Франклин Томас (2-ра част)

       Франклин Томас и тайната на  щастието

                                 мелодрама

  Това е роман на щастието, това е най-доброто, което съм способен да напиша, това са най-позитивните чувства, които бих могъл да излея! Когато го четете от време навреме си пускайте тихо някоя разтърсваща балада или някоя красива музика. Може би така ще усетите истинската същност на това, което искам да кажа! Приятно четене!

                                    .......

   - Как са гаджетата? - попита в шегаджийски тон Франклин. Но настроението на Сюзън рязко се понижи, усмивката и угасна  и тя наведе глава. Франклин, осъзнавайки че е бръкнал в раната тутакси се опита да поправи стореното:
   - Хич да не ти пука, старай се да се чувстваш добре, независимо от ситуацията, в която се намираш.
   - Ти винаги ли си в добро настроение? - попита тя.
   - Да - отвърна той.
   - Блазе ти - обобщи Сюзън - де да можех и аз да съм така.
   - Защо не опиташ? Не мисля че ще ти е трудно.
   - Ти и предния път ми каза същото. Може би нямаш и никога не си имал проблеми.
   - А може би не ги приемам толкова навътре.
  Автобусът спря и шофьорът извика:
   - Това е последна спирка, слизайте!
  Сюзън слезе заедно с младежите. Франклин се приближи до нея:
   - Хайде да направим една приятна разходка, после да хванем другия рейс.
  Момичето се съгласи и тръгна заедно с петимата мъже и двете момичета, облечени в жълто-оранжеви дрехи.

   - Вие улични музиканти ли сте? - попита Сюзън.
   - Не само. Свирим, а и отделно вършим и други неща - отвърна един от тях
   - А как се казва групата?
   - Групата се казва The Happybend,  аз съм Албърт!
   - Кони - едно от момичетата протегна ръка.
   - Аз съм Филип, приятел на Кони.
   - А аз пък съм Грегъри - обади се чернокож младеж.
   - Аз съм Моника - подае ръка другата девойка.
   - А аз съм Били и харесвам Моника, но тя не ми обръща внимание! - намигна едно дългокосо момче.
  Всички тук бяха във ведро и шеговито настроение. На Сюзън и бе особено приятно с тези оранжеви младежи.
   - Ами ти с какво се занимаваш? - попита я Франклин.
   - В момента следвам маркетинг тук, в Университета. Отделно работя в една фирма за текстил. Ами вие какви други неща вършите?
   - Освен че свирим на улиците ли? - попита Били.
   - Да!
   - Раздаваме брошури или реклами, продаваме някакви дрънкулки. Зависи какво ни предложат, важното е да сме сред хората.
   - Да сте сред хората?
   - Да. Ние имаме един стремеж или кауза, както ти е удобно така го наречи.
   - И каква е, ако не е тайна?
   - Да се стремим към АБСОЛЮТНОТО ЩАСТИЕ! - каза Франклин Томас.
   - Целта ни е да направим колкото се може повече хора щастливи - обади се Моника.
   - Уауууу - възкликна Сюзън - нали не сте някаква секта?
   - Нееее, просто го имаме като цел, като фиксидея! Свирим и пеем главно такива песни, говорим позитивни неща.
   - Сега сме петима, но имаме още около петдесетина поддръжници. На много от тях сме помогнали да преодолеят трудностите и да станат щастливи. За нас най-важното е да си позитивна личност без предразсъдъци.
  Сюзън слушаше с възторг. Това бяха младежи, които се стремяха да помагат на хората, тя досега не бе виждала такива.
   - Но по света се случват толкова лоши неща - смърт на близък човек, скандали с хората, които обичаш, има толкова природни стихии, които разрушават жилището ти и оставаш на улицата. Как тези хора ще бъдат щастливи?
   - Всичко се преодолява, стига да знаеш как. - отвърна Франклин - знаеш ли откъде ми дойде идеята за всичко това?
   - Откъде?
   - Преди пет години работех в един магазин. В този магазин често се отбиваше един клошар, за да се стопли и да похапне нещо, ако някой му даде. В началото не му обръщах кой знае какво внимание, защото всички се отнасяха грубо с него и го гонеха. Но аз забелязах, че той винаги беше във весело настроение и говореше само позитивни неща. А нямаше нищо и никой - бяха взели жилището му с измама, съпругата и синът му преди това починали, а дъщеря му не е искала да го погледне. Но въпреки всичките беди той така и не каза лоша дума за някого, винаги се шегуваше и изглеждаше като един щастлив бедняк, много по-щастлив от мрачните и свирепи "богаташи" от магазина.
   - И какво стана с него?
   - Умря! При едно рязко захлаждане го намерили зад магазина замръзнал. Умрял докато е спал. Приех го много трудно, няколко дена не можах да спя. И тогава разбрах една максима - КОГАТО УМРЕ ЧОВЕК, ДАРЯВАЩ ЩАСТИЕ И ПОЗИТИВНИ ЕМОЦИИ ЗАГУБАТА Е ОГРОМНА, независимо колко близък ти е човека. Дори и колегите в магазина, независимо че не го обичаха коментираха дълго след това неговата смърт.
   - Аха!
  И си казах: "Аз имам много повече от него, защо и аз да не мога да бъда щастлив?
   - И от раз стана щастливец, така ли?
   - Не, разбира се! Това се гради с време! И с много старание! Просто си казваш - ще говоря с усмивка без значение от настроението, няма да говоря лоши неща, няма да говоря зад гърба на никого, около мен атмосферата трябва да е позитивна.
   - И как тези неща могат да те направят щастлив?
   - Всичко си идва от само себе си. Просто ще имаш повече приятели, защото на всеки ще му бъде приятно с теб. А повече приятели означава, че повече хора биха те подкрепили, биха ти помогнали в една лоша ситуация..
   - А защо си мислиш, че ще си щастлив, ако имаш приятели?
   - Не приятелите са причината за щастието, а самото ти поведение. Просто ти предразполагаш другите към красив разговор, от който се натрупват положителни емоции, които те зареждат с положителна енергия. И няма как в един такъв момент да не се чувстваш щастлив. Тогава си казваш - защо пък да не е така всеки ден? И малко по малко ти навлизаш в света на успеха, защото щастието предразполага успешен живот!
   - А не е ли обратното - успешния живот да е причината за щастието?
   - Не е! В много случаи може да си успял от финансова или друга гледна точка, но да не си щастлив. А човек, достигнал абсолютното щастие няма как да не успее в живота.
   - Значи според теб животът на онзи клошар е успешен, така ли?
   - Точно така! Може би ще го разбереш след време!

