Всичко, винаги и всякога е свързано с детството. А моето беше просто период от време между прохождането ми и смахнатия ми пубертет. Не се оплаквам. Но нямах кой знае какви тежки травми, заради които да се отърва от серийно убийство или щастливи мигове, пропиващи ме с ентусиазъм и оптимизъм за понататъчния ми живот... с няколко думи: голям град, краен квартал, панелен блок. Първият ми спомен е летяща люлка право към мен... а сестра ми на нея. Хилеше се. Баща ми и до ден днешен твърди, че като я е засилвал, ме е нямало и сигурно съм се шмугнал в последния момент. Но, едва ли. Както казах в началото, прохождах - каква скорост трябва да съм развивал? Заради тази случка имам доста глупави снимки, докато ми израснат предни зъби. А, да - баща ми. Ключова фигура номер едно. Когато майка ми ме обиждаше, казваше, че приличам на него. Засягах се. Външни белези: около метър и шейсет, слаба фигура, издължен нос, тъжни очи... това последното май се е формирало след пръкването на сестра ми. А след мо ...