ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

КОРИ ВЗИМА КНИГИТЕ...И ОЩЕ НЕЩО

Цялата нощ той почти не спа. Мислеше толкова много за нея, че на сутринта се чувстваше слаб и отмалял и краката му трепереха, все едно го бе хванала треска. На закуска преглътна насила два залъка и излезе. Радваше се, че не срещна никой по пътя към хълма, защото не се чувстваше способен да проведе никакъв разговор.

Когато се качи до развалините на стария храм, който стърчеше като счупен зъб сред скосените зелени ливади, Кори огледа овцете. Бяха се разпръснали вече да пасат, а старата овчарка Бела бе приседнала в единия край на ливадата, свила уши назад, прозявайки се мързеливо. По принцип Кори беше бдителен, защото трудно можеше да се довери вече на това куче, но днес не го интересуваше нищо. Седна на тревата и се загледа в разноцветното небе, нашарено от виолетовите, червени и жълти пръски, хвърлени от изгряващото слънце. Още отсега времето бе приятно; бе само с кожения си жакет и не му бе студено – това означаваше, че към обед щеше да стане много горещо.

„Спри да мислиш. Дори и да е имала желание да дойде, то със сигурност е било моментно. Вероятно тази сутрин вече се е чудела на глупостта си. А може би изобщо не мисли за това. Може би стои пред огледалото и си прави прически или се занимава с каквото там се занимават благородничките. Ами ако родителите ѝ са разбрали, че е излязла? Ако са я затворили в замъка до сватбата? Просто забрави за това. Забрави.“

В крайна сметка, дори и Фло да дойдеше, какво за Бога очакваше да се случи? Какво?

От абсурда на цялата тази история започваше да го боли главата. Както стоеше и прехвърляше в ума си за стотен път странното положение, в което бе попаднал, той неусетно задряма. Безсънната нощ явно си казваше думата. Събуди се след неопределено време, напълно дезориентиран. Трябваха му няколко минути, за да осъзнае къде се намира. Бе залят от парещите лъчи на жарко слънце, тревата наоколо блестеше като разтопено злато, кожата на лицето му смъдеше. Като се надигна, видя обширните зелени поляни, по които разпръснатите шарени овце все така спокойно пасяха, а Бела обикаляше между тях и въртеше опашка.

„Най-Светли! Колко съм спал? Обед ли е?“

Кори се изправи полека и пипна лицето си. Беше изгоряло. Чувстваше се замаян, но сякаш бе по-отпочинал от сутринта. Вдигна очи към небето. Ако се съдеше по положението на слънцето, наистина минаваше обед. Той почувства лек глад, после веднага отхвърли с отвращение мисълта за храна. Спусна се бавно надолу по хълма, хвърляйки очи на изток, там, откъдето би трябвало да се появи всеки, който идва откъм селото. Беше пусто.

Върна се обратно, въздъхна и все така прав, се загледа на север. Там хълмовете се редяха един след друг, по-високи и по-високи, докато накрая не се слееха в светло-кафеникаво-зелената верига на Южните Височини. Това планинско струпване, зад което се намираше Маринео бе далеч, поне на ден-два път. Щеше ли да прекоси някога тези височини? И защо това точно сега за първи път не му се струваше чак толкова важно и неотложно?

Тя дойде след около час. Кори седеше на поляната, унесен в мисли и появата ѝ го накара да подскочи. Въпреки че бе гледал почти непрестанно на изток през последния час, не бе вярвал, че в действителност ще я види. Отново му се стори, че пред очите му се изправя видение, че халюцинира от жегата. После, когато тя наближи и видя, че е съвсем истинска, сърцето му така лудо се разтуптя, че спря дъха му. Изправи се бавно и ѝ се усмихна смутено. Тя също му се усмихна.

- Здравей – каза ѝ той, когато тя се спря до него, леко задъхана и зачервена от изкачването-  не очаквах наистина да дойдеш.

- Защо не? – каза Фло - Аз винаги спазвам обещанията си.

Гласът ѝ бе странен, по-тих от вчера, и някак плах, въпреки че сега обстановката бе по-спокойна и нямаше защо да се страхуват, че някой може да ги види или чуе. Стори му се, че избягва погледа му. Сега, на дневна светлина, можеше да я види съвсем ясно и му се стори още по-красива. Кожата ѝ бе млечнобяла и изглеждаше невероятно мека; устните ѝ бяха с цвета на зряла малина. Няколко кафеникави лунички пъстрееха около малкото ѝ носле; тъмночервеникавата ѝ коса бе хваната на тила и откриваше лицето й; дългите къдрици се спускаха по раменете и гърба ѝ. Днес носеше зелена рокля, с дълги тесни ръкави, разширяващи се към китките, прилепнала по кръста и спускаща се плавно надолу в дълга надиплена пола, която закриваше обувките ѝ. Ръцете ѝ стискаха голям кафяв пакет пред гърдите.