  Сюзън прекара страхотно с приятната компания и се отдели от тях късно вечерта. Никога не се е чувствала толкова добре, рядко някой се бе отнасял така мило с нея. Возеха се на автобусите, достигаха чак до другия край на линията и се връщаха обратно. Разговаряха с непознати, говореха за щастието и красотата на живота, свиреха и пееха весели песни по автобусите. Минаваха покрай много тълпи от стачкуващи граждани, които според тях носеха в себе си злоба и отрицателна енергия. После слязоха на централния площад, където продължиха с забавните си дейности. Накрая отидоха в едно невзрачно, но обширно помещение в изоставена сграда до централния площад, което държаха под наем и там продължиха да свирят и пеят "щастливите" си песни. Франклин Томас бе чудесен, красивият младеж с кестенявата коса и сините очи оставяше все по-дълбока следа в съзнанието на младата дама. Вече наближаваше полунощ, когато тя каза:
   - Скоро ще дойде последният автобус и трябва да го хвана. Утре съм на лекции, а след това на работа и трябва да се наспя.
   - Ами добре, щом трябва - отвърна Франклин - искам да те попитам нещо.
   - Давай.
   - Ще се присъединиш ли към нас?
   - Амии... много съм заета със задължения. Аз уча и работя и рядко ми остава повече време.
   - Няма значение кога и как ще можеш, важното е да си с нас и да се стремиш към щастието.
   - Ми добре. Ще помисля.
   - Искам да те видя пак! - настоя Франклин.
   - Добре. Утре вечерта след работа мога да сляза тук.
   - Към колко?
   - Към седем.

  Сюзън се прибра сияеща. Мислите и този път бяха насочени към страхотната компания и по-точно към Франклин. Изключително много се радваше, че той поиска да се видят отново, макар и в момента на разговора да не реагира толкова въодушевено. Но това бе една от тайните на красивите момичета - не бива да се поддават толкова лесно на провокации. Или поне така да изглежда.
  Когато видя телефона, се сети за Питър и настроението за миг се понижи. Но все още бе на гребена на приятната вълна от спомени за отминаващия ден. Все пак попита майка си, която живееше в другата част на къщата, дали някой я търсел. И макар че получи отрицателен отговор и куп упреци, че се занимава с глупаци (имайки предвид Питър) тя не се разстрои особено.


                                                  .........

  Влакът се движеше по редовния си курс от Олтън до Нюпорт таун. Този път Питър Дилън не бе заспал а се взираше заедно с много други пътници в неземната красота на планинската местност. Постоянното тракане на колелетата не пречеше и не смущаваше младежа по пътя му към вдъхновението. Веднага след като се разделиха с Натали той хвана влака за Олтън за да отиде на друга среща. Младежът бе донякъде доволен, макар и отегчен поради едни или други обстоятелства. Той се видя с една от красавиците - Пег, с която се бе запознал преди няколко дена на купона. Тя бе красива колкото Сюзън, но с далеч по-беден речник и възможности. Бе похарчил близо двадесет долара в някакви долнопробни заведения или магазини за дрехи. Тази хубавица бе прекалено нахална и алчна. Сексът с нея не бе кой знае какво удоволствие - през повечето време стоеше неподвижна като дърво. Единственото положително в Пег бе красотата и. Питър си даде дума повече да не се среща с нея.
  А Сюзън? Тя отново щеше да го разпитва къде е бил, да му се скара, че отново е излязъл несериозен. Трябваше отново да измисли начин, по който да се оправдае. Знаеше, че майка му и баща му ще го посрещнат с думите, че телефонът е прегрял. Но красивата гледка действаше отпускащо и разведряващо на нервите му. Той отново щеше да измисли добро оправдание. А и Сюзън е добро момиче - ще го приеме, независимо колко реалистично звучи. Питър наблюдаваше красивите сини остри върхове и по лицето му грейна широка усмивка.

