Гняв

  Днес Царството на мръсните пръсти имаше национален празник – 20 години, откакто пресъхна и последното езеро. Еуфорията беше обзела всички – от кутрета до палци. Празнуваха дори средните пръсти, иначе известни с трудния си, затворен характер, както и безименните, които по принцип никой не забелязваше, освен в дни като този.

  Тържеството започна с възстановка на историческите събития на окончателното Освобождение от всякакви водоизточници. След това тръгна литийно шествие с Великата помпа и Сакралния маркуч, благодарение на които успяха да прехвърлят и последната капка вода в съседното Кралство на сплъстената коса. Още тогава от Кралството прекъснаха всякакви отношения с вероломните си съседи и моментално изтеглиха посланика си за перчема. В Царството на мръсните пръсти обаче въобще не се впечатлиха от хода на крал Лимба втори, тъй като без друго смятаха сплъстените за скрити чистофайници: неведнъж на границата бяха залавяли сплъстени, които носеха със себе си шишета, ПЪЛНИ С ВОДА!! Обясненията им, че им трябвала за ондулация, бяха смехотворни, и те самите съзнаваха това.

  Шествието спря насред полето, което едно време беше дъно на последното езеро. Благодарствената молитва литна като хвърлен камък към небето, достигна покоите на Великия пресушител, и се върна, оплодена с благословията Му! Народът ликуваше. Патриарх Папилар целуна машинните мощи, след него това направи и цар Фаланг. Златният пръстен светеше на главата му, отразил цялото слънце на света. До вечерта всеки един от поданиците беше целунал Помпата и беше оставил листче с най-съкровеното си желание в резервоара ù.

  Изведнъж се чу далечен гръм. Всички се спогледаха, след това обърнаха нокти към небето и видяха група черни облаци бързо да доближават. В Земята като една човешка длан първо настъпи объркване, което прерасна в истински ужас при първите капки. Нямаше къде да се скрият, колкото и бързо да тичат…

  На сутринта полето беше пълно с измити пръсти. Ято гарвани се рееха отгоре и се готвеха за пиршество. Малкото оцелели с кал под ноктите се мъчеха да ги разгонят, но напразно. От купчината тела се изправи един показалец, чието мастилено петно дъждът не бе успял да отмие:

- Покайте се, грешници! Трябваше да послушате звигоите и да опазим и душите си мръсни, за да не ни стигне головодният гняв! Вместо това предпочетохте да им се подигравате и да ги сочите като прокажени.

- Не ги ли сочеше и ти, показалецо, че си тръгнал да ни поучаваш?! – с последни сили попита един среден.

- Сочих ги, но знаех, че това петно, което навремето ми лепнаха, ще ме пази. Затова не се страхувах да бъда като вас.

  Гарваните се спускаха все по-ниско. Средният пръст се издигна за последен път към небето, но маникюрът бързо му изтичаше. Той падна на земята, а там горе Великият пресушител гузно отпи от чашата с вода.