ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

БОРБАТА НА КАПИТАН МЕРЛО

Когато Андреа Мерло научи, че Фло иска книгата, която му бе подарила, бе малко изненадан, но не отдели много време да мисли върху това – щом я искаше, значи ѝ трябваше. Той прати един слуга да я донесе – Слава Богу, беше я оставил в двореца, в залата за отчети. След това натовари Рони със задачата да я отнесе на момичето. Погълнат в работа, бе напълно забравил за случката, до момента в който адютантът му се върна пребледнял него и му подаде малка бележка. Оглеждаше се крадешком през цялото време.

- Какво става? – Андреа се навъси. Той беше изморен, потен, и много изнервен. През последното денонощие не бе спал и час, защото караше допълнителни смени. Знаеше, че нещо не е наред и Верел е в дъното на нещата, но нямаше как да разбере точната причина за изтощаващото натоварване, което бе наложено на всички. По всичко личеше, че планът му да се доближи до съветника ще трябва да се отложи за неопределено бъдеще. В момента, Верел бе изчезнал от погледите на всички. Единствен Арно комуникираше с него, но разбира се нямаше как да научи нещо от Арно. С него не можеше да размени нито една смислена приказка. Откакто стоеше ден и нощ в двореца Андреа виждаше все поясно неоспоримото влияние на Верел върху всички друни, които имаха, малко или много, досег с него.

- Капитане . . . трябва да ви предам това. – Рони пъхна нещо в ръката му, след което се отдръпна и се загледа навън в разстланата зад беседката ливада. Там, до тънката пътечка, която се виеше между тревата, се разхождаха друни, но не гледаха към тях. Андреа седеше в беседката вече час, преглеждайки доклади и сведения, които после трябваше да разпрати до необходимите места. Работата бе изморителна, а за неотпочиналия му ум направо съсипваща.

Сега той усети как сетивата му отново се разбуждат от странното държане на адютанта му. Проявяйки рефлекс от опит, Андреа не погледна веднага към ръката си, а с опипване на пръстите си разбра, че това е някаква бележка. Тихо, той попита отново:

- Какво става?

- Даде ми го госпожица Бари, капитане. От принцесата е. За вас. Прочетете го. – Рони говореше, без да го гледа, но гърдите му се надигаха и в гласът му трепереше. Той излезе от беседката, за да се върне на поста си при другите и остави капитана сам. Андреа седна обратно на скамейката и разстла малкия, смачкан пергамент върху другите документи.

Фло, намери правдоподен начин да се свържеш с капитан Мерло и да му предадеш това съобщение. Той трябва да замине веднага да доведе краля, който в момента е в Турано. Никой не трябва да разбира за това и трябва да стане незабавно, въпросът е на живот и смърт. Кралят трябва да се върне в Пила възможно най-бързо.

Принцеса Еми

Когато го прочете, Андреа веднага смачка листчето и го напъха в големия джоб на панталоните си. Сърцето му бе прескочило един удар, после отново бе заработило – бавно, предпазливо, докато мозъкът му възприемаше необичайната информация. Истина ли беше това, играеше ли си Рони с него? Той се огледа несъзнателно, канейки се да пита адютанта си дали не се шегува, но последният го бе изчезнал, разбира се.

Всъщност Андреа вече не се съмняваше в достоверността на написаното върху пергамента. В момента, в който беше дочел последната дума, бе разбрал с разтърсваща яснота, че най-сетне, това, от което се бе боял толкова време, се е случило. Или бе на път да се случи. По някакъв безумен начин, в последните дни, Верел бе оплитал двореца и града в пипалата си (за което свидетелстваше и затегнатата охрана) без абсолютно никой да разбере какво става и сега може би бе на косъм да превземе пълната власт.

„О, принцесо, какво трябва да направя? Ако направя това, за което ме молите, ще спася ли града? Ще спася ли всички?“

Въпросът е на живот и смърт.

Андреа усещаше как сърцето му бие като лудо. Вероятно Фло е говорила на Еми за него . . .иначе той не виждаше как Еми се е сетила да се обърне точно към него, тя изобщо не го познаваше. Колко отчаяна трябва да бе принцесата, за да поеме подобен странен, рискован ход? Какво трябва да е положението ѝ за да е принудена да се обръща към един непознат човек?

