случва най-голямата и най-жестока несправедливост в историята – несправедливост, която обаче единствена може да възстанови справедливостта и правдата и да даде смисъл на съществуването на всеки от нас. Царят на мира е разпънат като разбойник – това е цената на откупа. Жестока и кървава цена. Цена, която се изразява в това, че Божият Син, Господ Исус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове, Този, Който е Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, стигна до край в покорството към Своя Отец, за да ни изкупи от пленничеството на мрака.

Велика победа. Перифразирайки историка от края на 19 век Филип Шаф, нека помним, че в същността на истинския християнин е винаги да се връща към все по-дълбоко съзерцание и преклонение пред осъзнаване на величието на личността и изкупителното дело на Исус Христос, Който е и винаги ще бъде слънцето на историята, чудото на чудесата, централната мистерия на благочестието, и неизчерпаемия извор на спасение и живот за изгубената човешка раса.

В съзерцание и преклонение пред Господа прочитаме следната част от текста в 15 глава: „И завеждат Исуса на мястото Голгота, което значи лобно място. И подаваха Му вино смесено със смирна, но Той не прие. И като Го разпъват, разделят си дрехите Му, и хвърлят жребий за тях, кой какво да вземе. А беше третият час, когато Го разпнаха.“ (Марко 15:22-25) Исус вече е на лобното Си място. Идва времето за най-страшното страдание. Но защо това грандиозно събитие е описано така семпло. Защо? Защо в описанието липсва богат художествен език? Всичко за делото на изкуплението е записано ясно, точно, без излишна украса. Вероятно отговорът на тези въпроси е също толкова обикновен, колкото „обикновен“ е и самият текст от Евангелието на Марко. Защото събитието, което разкрива откупа няма нужда от допълнително украсяване. Съдържанието му е това, което разтърсва из основи човешката същност. Когато човек е останал безмълвен заради откровението за страданието на Божия Син, разбира, че описанието на Христовата жертва няма нужда от натоварен с цветове език, за да бъде постигнат ефект. Ефектът идва от самата значимост на жертвата.

* * * * * * *

И рече им: Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всяка твар.

Марко 16:15

В първия ден на седмицата, при изгрев слънце, три жени се отправят към гроб, който е изсечен в скала. Гроб, в който е положено тялото на техния Учител. Подготвят се да помажат мъртвото тяло на Този, Когото доскоро са следвали, възхищавали са се на думите Му и са били очевидци на пречудните Му дела. Купили са аромати, за да ги излеят върху тялото. Такъв е погребалния обичай по онези земи.

Три дни по-рано Исус е погребан от Йосиф от Ариматея, но сега се е открила благоприятната възможност да бъде подготвено тялото Му за предстоящото тление. Жените вървят към целта си, разговаряйки за един съществен проблем, пред който предстои да се изправят. Вероятността да нямат достъп до тленните останки е голяма заради големината на препятствието – огромен камък, който е поставен на входа на скалния гроб. В този момент те все още не знаят, че наистина няма да помажат мъртвото тяло, но причината за този „провал“ в плановете им ще бъде съвсем друга.

Погледите им са впити в земята – гледка, разкриваща душевното състояние на хора, които погребват свой близък. Щом вдигат очите си обаче притеснените жени виждат, че препятствието е отстранено по някаква причина. Камъкът на входа на гроба е преместен. Жените влизат в гроба, но, о, ужас…! Тялото на Исус го няма. Вместо това някакъв юноша седи в гробницата. Младежът е облечен в бяло, не в черно. Жените са повече от изненадани. И как да е иначе. Учудването в подобна ситуация (не, че човешката история познава сходни обстоятелства) е логично. Нещо повече. Учудването тепърва предстои.

Тогава юношата с белите дрехи проговаря. Думите му също са учудващи. Заявява им ясно Кого търсят, разкрива им причината, поради която няма да го намерят тук и им показва празното място където е лежало тялото Му. Иначе казано – тук беше, но сега Го няма. Провал в плановете за погребване на любимия Учител, защото… Защото животът триумфира над най-големия враг на човека. Смъртта е победена от живота и гробът е завинаги празен.

Ако смъртта бе оставена непобедена, щеше да продължава да властва над човешкия род; ако смъртта бе оставена непобедена, щеше да продължава да сее безнадеждност. Ако животът свършва с последния дъх, защо въобще е нужно да се стремим да правим нещо благородно, значимо и стойностно?

Великата новина обаче е, че Христос възкръсна. Във възкресението се съдържа самата същност на човешкото битие. Заради възкресението животът вече има смисъл. Заради възкресението, ние, вярващите в Божия Син, имаме пълното основание да се радваме и да тържествуваме, защото чрез Христос сме сънаследници на Неговата победа над смъртта. Заради възкресението, най-големият ни противник е завинаги победен.