- Трудно ли ме намери? – попита той, докато я водеше нагоре по поляната, по-далеч от овцете и кучето.

- Не. Но е доста високо и се поизморих. - тя все още дишаше тежко и Кори видя ситните капчици пот, избили на челото ѝ.  

- Ако искаш, поседни малко въпреки че вероятно бързаш. – той постла жакета си на тревата – Не е много удобно и за съжаление няма сянка, но . . .

- Добре е, благодаря ти – тя се възползва веднага от предложението му, а той седна до нея на тревата и кимна към кафявия пакет, който тя държеше в скута си:

- Това ли са книгите?

- Да – тя се усмихна, но продължаваше гледа настрани. Подаде му платнения пакет – ето ги. Три са, но са доста обемисти.   

- Мога да ги разгледам, нали?

- Разбира се.

Кори отви внимателно кафявия плат и отдолу, видя старите кожени корици на три дебели томчета, изпускащи тежък, упойващ мирис на хартия. Кориците бяха кафяви и без надписи, но като разгърна внимателно едната, видя на първата страница красивите заглавни букви, излезли изпод майсторската ръка на някой писар: Приключението на изгубеният син.

Кори разгърна още две, три страници – буквите бяха от тъмно мастило; големи, ясни, четливи, всяка страница започваше с главна буква с красиви завъртулки. Затвори книгата, вдигна я и я огледа внимателно – бе ушита много здраво и доста тежеше.  

- Това е . . . – не знаеше как да продължи. Зачуди се къде, в името на Най-Светлия, ще държи тези книги? Може би трябваше да ги скрие в нишата при Посланията, докато им намереше по-добро място, или не скалъпеше някакво правдоподобно обяснение за появата им. Дали не можеше да каже на баща си, че му ги е дал Делио? Делио . . .

- Това са просто книги – отвърна тя – не гледай кориците. Гледай съдържанието им. То е важното.

- Ще ги прочета. Всичките. Започвам още днес.

Но той бе наясно, че днес и една дума няма да може да прочете. Днес нямаше да може да прочете дори и собственото си име, ако го видеше написано някъде. Остави книгите внимателно настрани и погледна към Фло. Тя се взираше в тревата, сплела ръцете си една в друга.

- Благодаря ти много. Не знам какво да кажа. Това е изключително ценен подарък.

- Знаех, че ще ги оцениш. Затова ти ги давам.

- Никой никога не ми е подарявал нещо подобно.

Тя се усмихна, после двамата замълчаха. След малко Фло каза:

- Може ли да остана малко при теб? Не ми се прибира още.

- Разбира се. Естествено. Колкото искаш. Тук е много горещо обаче, да не вземеш да изгориш. Аз бях заспал одеве и сега виж ми лицето.

Тя го погледна – за първи път, откакто бе дошла – и се засмя леко:

- Да, виждат ти се следите от мързелуването.

- Хм, да. – той също се засмя – Сега, като е вече лято, явно ще трябва да търся по-закътани местенца, където да си проспивам дежурствата.

- Всъщност, тук е много приятно – каза Фло – градините в замъка са вечно в сянка. Има толкова много дървета. Понякога изпитвам нужда да съм на открито.

- Да не стане проблем за теб, че си тук – каза той.

- Няма. Казах на майка ми, че ще се разхождам на източните ливади. Не ме очаква скоро.

- Добре тогава.

Отново замълчаха. После Фло го погледна отново, още по-открито. Големите ѝ очи се впиха в неговите с някаква тъга, с неопределена молба; уплахата, която бе видял в тях вчера още ги изпълваше, но сега примесена и с пронизваща настойчивост. На Кори му стана още по-горещо; сърцето му отново се разбесня и непоносимите му удари го накараха да изпита болка в гърдите. Сплете пръсти и ги стисна с все сила. Погледна надолу и с периферното си зрение видя, че тя също впива очи в тревата.

- Съжалявам, че вчера така ти се натресох – каза тя тихо – чувствам се доста неудобно. Исках да ти се извиня. Обикновено не се натрапвам така на хората. Но предполагам, че се чувствах самотна.

- Недей – промърмори той и се изкашля – няма защо да се извиняваш. Аз се радвам, че се запознахме.

- Така ли?

- Абсолютно. Бях чувал доста за теб, но никога не те бях виждал на живо. Не предполагах, че си толкова. . . как да кажа. . . толкова земна.