Нямаше желане да губи повече никакво време в мислене, разсъждаване и чудене. Инстинктите му говореха по-добре от разума. Имаше само един начин на действие.  

Изправи се и заобиколи масата, нахвърляйки груб план в главата си. Излезе от беседката и прекоси ливадата, докато стигна до пътеката и там намери Рони.

- Значи, Фло ти даде това, така ли? – каза той така тихо, че само адютантът му можеше да разбере думите му.

- Да, капитане . . . каза, че е от принцесата. Изглеждаше ужасно уплашена. Мисля, че е много важно. Мисля, че не разрешават принцесата да напуска покоите си. Не знам какво става.  

- Ще отида – каза Андреа.

- О, капитане . . . – Рони го гледаше с тъмни, блестящи очи – какво се случва, как мислите?

- Не знам. Искам да ме прикриеш. Ще отида в конюшните да взема коня си и веднага тръгвам към източния вход на двореца. Мисля след това да се насоча към реката. Ще ми трябва чист път поне докато изляза от територията на двореца. Ще взема отчетите с мен и ако някой се интересува, искам да кажеш, че съм отишъл да правя справки.

- Разбира се, капитане. Но се пазете. Моля ви.

Рони го изпрати с поглед, докато Андреа се връщаше обратно към беседката. Натоварен с документите, той се отправи в противоположния край на пътеката.

Когато стигна до конюшните, Андреа хвърли документите в сламата, отвърза коня си, взе лъка и стрелите и малкия си щит и се метна върху животното. Извади малкия медальон, който носеше под ризата си и за момент се поспря, допирайки сребърното капаче до устните си. Под него беше миниатюрния потрет на жена му, който носеше винаги със себе си.

После, с едно рязко вдишване, той пришпори коня и с галоп излезе от конюшните, за да се устреми през зеленината на градините.

В това време трима друни се появиха в постовия му район и започнаха да разпитват за него. Те бяха изпратени от капитан Арно, който следваше заповедите на Верел. Дългите обяснения на Рони къде точно е отишъл капитанът да иска справки (които ги изпращаха в точно противоположната част на маршрута му) не се сториха на друните никак убедителни. Те гледаха с подозрение зачервеното лице на адютанта и се колебаеха. Чудеха се дали да не се разделят в търсенето, когато от градините изскочи един млад прислужник и им съобщи, че е видял капитана да препуска към източния вход на двореца. Рони изкрещя отчаяно, след което бе бързо задържан от появила се отнякъде охрана, а тримата друни препуснаха по следите на капитана.

Андреа видя пред себе си дървените порти, разтворени широко по това време на деня и стражите, които стояха на пост отстрани. От лявата част беше потокът от влизащи хора, от дясната – излизащи. Той намали хода на коня съвсем малко, колкото да махне с ръка на стражата, с което им показа, че бърза много. Те го изгледаха без никакво подозрение – капитанската му униформа бе достатъчно авторитетна. Когато мина през портите и се озова извън територията на двореца, там, където се разстилаха широки калдаръмени пътища и се издигаха високите хубави благороднически къщи, той почувства как леко си отдъхва. Заехтя камбаната на намиращия се наблизо Божи университет, която обявяваше обедния час. Андреа се обърна за миг в посока на камбаната и усети как изрича безмълвна молитва.

В същия миг го стреснаха силни викове. На портата, която постепенно се отдалечаваше от него, се бе възцарила суматоха.

- Спрете го! Спри, в името на краля! Андреа Мерло, заповядва ти се да спреш!

„В името на краля ли?“, помисли Андреа и се ухили широко, почти безумно,  пришпорвайки веднага коня си, който ускори ход и полетя напред, „В името на кой крал, момчета?“

Скоро виковете им заглъхнаха зад него, защото бе увеличил разстоянието помежду им. Той кривна в първата по-малка уличка, която видя. Тъкмо когато стигаше края ѝ, чу конете им да влизат след него в завоя. Той сви в следващата улица. От копитата на коня му, удрящи с в калдаръма, хвърчаха искри, гривата му се мяташе върху запотения врат. Връхлетя върху някакви сергии, наредени пред къщите, където търговци показваха скъпи платове на богатите дами и масичките се срутиха в краката на коня му, който стъпка платовете и бижутата. Зад него се понесоха яростните крясъци от търговците, които едва успяха да се отдръпнат, преди бъдат смазани, но той не се обърна, нито намали ход. Хората, минаващи по улиците, се разбягваха пред него, видя друни, които му махаха въпросително, но също се отдръпваха от пътя му.

