Всичко, винаги и всякога е свързано с детството. А моето беше просто период от време между прохождането ми и смахнатия ми пубертет. Не се оплаквам. Но нямах кой знае какви тежки травми, заради които да се отърва от серийно убийство или щастливи мигове, пропиващи ме с ентусиазъм и оптимизъм за понататъчния ми живот...  с няколко думи: голям град, краен квартал, панелен блок. Първият ми спомен е летяща  люлка право към мен... а сестра ми на нея. Хилеше се.  Баща ми и до ден днешен твърди, че като я е засилвал, ме е нямало и сигурно съм се шмугнал в последния момент. Но, едва ли. Както казах  в началото, прохождах - каква скорост трябва да съм развивал? Заради тази случка имам доста глупави снимки, докато ми израснат предни зъби. А, да - баща ми. Ключова фигура номер едно.  Когато майка ми ме обиждаше, казваше, че приличам на него. Засягах се. Външни белези: около метър и шейсет, слаба фигура, издължен нос, тъжни очи... това последното май се е формирало след пръкването на сестра ми. А след моето - вероятно се е задълбочило. Присъща му е и до ден днешен една специфично провлачена походка. За външни лица е необясним факт какъв процес задвижва крайниците му. Ние си знаем - сложен. Сега е на 64 години, започва да му отива. Работеше като библиотекар. Мисля, че му харесваше тишината и дълго е събирал кураж да се прибере вкъщи. Със сестра ми имаме близо 6 години разлика. Спукваше ме от бой. Затова и късно се насочих към момичетата без страх от последващи забити пирони в задника. Аз й го върнах чак на 10 години като я издадох, че излиза посред нощ, за да се среща със сина на съседа ни, който според нашите беше "прост изсухляк". Майка ми подходи както винаги. Пасивно-агресивно. Агресивно биеше, пасивно се извиняваше. Ключова фигура номер две. Майка ми беше от онези жени, които животът е наказал с вечна борба. Външни белези: около метър шейсет и пет, едро телосложение, силно чуплива коса, тежки ръце. Баща ми в мигове на откровение и добре премерено разстояние от нея, казваше, че Господ наказвал, но при него не е мерил с аршина за хора. Разстоянието винаги се преодоляваше  с полет на чиния. Трудно е да оцелееш като силен и твърд мъж, предвид матриархата, оглавяван от майка ми и подгласничеството на сестра ми, но аз някак запазих капчица достойнство през всичките тези години, докато не  се ожених. Тогава тъща ми ме загроби по един доста стилен начин - предаде в моите неподозиращи обятия щерка си. Но нека се върнем към сестра ми. Ключова фигура номер три. Истинско бедствие. Така се е запечатала в паметта ми още от инцидента с люлката. Онази приказка, "Хензел и Гретел" - редовно се разплаквах като ми я четяха в детската градина, мислеха ме за чувствително момче и ме галеха по главата. А на мен адски ми харесваше идеята да вкарам сестра ми в някоя пещ. Ревът се пораждаше от липсата на такава и може би малко от синините по мен от снощния бой, дето ми хвърли. Но някъде след 15-тата ми година тези  садистични наклонности спряха. А и тя заприлича на човешко същество. Бях влюбен във всичките й приятелки. Без онази с косъма под брадичката, виждаше ми се противоестествено. Все пак аз още нямах тези успехи с окосмяването. За мое нещастие - бурно се развиха след около една- две години и нямах късмета да се позиционират на обичайните места. Нека сега залича физиономията ви на погнуса и продължа спомените си, касаещи сестра ми. За всеобща изненада, тя се разви като едно добре изглеждащо, стройно и високо момиче. Все пак външните белези на родителите ми не даваха много добър генетичен материал на пръв поглед или поне на мен не ми уредиха такъв. Та заради тази си приветлива външност, стените по етажа ни бяха запълнени от драсканици на обожатели, като едно от любимите ми послания беше с текст: "Можи да са харчиш, ама аз за теб съм! Марчу."  Та съвременният Ромео, така де, Марчу, се наложи да пребоядиса стената обстойно, защото имаше нещастието да се сблъска с майка ми на произшествието. Мълвата за етажния звяр се разнесе и набезите спряха. Тогава започна телефонният тероризъм. Но майка ми се оказа не по-малко внушителна и в този вид комуникация. Господата сигурно след разговор с нея са сдъвкали листа с номера ни и са го глътнали за по-сигурно. Тази силна непропускливост принуди сестра ми да вземе желязното решение да напусне дома още на 19 години, обричайки се на вечна служба на хлебарките по софийските общежития. Това задвижи процеса и на 21 беше вече омъжена и с дете от виден столичен писател. Работата на зет ми беше да съчинява прочувствени, понякога дори поетични текстове за некролози. Майка ми на сватбата плака от злоба, а баща ми гледаше тъжно. Но както знаете вече,това му е обичайно състояние. Междувременно моето развитие претърпя обрат с приемането ми в Техникума по корабостроене. Там се запознах с най-добрия ми приятел. Разбрахме, че нещо ни свързва по ожесточената борба, която и двамата  водехме - да останем незабелязани. Така въведената ключова фигура номер четири беше със следните външни белези:  поругано от пубертета и последващите го пъпки лице, силно изразено окосмяване на веждите в частта, която трябва да ги разделя и плах, изтерзан поглед, но с надежда в него за по-добро бъдеще. По негови думи животът започва гадно, но все някога свършва. Виждате оптимизма. Така двамата се оказахме неразделни. През останалите ни четири години обучение, ни стана що годе понятно какво е това кораб. Напредъкът завърши дотам. Но в наша защита мога да заявя, че силно напреднахме в изучаването на женския индивид... отдалеч.  Така, в шеги и закачки, премина бурното ми детство. Както казах - всичко, винаги и всякога е свързано с него.