   - Къде беше цяла нощ? Пак ли скита като луд? Знаеш ли как се притеснихме с татко ти?- попита настойнически Хана Дилън, майката на Питър.
   - Ходих насам - натам. Звъня ли телефона?
   - Този път не.
   - Не?! - учуди се Питър - никой не ме е търсил?
   - Цял ден бях тук. Обади се единствено Мая и я поканих на кафе. Разказа ми за стачката, на която е присъствала и как някои екстремисти са чупели витрини. Това беше.
   - Значи Сюзън не ме е търсила? - попита Питър с нескрита радост.
   - Ми да. Сигурно вече и е писнало от теб и от твоите глупави постъпки.
  По-късно, в леглото Питър Дилън мислеше за Сюзън. Беше добре, че не го е търсила. Означаваше, че ще си спести едно обяснение. Но другият въпрос бе "защо". Не се бе случвало досега красавицата да не му се обади поне няколко пъти на ден. Особено ако е сърдита. Спомни си за вчерашния ден - тя го хвана с Натали точно преди да влязат тук! Беше го засичала и друг път с момичета - по центъра или на парка, но винаги му бе прощавала след малък скандал. Обаче този път не го бе потърсила цял ден и цяла нощ! Питър не трябваше да си позволява да я загуби - все пак тя бе най-доброто и красиво момиче, което бе имал някога. Утре тя щеше да му звънне, а ако не -  след обяд той щеше да и се обади в работата. И тогава нещата щяха да се успокоят.

  Лекциите на Сюзън минаха бавно, но тя бе в приповдигнато настроение. Работата и спореше - бе направила много бройки. Малко преди края на работния ден телефонът до нея звънна:
   - Да, моля!
   - Здравей, скъпа! - Сюзън позна гласа на Питър.
   - Да, Питър, кажи.
   - Амии... обаждам се да ти се извиня за оня ден! - сърцето на момичето щеше да подскочи, защото за пръв път Питър и се обаждаше да се извини. Гласът му звучеше виновно и искрено - съжалявам, че реагирах така.
   - Кое беше това момиче?
   - Натали. Моя стара позната. Нищо общо нямаме, честно!! Видяхме се само като приятели. Тя знае, че обичам само теб.
   - Добре, Пит, няма проблеми.
   - Ще се видим ли по-късно? - не и бе задавал този въпрос отдавна.
   - Не мога, тази вечер имам други ангажименти! - тя отдавна не му бе отказвала среща.
   - Какви ангажименти? - попита Питър и в гласа му се четеше уплаха и разочарование.
   - Нищо особено. Затварям, че имам много работа!
   - Чакай, чакай! Утре ще се видим ли?
   - Ами утре става. Чао! - и тя затвори телефона. Време беше тя да играе ролята на "принцесата".