Стражите, обаче, упорито яздеха след него и макар че не успяваха да скъсят дистанцията, не го изпускаха от очи. Бяха минали половината от благородническия квартал и Андреа вече усещаше мириса на реката. Той завъртя глава; тъкмо бе влязъл в поредната по-малка улица, когато вниманието му бе привлечено от тесен двор между две къщи, който бе заграден с много ниска, дървена ограда. Дръпна юздите на коня си, за да го накара да се обърне; върна се и прескочи оградата и навлезе в малкия двор. За щастие, нямаше никого. Той мина през тревата и лехите с цветя, стъпка някакви зеленчуци и излезе от другия край, озовавайки се на нова улица. Далеч зад себе си, чу преследвачите си, които бяха подминали двора и се отдалечаваха.

Той не губи време да се радва на успеха си; знаеше, че предимството му ще е за съвсем кратко. Хукна отново напред.

Скоро мина край последните къщи и реката се разстла през него, синя, спокойна и широка, позлатена от силното обедно слънце. В този участък, само каменни насипи разделяха брега от водата; мостовете бяха далеч и единствения начин да стигнеш до другия бряг бе да хванеш малкото фериботче, за което обикновено трябваше много да се чака. На него щастието обаче му се усмихна - фериботчето бе на дока, когато той пристигна. Андреа спусна коня си надолу по насипа и извика на двамата водачи, които стояха прави, до ръба на водата:

- Бързайте! Ще ви възнаградя богато, ако качите само мен и тръгнем веднага! – конят му прекрачи над водната повърхност и стъпи на фериботчето, което се заклати леко. Всъщност то не представляваше нищо друго освен широк дървен сал с четири гребла. Сепнати, водачите веднага бяха скочили на крака. Видът на Андреа бе красноречив; той изглеждаше достатъчно платежоспособен, че да нямат нужда от повече убеждаване.

- Тръгвайте, тръгвайте! – извика Андреа и те потопиха греблата си във водата. Той слезе от коня и стъпи върху люлеещия се сал, хванал здраво юздите. Обърна поглед към високите сгради, откъдето бе дошъл. Имаше много хора, но преследвачите му не се виждаха никъде.

Бавно, салът пое напред по водата и малки вълнички заплискаха стърчащите черни дървета. Лек ветрец подухна в лицето на Андреа и го разхлади малко. Той гледаше напрегнато назад. Бяха изминали една четвърт от пътя и брегът вече бе на безопасно разстояние, когато ги видя да изникват от къщите, доста по-надолу от дока. Преследвачите му се приближиха до брега и когато осъзнаха, че са го изпуснали за съвсем кратко, закрещяха от яд. Единият замаха с ръце към ферибота, но сигналът му не бе съвсем ясен. После Андреа ги видя как се съвещават и след малко тръгват в северна посока, вероятно за да стигнат възможно най-бързо до най-близкия мост.

Той подкани гребците да побързат. Със сигурност щеше да спечели малко преднина, най-малкото защото в бедния квартал знаеше десетки кратки маршрути до източните порти. От друга страна, там поне трийсет души щяха да го посочат на преследвачите му. Друните щяха да разберат накъде се е запътил, но със сигурност щеше да има преднина.

Салът се удари в насипа на отсрещния бряг и се спря. Андреа даде на водачите няколко жълтици, метна се на коня си и препусна бързо нагоре.

