Не си царица звездна, нито фея,

 не си с неземна красота.

 Не си от приказките орхидея,

 а просто - моята мечта!

 Не си сирена морска, нито Пепеляшка,

 не си богиня от Олимп,

 не си красавицата спяща,

 а сладък, но несбъднат сън...

   Кино. Полупразен салон. Банален филм със сладникав сюжет. Заблуден зрител влязъл, да убие времето. Ако е скучен, ще подремне. Ако не - какво пък, ще се разнообрази. Нито едното, нито другото. Това беше специален филм. Само за избрани. И той беше един от тях. Това беше филм - магия. Долби, стерео, съраунд, 3D, 4D, 7G, 15Ь - ами-и. Нищо познато. Филм, чиито герои бяха самите зрители. Как? Никой не знае. Просто в един момент в салона настава пълен мрак. След секунда една синя светлинка започва да расте, расте, докато стане толкова голяма, че поглъща целия салон. И филмът започва...
   Заблуденият зрител, т.е. главният герой Милен, студент втора година в столицата, беше успял за две години да събере 1500 лева и да се обзаведе с едно малко Кадетче. Беше щастлив от собствената си придобивка, изстрадана с много труд по автомивки, пицарии, бензиностанции. Още по-щастлив го правеше фактът, че именно на последната бензиностанция, където работеше, се бе запознал с Ганет. И сега щеше да отиде там, но вече като клиент и да зареди гориво. Между тях имаше нещо, но никой не се осмеляваше, да признае тоя факт. Никой не предприемаше по-голяма стъпка напред. Всеки очакваше от другият повод, но... А може би това бе моментът. Да, Милен много искаше да е така. Уж на майтап бяха се разбрали, че когато той си купи кола, ще дойде да я вземе и ще отпътуват до неговия град, за да я запознае с родителите си. Майтапът беше до тук. Колата вече бе факт и ако е рекъл... А! Че кой да рече, ако не те двамата. И така, с подобни мисли в купето, Кадетът паркира на една от колонките на бензиностанцията. Часът не бе избран случайно. Милен много добре знаеше смените на Ганет и беше дошъл половин час преди края на нейната смяна. Влезе в бензиностанцията и застана на касата, където обслужваше тя. Усмихнатото момиче го посрещна любезно, както всеки клиент:
  - Добър... а, Милене-е. Как ме изненада. Какво правиш тук? Нали вече не си на работа?
  - Е, като не съм на работа, какво? Не мога ли да зареждам тук? - подсмихна се младежът.
  - Да зареждаш? Ама ти... Ти наистина имаш кола вече?
  - Вече - да!
  - Ами честито! Радвам се за теб! Но трябва да почерпиш, нали знаеш?
  - За почерпката аз си имам грижата. Само че...
  - Какво?
  - Ами мисля си, уговорката ни дали важи още? - със свито сърце промърмори Милен.
  - А ти как мислиш? Някога да съм те лъгала?
Широка усмивка озари лицето на щастливеца. Мечтите се сбъдваха една подир друга. Идваше му да изкрещи, да скочи до тавана, да направи задно салто и какво ли не още, но се самозастави да бъде "мъж". Извади от джоба си пари, плати си горивото и каза с уверен глас:
  - Отивам до квартирата, да си взема багажа. Връщам се тук, а ти ме почакай. Ще те взема и заминаваме!
И повече нищо не го интересуваше. Балони, фанфари, гълъби, розови храсти, стрелички на Амур - в главата му вече бушуваше карнавал. Ганет за малко се стъписа, после понечи нещо да му обясни, но докато произнесе името му, той вече превърташе предните гуми. След секунда-две изчезна от погледа ù.
  Смяната на момичето свърши. Седна в кафето и зачака. Мина половин час, мина един и тя се отправи към спирката на автобуса. Странното е, че не я безпокоеше нищо, но я бе обхванало неясно отчаяние. Тъкмо пристигна на спирката, и телефонът ù звънна. Да, беше Милен. Отчаяние се усещаше и в неговия глас.
  - Ганет, моля те, извини ме! Мислех, че ще успея, но трябваше да помогна. Детето на съседа си счупило крак. Трябваше да чакат половин час линейка, та реших да ги закарам до болницата. Ама е една лудница тук - затворени улици за ремонт, дерайлирал трамвай, полудели футболни фенове обърнали автобус и затворили цял булевард. По-нататък протести, митинги и блокирани пътища. Още по-нататък - гейпарад и естествено, затворен път. Сега носим детето на ръце, че много го боли, но попаднахме на някакво мирно шествие на говедовъдите от Родопите. Не знам вече къде си оставих колата и ще я намеря ли после. Моля те, извини ме! Ще направя всичко възможно!