  Франклин я чакаше на спирката, като в едната си ръка държеше малък букет с цветя. Този път беше сам. Тя беше там точно в седем.
   - Къде са останалите? - попита Сюзън, след като Франклин и даде цветята.
   - Не може все да сме заедно. А и всеки от нас има и лични дела. Утре пак ще се видим - Франклин отново бе усмихнат и сияещ - толкова се радвам, че отново се виждаме.
   - Защо точно мен? Защо така се радваш като ме видиш? Може би има и други, с които би предпочел да бъдеш.
   - Тук, на улицата често се запознавам с хора, има сред тях много красиви момичета или жени. Но в теб откривам много по-различна личност от тях. Има нещо в теб, което е необяснимо, не мога да кажа точно какво! - тук Франклин спря и изглежда леко се смути, но след това попита: - А на теб приятно ли ти е да ме срещаш?
   - Ами да. С теб се чувствам... някакси... щастлива. Май е време да ти споделя нещо.
   - Слушам те.
   - Имам приятел! - тези думи като че прободоха Франклин, защото като че ли за миг нещо премина през него, но изражението му остана усмихнато.
   - Ами нормално. Такова умно и красиво момиче като теб има много обожатели.
   - Лошото е, че той не ми обръща внимание. Има си някакви свои приятелки, които боготвори, а за мен се сеща само когато има нужда.
   - Разбирам - каза Франклин след като помисли няколко секунди - а ти често ли му звъниш и му искаш обяснения?
   - Ми да. Просто искам да знам къде е и защо не ме търси като е обещал.
   - Вероятно точно тук ти е грешката. Повечето мъже не обичат да бъдат подканвани и подсещани постоянно. Сигурно ако престанеш да го търсиш той ще се сети за теб. И ако продължиш да се държиш по този начин ще си размените ролите.
   - Аз в момента правя точно така - каза Сюзън и се усмихна - и преди два часа за пръв път се обади да ме моли за прошка. А ти вероятно си доста навътре в нещата, защото го каза прекалено точно.
   - Не съм много навътре, но постоянните разговори с хората ме понаучиха на някои неща.
  Двамата свиха зад един ъгъл и влязоха в една сладкарница. Седнаха на едно сепаре с хубав изглед към планината и си поръчаха по една паста и по една кола.
   - Присъединяват ли се хора към вашето "щастливо" сдружение?
   - Всеки ден идват при нас. В повечето случаи се събираме в онази изоставена сграда и там беседваме. Често при нас идват хора, претърпели голямо разочарование и след няколко дълги разговора вече мислят много по-положително. А понякога ни заговарят на улицата или по автобусите и търсят щастлива приказка или помощ.
   - И вие им помагате, нали така?
   - Да. Или поне се опитваме. Но във всички случаи на покрусените им става по-леко.
   - Това е много благородна кауза. Не печелите ли от това, не искате ли пари от хората?
   - Не. Ако го правехме за пари ефектът нямаше да е същия. Когато вземеш пари от някого, той разбира, че всичко е фалшиво. Ние печелим от друго - от музиката, от брошурите или от дрънкулките, които продаваме.
  Сюзън го слушаше с интерес. Имаше чувството, че все повече навлиза навътре, все по-приятно се чувства в компанията на този лъчезарен млад мъж.
   - Ти вероятно много страдаш от пренебрежителното отношение на приятеля ти? - попита я той.
   - Как разбра?
   - Предните два пъти беше доста оклюмала и омърлушена. Разбирах, че не ти се говори за това и не те карах. Но такова състояние е характерно само за любовните разочарования.
   - А защо мислиш, че не е било например проблеми в работата или в семейството?
   - Изражението ти беше по-различно - очите ти копнееха, все едно си повтаряше непрекъснато "защо", "защо". И когато застанах срещу теб в началото ме поглеждаше с огромно нежелание, даже бих казал омраза. Ако беше проблеми в семейството или в работата щеше да имаш просто сърдито изражение.
  Сюзън го гледаше със застинало изражение, като гръмната. Той току-що и бе обяснил най-тънките нишки на състоянието и. Този човек просто бе гениален психолог. Той вероятно знаеше как да разсмее дори и най мрачните хора. Сюзън усещаше, че вече се привързва безвъзвратно към Франлкин. Опита се да го сравни с Питър - разликата между тях двамата бе огромна. Питър също не бе грозен, но имаше скучно и дървено изражение. Може да дотегне на всеки с преправеното миловидно лице и постоянните оплаквания и оправдания. Франклин бе коренна разлика - ведър, усмихнат, сияещ. В началото го мислеше за някакъв простоват веселяк, но той всеки път демонстрираше големи познания, особено по психология. А и стремежът му да прави хората щастливи бе повече от благороден.
   - Ти да не си доктор по психология? - попита го на шега Сюзън.
   - Не! Можеш ли да повярваш, че в момента следвам машинно инженерство в Стамфорд!
   - Следваш! В Стамфорд! Уаууууу, в университета ли?
   - Да. Но задочно. Все пак трябва да работя и да се грижа за майка ми.
   - Защо?
   - Проблеми със сърцето. Скоро ще и правят операция и ще и слагат байпас. Дай да сменим темата - отговори Франклин, като се стараеше гласът му да звучи небрежно.
   - Дадено - съгласи се Сюзън, но остана някак вглъбена.
   - А ти как си с ученето? Работата върви ли? - опита се да я разведри Франклин.
   - Всичко е перфектно - излъга Сюзън.
   - Така и трябва да бъде!!!
  След това Франклин и разказа няколко смешни истории и двамата се смяха и веселиха. Младежът демонстрираше голямо чувство за хумор, което се хареса много на Сюзън. След като Франклин плати двамата станаха от сепарето и се запътиха към изоставената сграда. Там Франклин изсвири на китарата си няколко приятни мелодии, които посвети на нея. Всичко мина във веселби и закачки, в сериозни и несериозни приказки. Когато вече трябваше да се разделят на Сюзън и се струваше, че времето е отлетяло много бързо. Някъде надалеч се чуваха стоическите викове на стачкуващи хора. Бяха пуснали слух, че се готви гражданска война. На спирката, когато чакаха автобуса, Франклин стана сериозен.
   - Сюзън, искам да ти кажа нещо.
   - Казвай, Франк.
   - Сюзън, аз наистина те харесвам. Може би дори започвам да се влюбвам - след това въздъхна все едно се е освободил от огромен товар. Сюзън се усмихна. Франклин се наведе и я целуна по устните, но тя го избута:
   - Не съм сигурна...
   - Няма проблем, Сю.
   - Все още съм обвързана... макар че съм го хващала... не съм сигурна дали мога да му изневеря. Трябва да скъсам с него и... - Сюзън бе притеснена. Явно имаше някакви нейни граници и принципи, които спазваше. Вероятно мнозина биха я упрекнали за този отказ, биха и казали: "Спусни се в живота, в приятните преживявания, зарежи го оня, и без това не е сериозен и ти изневерява". Но Сюзън не бе от този тип хора. Сюзън държеше на връзките си до последно. Такива бяха принципите и. Франклин обаче не и каза нищо подобно. Той сведе глава и каза с глас, в който се четеше съчувствие:
   - Няма проблеми, мога да те разбера. Аз съжалявам, че те поставих в такова положение. Не знаех..
   - Карай да върви.
  Светлините на автобуса се показаха. Сюзън извади лист и химикал и написа нещо, което подаде на Франклин. Беше телефонен номер, под който Сюзън бе написала името си.
   - Можем да се разбираме по телефона - каза тя.
   - Разбира се! Още тази вечер ще ти се обадя!
   - Ако го направиш, ще се зарадвам много! - възкликна Сюзън и се качи на спрелия автобус. Франклин и помаха за довиждане.