Тя се позасмя.

- Да, хората очакват, че като говоря, ще ми падат рози от устата или нещо такова. Донякъде родителите ми са виновни за този мой образ. Винаги са ме държали толкова изолирана от всичко. Като някаква богиня или не знам какво си. Какво да си мислят тогава хората за мен?  

- Може би просто са искали да те предпазят каза той.

- От кого? От пияните отрепки в кръчмата ли? Стига, Кори, освен Арно, дето биеше жена си, да е имало някога друг престъпник в това село? Да не ме пускат да вляза в досег с едно толкова малко и сигурно общество. . . как могат да очакват тогава да приема лесно местенето си в голям град като Маринео? Пак хубаво, че досега не съм полудяла – тя въздъхна.

Кори я гледа известно време мълчаливо.

- Всеки има възможност да промени обстоятелствата, в които е израстнал, Фло – каза той накрая.-  Да промени и себе си, ако иска. Убеден съм, че ще се справиш с всичко, което те очаква.

- Де да имах твоята сигурност. Ти си невероятен оптимист, честно.   

- Ами, не чак толкова. Само се опитвам.

- Искаш ли да си поговорим за нещо весело? – каза тя – Нещо, което да ме откъсне от ужасните мисли? Какво ще кажеш?

- Добре – каза Кори – разкажи ми нещо за себе си, тогава. С какво се занимаваш по цял ден? За нощните ти разходки вече разбрах.

Фло се засмя, после наклони глава и се взря в тревата.

- Е, това не е точно весела тема, но. . .всъщност няма кой знае колко интересни неща в ежедневието ми. От малка се уча да шия, гоблени, възглавници, такива неща. Учила съм се и да тъка. Занимавам се с това, както и чета много книги. Баща ми е малко против четенето, той е доста консервативен, но роднините на майка ми носят много книги, когато идват и в крайна сметка аз си чета. Чела съм много хубави тълкувания на Посланията, например, които също мога да ти дам, ако искаш. Майка ми е много добра, тя ме пуска да излизам сама на разходки, прикрива ме от баща ми, както вече ти казах. Той не знае за много от нещата, които правя. Разхождам се с едни приятелки. Има една Ема, тя е жена на един от друните . . е, едва ли го познаваш . . . тя ми е много близка. Ще ми е мъчно да се разделя с нея. Обичам природата, градините, животните. Обичам и да яздя. Имам си кон. Казва се Ейвън. Страхотен е, сивочерен, с руса грива и опашка. Много е красив. Гледай сега какви глупости ти говоря.

- Защо да са глупости? Много ми е интересно – Кори я гледаше и не можеше да се начуди как това вълшебно, неземно момиче се вълнува точно от същите работи, които вълнуваха и другите момичета, които познаваше. Да, имаше много неща, които тя възприемаше подруг начин, неща, които бяха предоставени на нея и до които живеещите в селото нямаха достъп, но като цяло се оказваше, че не е много по-различна от тях.

- Кажи ми и ти нещо и за тебе – каза тя, откъсвайки го от мислите – ти сигурно си прекарваш дните много по-интересно от мен.

Кори едва не се разсмя.

- По-интересно ли? Я ме погледни! По цял ден се мотая като луд по тия хълмове. Когато има как, се занимавам с дърворезба и си взимам и тук работа, което ме отвлича, но в повечето случаи няма и тогава просто си вися, вися и си фантазирам . . .както ти добре разбра, фантазията ми е в повече. Определено не се е зародила от много интересния ми живот.

- И за какво си фантазираш? – тя се усмихна.

- Ами – внезапно му се прииска да каже: За теб. Преглътна, после впери очи долу в низината, където се виждаха разнебитените покриви на крайните къщи на селото – фантазирам си как ще стана известен майстор дърворезбар. Ще украсявам къщите на благородниците. Ще работя в някой голям град, например Маринео. Ще познавам всички важни хора. Ей такива неща. Занимавам си главата, като нямам какво да правя.

- Но това е чудесно! – тя го гледаше сериозно – би могъл да помислиш по въпроса съвсем сериозно. Ако успееш да си намериш покровител, някой, който да ти помогне в началото . . . да отидеш чирак и да се изучиш . . .

- Мислел съм си за това– каза той – но вече не съм толкова сигурен. От известно време започвам да се страхувам, че наистина не мога да разгранича фантазията от реалността и . . .