Мястото, в което се озоваваше сега, бе фрапиращо различно от това, което бе напуснал на другия бряг. В Пила, левия и десния бряг на Ела бяха символични с яркия си контраст между невероятен разкош и крайна мизерия. Вместо високите каменни бели сгради, отрупани с цветя и оградени с високи огради, сега той минаваше между ниски дървени къщи, които макар и боядисани в бяло, бяха доста порутени и на места въпреки голямото старание на управата на квартала, боята бе олющена. Покривите им бяха разбити, а на къщите липсваха капаци на прозорци или врати. Почти нямаше огради; животните се разхождаха свободно по малките, криви улички. Тези улички тънеха в мръсотия, за разлика от широките, чисти улици на другия бряг. Хората сновяха навсякъде и бяха в непрекъснат контакт едни с други, което създаваше впечатлението за едно огромно, сближено семейство. Но улиците бяха пълни с бездомници, които лежаха по ъглите, ревяха, кашляха, говореха несвързано, или се хилеха с безумни очи. Опърпани деца, които си играеха до локвите и купчините с боклук, му хвърляха странни, любопитни погледи, докато той минаваше край тях; забрадени жени, стискащи в ръцете си кокошка, петел или сито с брашно, обръщаха към него мрачните си, гневни лица; пияни мъже се опитваха да се докопат до дисагите му. Той яздеше бързо, до болка свикнал с този пейзаж. Доста време от службата си бе прекарал като надзорник в бедните квартали и знаеше как да се оправя с хората тук; имаше и много приятели от онова време. Но сега нямаше време за това. Андреа подминаваше улица след улица, внимавайки да не блъсне някой човек или да не нарани някое дете. Мина през полето, където бяха гробищата – буренясал парцел почти без никакви надгробни плочи, освен тук там поставени дървени надписи. След гробището, имаше още няколко бедни къщи, както и малко по-спретнатите домове на друните, които работеха тук и след тях се издигаше високата, бяла крепостна стена.

Продължавайки да язди през прашните, непавирани улици, той премина през последната част на квартала, заобиколи домовете на друните и най-сетне стигна до източните порти. Този вход на града беше най-неугледен и най-зле поддържан – никакви важни лица, било то агорийци или чужденци, не минаваха оттук. По тази причина той бе и най-слабо охраняван. На това разчиташе Андреа.

До високите, черни дървени врати стояха около десетина друни. Около тях се разхождаха и други хора, предимно просяци или бедни амбулатни търговци които се опитваха да изкопчат нещо от охраната.

Андреа се приближи до портите и показа документа си с кралския печат.

- Андреа Мерло, от дворцовата охрана – каза той – пътувам по задачи към Декси. 

По-близкия град му хрумна в последния момент, не искаше да споменава Турано, макар че преследвачите му така или иначе щяха да разберат посоката на маршрута му от наблюдателите на кулите. Единият от друните махна с ръка и Андреа излезе от крепостта.

Пред него се разстла широко, необятно поле, преливащо от зелено в жълто, прорязвано от силуетите на малките къщички на източното стопанство в далечината. Над него, небето бе ясно синьо, а слънцето грееше ослепително, напичайки тила му, карайки го да присвива очи. И той, и конят му бяха вир вода, по устата на животното бе избила пяна от умора. За миг, Андреа се поспря, вгледан напред в полето, оставяйки коня си да отдъхне, после шпорите му се забиха отново в ребрата на животното.

Турано бе надолу на югоизток и скоро той се отклони от главния път, и препусна по разклонението, което водеше към областта на Турано.

Не бе минал и половин час, когато чу слаб шум в далечината и като се обърна, видя преследвачите зад себе си. Бяха го настигнали.

Обърна се отново напред. Пред него, недалеч, се издигаше малка гора. Опита се да ускори ход, но конят му вече бе много уморен и макар че се движеше бързо, не можеше да даде от себе си това, което бе давал в началото. Андреа знаеше, че ако се движи с този ход, животното може и да не издържи до Турано.

Докато препускаше към гората, обръщаше поглед назад от време на време и виждаше как друните непрекъснато скъсяват дистанцията. Вероятно те бяха сменили конете на източните порти. Съдейки по упоритостта им, Андреа вече можеше спокойно да заключи, че Верел е поел властта над целия дворец. Това караше страхът му да се усилва, но също и решимостта му. Той се приведе, когато една стрела, пусната от преследвачите му, мина близо до главата му. Прокле през зъби и се сниши възможно най-ниско на седлото, покривайки гърба си със щита. Още малко . . .още малко . . .