  Питър отново се видя с Натали на по кафе, преди гаджето и я вземе. Този път обаче Питър бе по-мълчалив и това не остана незабелязано у бившата му приятелка. Няколко пъти го пита как е, но той все отвръщаше, че е добре, само последния път отговори, че е леко неразположен. Питър се прибра, поздрави родителите си и ги попита дали са го търсели. Като разбра, че никой не се бе сетил за него се затвори в стаята си.  Наближаваше полунощ.  
  Питър взе слушалката и набра номера на Сюзън. Звънна няколко пъти и от отсрещната страна зазвъня красивият и глас:
   - Здрастиии - каза го с нескрита радост.
   - Здрасти, мила, какво правиш?
   - Оооо, ти ли си? Ами преди малко се прибрах - в гласа и вече нямаше радост и въодушевление.
   - Къде беше? - студено попита Питър.
   - Насам - натам. Защо питаш?
   - Интересувам се. Напоследък си станала потайна!
  Нещо ставаше с Питър. Никога не и бе говорил такива неща, никога не и бе задавал такива въпроси. Може би се страхуваше да не я загуби. Сюзън се усмихна от другата страна на слушалката.
   - Ами да, след като не ми обръщаш внимание.
   - Има ли друг? - попита пряко Питър.
  Сюзън не отговори.
   - Има ли друг? Кажи ми, моля те!
   - Тези дни се запознах с едно момче.
   - Гаджета ли сте?
   - Не, но ми е много приятно да излизам с него. Тази вечер ще ми се обади, за да се разберем къде да се чакаме.
  Питър въздъхна. Най-големият му страх се бе сбъднал. Никога преди не си бе представял точната и вярна Сюзън в обятията на друг. Питър я имаше за негова и знаеше, че тя ще остане с него. Тя му бе нещо като настойница, с грижовния си характер, макар че бе по-малка от него с три години. Той бе голямото дете.  Питър знаеше, че има вина за случващото се заради постоянните си забежки, може би и тя е чувствала същото като го е хващала с друга. Ето че сега той бе поставен в такова положение и никак не се чувстваше добре.
   - Значи утре ще се видите, нали? - с горчивина в гласа зададе въпроса Питър.
   - По всяка вероятност да.
   - В такъв случай лека нощ! - Питър тресна слушалката. В следващите два часа не излезе от стаята в очакване на телефонът да звънне. Но това така и не се случи.

  Сюзън отново бе в добро настроение. Представяше си Питър, хванал главата си с двете ръце и умислен. Тя имаше чувства към него, но многото страдания, на които е подложена, я бе подтикнало да търси възмездие и справедливост. Така му се падаше. Представи си го - скучноват и изпълнен с фалшива трогателна романтика. Представи си Франклин - бохемът и търсачът на идеалното щастие. Разликата бе голяма, Франклин бе много по-забавен и приятен. Обаче към Питър все още изпитваше силни чувства, които нямаше как да бъдат потушени толкова лесно.
  Франклин трябваше да и се обади. Дали се бе прибрал или още скиташе по автобусите.Тя не знаеше къде живее, не знаеше колко време му е нужно да се прибере. Потънала в сладки мисли тя се сепна, когато телефонът отново закънтя.
   - Да, моля!
   - Сюзън? - бе гласът на Франклин.
   - Сюзън слуша - весело отговори тя.
   - Охоооо, как сме, мацко?
   - Чудесно! Настроението е страхотно.
   - Така те искам! Как пътува?
   - Забавно. Имаше няколко стачкуващи групи, но...
   - Поне си гледала зрелище. При мен беше по-скучно.
  Говореха цели четиридесет минути. Явно Франклин беше широко скроена личност, защото почти никакви теми не му бяха чужди. Но той не говореше с някакво високомерие, като "голям разбирач", а напротив - казваше нещата възможно най-опростено, което го правеше изключително приятен събеседник. Говореха най-вече за щастливите моменти в живота, за ползите от тях и вредата от тревогите, за лошата обстановка с непрекъснатите стачки, за предстоящата гражданска война. Накрая се разбраха да се видят утре в десет.
  Сюзън легна да спи, удовлетворена от отминалия ден. Франклин бе прав, че когато човек е щастлив нещата лека полека се подреждат така, както трябва. Тя заспа дълбоко и непробудно.                                   