  - Няма нищо! Аз ще съм у нас. - с притихнал глас и загубена надежда промълви Ганет и затвори телефона.
А Милен попадаше от препятствие на препятствие. Някак си успяха да занесат детето до болницата. Всъщност - не точно. Оставиха го в една линейка, която връщайки се от адрес, попаднала на блокирано от недоволни пенсионери кръстовище. Все пак там имаше лекар и превързочни материали. След това студентът хукна да търси колата си. Имаше чувството, че тича между зомбита и духове, че стъпва по глави и хрущяли. От една страна го обстрелваха с Рамщайн, от друга с Малина и Азис. А някъде, клонейки към небитието, Моцарт седеше върху бял роял и надуваше зурла. Сърцето му бясно тласкаше гореща кръв по всички възможни отпушени магистрали. Стигна почти навреме при колата си. Беше изчезнал само капакът на багажника, а под лявото колело бе напъхан крик. Влезе, запали и тръгна. Но накъде и докъде? Взе отново телефона и набра номера ù. След няколко позвънявания се обади друг глас.
  - Ганет?
  - Няма я вкъщи - отговори гласът.
Милен се стъписа. Какво значи - няма я в къщи. И защо не вдига тя. Та това не е домашен телефон. Тук става нещо нередно. Пак набра номера и пак попадна на същия глас.
  - Извинете, вие майката на Ганет ли сте?
  - Не, аз съм семейната чистачка - отговори гласът.
  - Моля ви, не затваряйте! Бихте ли ми казали защо телефонът на Ганет е у вас?
  - Че къде да е?
  - А бихте ли ù предали...
Но отсреща се чуваше все по-засилващ се кикот и някакво хорово хилене. "Ганет, аз просто искам да съм с теб! Харесвам те, знаеш го! А искам да знаеш и... че те обичам!" Това искаше да иù каже. И то веднага. Сега! Но тя някак бе изчезнала, а той бе обречено и безнадеждно влюбен. Какво да прави сега. Обърна се и... видя себе си. Седеше в залата и гледаше към киноекрана, в очакване на развръзка. Объркан и влюбен, той се разля върху седалката на Кадета... или на тая в салона. Вече бе тотално объркан. Милен бе зрител. Зрителят бе Милен. Един и същи герой в две реалности. Но и в двете бе еднакво влюбен.
После се чу някакъв хъркащ шум. Лентата се скъса и Милен бе вече само зрител. И отново бе влюбен. После синята светлина започна да избледнява, а зрителят, т.е. Милен, започна да се задъхва. И пак се чу хъркащ шум. Усилваше се. И всъщност това си бе истинско хъркане...
  Да-а, събудих се от собственото си хъркане. Трудно дишах, но... се събудих влюбен. След толкова години пак усетих това летящо чувство. Гадно е да остаряваш, да дишаш трудно нощем и да хъркаш като канго, но пък е прекрасно да се будиш влюбен!
...............................................................................

(Лично обяснение от автора: Ако сънувайки любов е равносилно на изневяра, значи аз съм неверен съпруг. Но когато се науча да контролирам сънищата си, ще спра да изневерявам. Или... знам ли? Всичките тия щуротии, писани по-горе, почиват на автентична случка, макар и по-различна от описаната. Една-единствена вечер се срещнахме с Ганет, на едно мини-купонче в близката 1980 година. Харесах я, почти се влюбих и толкоз. По-късно от нейната приятелка, която ми бе колежка, случайно разбрах, че и тя ме харесала. Но животът вече ни бе дал направление на всеки поотделно. Влюбвал съм се не един път. Но всеки път това нещо е търпяло развитие и е стигало до естествените си предели. А те са точно два - разочарование или брак. Или брак или разочарование. Всъщност, който съумее да направи разлика - добре! Но такова влюбване, за една вечер, без по-нататъшно развитие, съответно и без разочарование, си ми е само този случай. И си го пазя. Тъй че извинявай, скъпа! Изневерих ти! Но ти обещавам, че няма да е за последно!
Пожелавам ви да се събуждате влюбени! Красиво е!... И полезно! Особено на такава възраст...)