Дърветата израснаха пред очите му, високите брези, характерни за тази част на страната, редуващи се с широкостъблени дъбове и букове. Зелените им корони покриха главата му. Той навлезе под сянката им, а копитата на коня му затънаха в избуяла трева и храсти. Когато се озова в гората, дърветата постепенно се сгъстиха; между стъблата им се заплитаха високи храсти с малки, червени и жълти плодове. Андреа намали ход, и внимателно кривна между две дървета, като застана в тясното пространство на един храсталак, точно зад дърветата. Тук бе добре скрит и в същото време имаше изглед към пътеката.

Конят му дишаше тежко, а неговата риза залепваше за гърба му. Той свали лъка и приготви една стрела. Не можеше да си позволи да го преследват повече. Всичко щеше да се реши тук.

Не след дълго чу шум по пътеката, ездачи, които се приближаваха тихо, предпазливо. Устните на Андреа прошепнаха безгласна молитва. Пръстите му се свиха около тетивата, която бе жилава на допир – не бе имал време да си сложи предпазната ръкавица. Първият друн се показа на пътеката. Беше доста млад, рус и лицето му бе изопнато от напрежение.

Андреа се прицели в дясната част на гърдите му и пусна стрелата. Не искаше да го убива. Тетивата ожули пръстите му и се отплесна болезнено върху лявата му ръка, която също бе незащитена. Стрелата попадна в целта и със силен вик, друнът се наклони настрани на седлото. Държеше се на коня единствено с помощта на стремената. Другите двама моментално се дръпнаха встрани, за да се прикрият, но Андреа вече бе хвърлил лъка и бе насочил коня си между дърветата към втория от тях. Фигурата на друна изникна пред него, той издърпа меча от ножницата си, замахна и срещна вдигнатия меч на бързо реагиралия войник. Схватката бе кратка; Андреа не се пазеше, защото знаеше, че няма избор и с рискован удар промуши бронята на мъжа и го повали назад, облян в кръв. Обърна се тъкмо навреме, за да посрещне удара на третия останал преследвач, който бе успял да го заобиколи и го нападаше откъм гърба. Оръжията зазвънтяха, конете цвилеха. Мъжът се биеше свирепо, със сила. Бе едър човек, огромен, човек тренирал дълго време бой на коне – това личеше от уверената му стойка, от навременните, точни удари, от умелото управление на животното. Андреа подтисна внезапната паника – не можеше да си позволи да се страхува. При една от атаките конят на противника му мина съвсем близо до него и с едно рязко и силно движение, което едва не откачи ръката от рамото му, той преряза гърлото на животното. Конят подгъна колене и в тези няколко секунди, докато ездачът му се окопитваше, Андреа измъкна малката си кама от колана и я хвърли напред. Тя изсвистя във въздуха и се заби право в гърлото на едрия друн.

И кон и ездач се строполиха на земята и след падането им постепенно настъпи дълбока тишина. Андреа дишаше тежко, вгледан в падналите тела. Не можеше да повярва, че е свършило. Изтри потта от челото си и видя, че ръкавите на ризата му са опръскани с кръв. Обърна коня си назад и се върна на пътеката, където младият друн, единственият останал жив, някак бе успял да се смъкне на земята и лежеше, стенейки и притискайки раната, от която стърчеше стрелата на Андреа. Капитанът слезе от коня си, приведе се към него, после коленичи, и с едно рязко движение, измъкна стрелата от раната. Младежът изкрещя и се сгърчи от болка. Андреа свали ризата му и пристегна раната му, за да не кърви. Младият друн го гледаше с бледо, изкривено лице. Андреа изтри окървавените си ръце в панталоните си и му каза:

- Може би е по-добре да не се връщаш в Пила. Едва ли в момента там ще те удостоят с почести. Качи се на коня си и отиди в някое близко село, където ще ти помогнат да се възстановиш.

После, докато се изправяше, мрачното му лице се отправи отново към друна:

- Не съм против краля, момче. Кралят е този, за когото правя всичко това. Никога не бих навредил на никого по каквато и да е друга причина. Заклевам се.

После взе вода от запасите на друните и един от техните коне, възседна го и препусна напред през гората.