  Събуди се някъде към девет. Някой звънеше на входната врата. Сюзън облече халата си и тръгна към вратата. Очакваше отвън да е майка и или баща и, но когато видя Питър тя се сепна от изненада. Питър стоеше пред входната врата, в ръцете си държеше голям букет от най-различни цветя, а лицето му изразяваше угриженост.
   - Какво има, Пит? - попита настойнически Сюзън.
   - Ще отидеш ли на срещата? - Питър отговори на въпроса с въпрос.
   - Да. След малко тръгвам, защото в десет трябва да съм на пазарния площад.
  Питър и подаде букета и тя го взе.
   - Мога ли да вляза? - попита той.
   - Заповядай - покани го тя - но след двадесет минути тръгвам!
  Питър влезе и седна на канапето. След това и каза следното:
   - Не искам да ходиш на срещата!
   - Защо? - възрази момичето.
  Питър стана, като в него личеше още по-голямо притеснение. След това той падна на колене.
   - Не искам да те изгубя! - почти плачейки каза той.
   - Питър, чакай. Изправи се... А така... Защо да ме изгубиш?
   - Ти отиваш на среща с друг!
   - Нали ти каза, че сме свободни в свободното си време. Ти не се ли срещаш с други момичета?
 Питър не отговори веднага:
   - Срещам се, но... при мен е по-различно. Аз не правя нищо с тях, те са ми бивши...
   - Чакай, чакай, момче, аз кога съм казала, че с този младеж имам нещо общо?
   Той отново стоеше пред Сюзън, не знаейки какво да отговори. Накрая изригна:
   - СЮЗЪН, ОБИЧАМ ТЕ! НЕ МОГА ДА ЖИВЕЯ БЕЗ ТЕБ! СТРАХ МЕ Е ДА НЕ ТЕ ЗАГУБЯ! ТИ СИ ЕДИНСТВЕНОТО СВЯСТНО МОМИЧЕ, КОЕТО ПОЗНАВАМ!!! СЪЖАЛЯВАМ, ЧЕ НЕ ТИ ОБРЪЩАМ ТАКОВА ВНИМАНИЕ, НО ЩЕ СЕ ПРОМЕНЯ!!! - и Питър наведе глава ридаейки. Тя го прегърна.
   - Не съм казала, че ще ме загубиш! Но искам по-сериозно отношение от твоя страна. Имам чувството, че не ме зачиташ за нищо!
   - Само ми дай шанс и ще се променя!! Обещавам!!!
   - Аз още не съм скъсала с теб! Така че шансът е още с теб! - отговори с добродушен успокоителен тон Сюзън, трогната и изненадана от това признание на Питър.
   - Сюзън не ходи на срещата! Моля те!
   - Вече съм обещала, не мога така. Ще отида, и ще му кажа, че бързам!
  Питър я гледаше умоляващо с влажните си очи.
   - Добре, добре - накрая се съгласи тя - само се успокой. Тук съм, с теб!
   - Наистина ли? - възкликна Питър Дилън.
   - Наистина! Реших, че няма да ходя на срещата!
  Питър я прегърна, като я стисна толкова силно, че костите и изтракаха. Той извика със цяло гърло:
   - СЮЗЪН, ОБИЧАМ ТЕЕЕЕ!!!!
  Тя бе щастлива. Човекът, когото обичаше най-сетне се показа с истинското лице - чувствителен, романтичен, отчаян, когато бъде засегнат. В момента тя предпочиташе него, отколкото несериозния непукист Франклин, който никога не е имал проблеми. Вярно - Франклин бе доста по-лъчезарен, по-интересен, забавен и словоохотлив, но тя не бе такава. Тя също бе чувствителна, премисляща и дори нерешителна в дадени моменти. Като Питър Дълън!

  Франклин чакаше на площада. Той бе усмихнат както винаги, букетът, който носеше от хризантеми и рози контрастираше с елегантното му джентълменско облекло. Той гледаше към спиращите автобуси, а по грейналото му лице се четеше трепет и приятно очакване. Но Сюзън не идваше! А вече минаваше десет и половина!
  Той започна да се озърта и да си гледа часовника. Може пък и да се е случило нещо! Може би има причини! Франклин почака още петнадесет минути, след което тръгна към вътрешността на площада. Усмивката, макар и не толкова сияеща като в началото още беше на лицето му, но на очите му бе изписано разочарование.

  Телефонът в стаята на Сюзън звънна. Беше вече към пет, след обяд. През това време тя и Питър лежаха на леглото и мълчаха. Неприятният звън я извади от мислите, които я бяха завладели.
   - Ало - каза тя грубо.
   - Здрасти! Аз съм Франклин! - тя чу познатият мелодичен глас - Как си, мацко?
   - Какво искаш?
   - Какво мога да искам от едно красиво момиче? - пошегува се той, но Сюзън не се засмя. Питър я наблюдаваше с интерес.
   - Защо ми звъниш?
   - Как защо? Да те питам какво се е случило? Защо не дойде?  
   - Виж какво, имам си приятел и искам да ме оставиш на мира!!! Писна ми от твоите веселяшки и щастливи истории!! - тросна му се тя.
   - Какво има, Сю?
   - Нищо няма! Просто ни остави на мира! Аз си имам приятел и го обичам! Както той мен!
   - Разбирам - отвърна тихо той - ако все пак решиш, знаеш как да ме намериш!
   - Едва ли! - отговори тя и затвори телефона. Но веднага след това съжали за грубото отношение към Франклин, защото той не бе виновен за нищо и не заслужаваше такива думи. После се обърна към приятеля си и съзря широката му усмивка. Двамата се прегърнаха, отново легнаха в леглото и потънаха в мислите си!


                                        ............

  Множеството стачни действия и предупреждения, извършвани от екстремистите взеха връхната точка. Не само в Нюпорт, но и в цялата държава напрежението се нажежи до червено. Пасивността на местните власти и на правителството, въпреки гражданското неподчинение определено не бе по нрава на търсещите по-добър живот хора, които не искаха масово работниците да остават без работа и цените да се увеличават главоломно. На шести юли бе поставено началото на гражданската война. В този ден пламнаха множество правителствени сгради, държавни учреждения..
  В Нюпорт бяха запалени сградите на местния управителен съвет и на полицията. Бяха разбити много магазини и банкови офиси. Полицаите, въпреки че използваха сълзотворен газ, палки и огнестрелни оръжия не можаха да спрат многолюдните озверели тълпи.
 
  Майката на Сюзън и бащата на Питър бяха останали без работа и те също бяха сред стачкуващите. Това даваше повече пространство на двамата влюбени и възможност да бъдат заедно. Но сдобрението им трая точно два дена.
  Питър наистина бе щастлив, че Сюзън го обичаше и че му даде шанс да се изяви. В дните, когато тя беше престанала да се обажда и се бе срещала с друг бяха изключително тягостни за него, той никога не бе чувствал такъв страх, че може изведнъж....изведнъж момичето, което бе лудо по него да престане да мисли за него. Той не обичаше, когато някоя спре да му обръща внимание, особено ако става дума за Сюзън - красивата му приятелка, с която се гордееше.
  Но сега тя отново бе в обятията му. Той не можеше да прекарва дълго време в компанията на една жена, независимо колко я харесваше и колко красива беше. Имаше нужда да се види и с Натали, и с Мария (стара любов, която му се бе обадила преди два дена), както и с много други. Така че той набързо слакъпи едно оправдание и изчезна от дома и.
  Но надарената с голямо количество интелект Сюзън отново го хвана и то в такова положение, в което дори и най-лошите му представи бледнееха.    
  Тя влезе у тях и го завари пиян и дрогиран в обятията на Мария - една чернокоса красавица с котешки очи. Те правеха секс (ако изобщо е възможно толкова пияни и дрогирани същества да извършват такъв акт) или просто се любеха голи. Питър, виждайки какво е направил се опита да изглади нещата, но пияният му и зашеметен от дрогата мозък измисли възможно най-неподходящото оправдание:
   - Ооо, Сюзън, ти ли си? Защо не се обади? Ела тук с нас, поръчал съм ти момиче за тройка както обещах - кънтеше провлаченият му глас - ела, скъпа, ще ни бъде много приятно! Ще видиш, че няма да съжаляваш!
  Сюзън го гледаше втренчена и скована!
   - Отдай се на чувствата, скъпа, тук може да опитаме всичко!
  Сюзън се обърна и си тръгна. Питър се опита да се изправи, за да я спре, но не успя!   

  Тя отново обикаляше безцелно с автобуса. Всичките и мечти, надежди се изпариха в онзи момент, тя разбра колко заблудена е била през цялото време. Идваше и да вика, да крещи и да не спира, не знаеше вече какво да направи! Как можа да се върже отново на тези сладки приказки онзи ден и да му повярва отново! И сега да търпи най-голямото унижение, което може да изпита човек. Не обръщаше внимание на страховитата околност, разкриваща се през стъклата на автобуса - разбитите и подпалени магазини и тълпите от буйстващи хора.
  Сюзън направи цял курс отиване и връщане. Но сега, на третия рейс тя осъзна, че наближаваше централния площад. Тогава се сети за един човек, който липсваше в момента, в тази обстановка. Автобусът спря на площада  и тя слезе, но след това се вцепени - пазарът, който винаги бе оживен    сега представляваше скупщина от бутнати сергии, изкривени железа и боклуци, а хората се бяха отдръпнали. Отнякъде се чуваха викове на екстремисти, които скандираха кръвни обиди, Някъде в далечината бумтеше огън, и черният му дим се издигаше като грамаден буреносен облак в небето.
  Сюзън чу музика! Красива, лъчезарна и весела мелодия контрастираше на обхванатата в паника околност. Сюзън тръгна в тази посока! видя насъбрала се тълпа олоко улични музиканти, облечени в жълто-оранжеви елеци. Позна групата на Франклин и след малко го видя - отново приятен и усмихнат! Той, освен че свиреше също така пееше и забавляваше тълпата от хора, които му отвръщаха с множество усмивки и одобрителни погледи. Сюзън приближи до тях и застана някак встрани, за да бъде забелязана. По лицето и се появи усмивка, въпреки преживяването през този ден и последиците от човешката агресия, които трябваше да види.       
  В един момент Франклин се обърна към нея и я видя за миг. После отново извърна глава, като явно в този момент не съзнаваше, че вижда точно Сюзън. Но веднага след това пак     я погледна, този път продължително. Гледаше я втренчен и удивен. Тя му се усмихна широко!
  Франклин спря музиката и остави китарата, след което пред изненадания поглед на останалите хора тръгна към красивото момиче. Той все още бе изненадан и в погледът му се четеше учудване! Изведнъж се усмихна със своята заразителна усмивка, разпери ръце и се затича към Сюзън. Тя също разпери ръцете си и след миг двамата вече се прегръщаха.
  Франклин я вдигна, след което я завъртя като викаше от изненада. Радваше се като малко дете, току що получило голям подарък. Откъм тълпата проехтяха ръкопляскания.

  Те изпълниха още няколко песни, като Сюзън бе до тях и с песни се включваше от време навреме. С непринуденото си държане и с веселите песни и приказки групата печелеше много симпатизанти, някои от които вече знаеха песните им. Въпреки че наоколо бушуваше война тук атмосферата бе невероятна. После заедно с още десет човека от тълпата седмината свирци и Сюзън тръгнаха към изоставената сграда.

  Няколко бомби гръмнаха, като тътените им отекнаха като зловещо ехо, множество автомобилни сирени  огласиха града. Миг след това се извисиха и човешки писъци. Групата мина близо до сградите, криейки се от идваща към тях озверяла орда.
  В залата им ги чакаха още тридесетина човека, повечето от които бяха младежи и девойки. Почти всички бяха облечени като тях - в жълто оранжево, символизирайки стремежът си към щастие. Почти всички бяха грейнали с широки усмивки, всички започнаха да се здрависват приятелски. Сюзън бе ахнала от вълнение. Атмосферата тук бе просто 'приказна'.
  Франклин я представи, но на нея и отне доста време да се ръкува с всички. Все пак и бе приятно да се намира сред компания от толкова прекрасни хора!
  Говореха за всякакви теми, някои разказваха истории, как са били нещастни, но благодарения на Франклин Томас и групата, която бе създал сега са преоткрли щастието. Седмината музиканти бяха кръстили групата си "Happybend" (Бандата на щастливите), а цялото сформирование, което бе тук - "The Happy people" (Щастливците).
  След това някои започнаха да разказват случаи, при които са се опитали да помогнат на нещастни хора. Всеки един такъв разказ се приемаше с аплодисменти и радостни възклицания. Очевидно самата кауза на The Happy People  бе да прави животът на хората по-щастлив, което бе благородно.
  По-късно Франклин каза на Сюзън, че ще тръгва, защото има работа. Тя поиска да си тръгне с него.
  По пътя той  я попита?
   - Как така реши да дойдеш?
   - Ами видях какъв човек е приятелят ми! Мисля да приключа с него завинаги.
  Франклин кимна със съчувствие. Той бе невероятно добър човек. Сюзън очакваше от него да иска обяснения за грубите думи и за това, че не дойде на онази среща. Досега всеки мъж, поставен в такова положение изсипва куп обвинения и забележки.
  Накрая Сюзън му сподели преживяванията с Питър през последните два дена, разказа му всичко от момента, до който Питър се довтаса отчаян пред вратата и до тогава, когато го хвана пиян и дрогиран с Мария. Тя се чувстваше ужасно виновна за държанието и обидите спрямо него, най вече сега, когато той бе приел всичко весело и с широк замах.   
  После спряха на една беседка и седнаха на пейките. В далечината отново се чу бомба. Слънцето вече се снижаваше към хоризонта и оранжевата му светлина хвърляше дълги синкави сенки. Франклин гледаше Сюзън особен блясък в очите си. Тя му отвръщаше с трепетен поглед. Франклин имаше невероятни сини очи, които контрастираха с кафявите очи на Сюзън. Накрая той и каза:
   - Сюзън, обичам те!
  В този миг тя го прегърна и двамата се целунаха. Първата целувка бе плаха и несигурна, но след това двамата се отдадоха единствено на инстинктите си. Цялата вечер премина в целувки, прегръдки и нежни думи, двамата разкриха напълно душите си. Сюзън никога преди не се бе чувствала така свободна. В предишните и връзки винаги е имало някакви предразсъдъци и ограничения в нея и в партньорите и. Никога досега, дори и когато бе с Питър не и се е искало толкова много да прекара навън, заедно с човека до себе си. Сега, в този момент случката от днес с Питър и се струваше далечна и незначима. Франклин бе направил така, че да забрави лошите емоции и да се отдаде напълно на щастието! Каквато всъщност бе максимата му!
   - Сюзън, искам да сме заедно! Чувствам, че ти си жената на живота ми!
   - Сигурен ли си? - отвърна му тя със страстна усмивка.
   - Сигурен съм!
   - Ами в такъв случай нека опитаме! - каза тя и в същия миг Франклин я прегърна силно.

  .. следва продължение..