- Не, Кори, това, което си мислиш, е съвсем реално. Може да стане, ако го искаш. Аз дори мога да се поинтересувам за теб, когато отида в Маринео. Все пак ще съм първата дама там, нали? – тонът ѝ се понижи. Той я погледна загрижено, сърцето му отново се беше свило за нея. Осъзна, че никога не бе споделял мечтите си с някого до този момент. Не бе и помислял, че може да го направи просто ей –така, с такава лекота, и при това да срещне разбиране, а не присмех. Внезапно отново го завладя оптимизмът, който бе позагубил напоследък; да, Фло бе права, защо пък да не стане? Защо да не се бори наистина? Защо да не направи всичко възможно, за да сбъдне мечтата си? В този невероятен, почти нереален миг, изведнъж почувства, че може; че ще се справи с всичко, само защото тя е повярвала в него.

- Добре ли си? – попита я тихо. Фло го погледна отново с този така мъчителен за него, молещ и изпиващ поглед. Кори протегна ръка, докосна нейната. Пръстите му трепереха. Тя не помръдна, но не се и отдръпна. Той не искаше да я докосва за повече от миг, но когато сложи ръка върху нейната, усети, че вече не може да я отдръпне, бе станала тежка като воденичен камък. И тогава усети как малките ѝ пръсти се свиват около неговите, с такава предпазлива нежност, че му прилоша. Той затвори очи, задушаваше се, виеше му се свят. После, след един безкраен миг, в който ръцете им стояха сплетени една в друга, Фло отдръпна ръката си. Кори почувства, че тя се изправя. Той отвори очи и я видя, че е станала и се отдръпнала крачка встрани от него.

- Най-Светли! – прошепна тя. Посегна и повдигна роклята си с две ръце - трябва да тръгвам, Кори. Трябва да тръгвам – гласът ѝ бе изтънял и отново, както вчера, му се стори, че ще заплаче.

- Съжалявам – каза той и също се изправи, чувстваше се ужасно зле, главата му се въртеше, сякаш беше пиян – съжалявам . . . наистина, аз просто…извинявай, Фло.

- Мога ли да кажа нещо? Все едно е, защото така или иначе повече никога няма да се видим. – гласът ѝ трепереше – знам, че не те познавам изобщо, и нямам представа защо се чувствам толкова уверена в това, което ще кажа, но...бих предпочела да се омъжа за тебе, отколкото за който и да е владетел или крал. Това е, все едно е. Сбогом.

И тя се обърна припряно и тръгна надолу по хълма, придържайки дългата си пола. Той стоеше вцепенен, втренчен мълчаливо в гърба ѝ. Искаше на секундата да я последва, да я догони, за да ѝ каже всичко, което мисли, и чувства, но не можеше да помръдне, сякаш зъл дух от приказките го беше вкаменил. Дойде на себе си чак след няколко минути, когато фигурата ѝ вече се бе скрила зад падината. Събра някак сили и се затича. Тичаше с все сила, докато не я настигна. Тя се препъваше надолу по неравния склон. Той я хвана за раменете, спря я и взе ръцете ѝ в своите. Фло гледаше в тревата, по бузите ѝ течаха сълзи. Кори усещаше, че той също ще се разплаче всеки момент, но успя да се овладее и да изрече:

- Фло, ти си най-милото момиче, което съм срещал някога. Никой никога не ми е казвал толкова хубави неща. . .не съм чувствал подобно разбиране и подкрепа от никой досега. Чувствам те по-близка от всеки друг в живота ми, въпреки че и аз въобще не те познавам. Искаше ми се нещата да са по-различни, но не са, и затова единственото, което мога да ти кажа, е да бъдеш смела и да не забравяш, че бъдещето може и да не се окаже такова, каквото предполагаш. Това е.  

- Това не ми стига, Кори – промълви тя задавено – не ми стига изобщо.

- Фло . . . – но тя вече се бе обърнала и отново бързаше надолу по хълма, и този път той не я последва. Беше безмислено. Нищо не можеше да се промени.

Като се качи отново на хълма, избухна в сълзи и плака доста време, докато над него, слънцето бавно се спускаше на запад и лъчите му губеха по малко от изгарящата си сила. После лежа на тревата и гледа бялото, сякаш изметено от чувства небе, усещайки в себе си същата безкрайна празнота, която виждаше в светлия покров над себе си. Когато следобедът най-сетне превали и лек ветрец се изви над тучните ливади, тази празнота внезапно се изпълни с разтърсваща енергия, която го накара да скочи на крака. Проклет да бъдеше, ако се забавеше и една секунда повече! Проклети да са и тия овце, и всичко! Той ги събра колкото се може по-бързо, извика Бела и въпреки ненормално ранния час – бе едва пет -  се спусна надолу към селото. Вече знаеше какво оправдание да измисли, за да свърши работата, която бе отлагал от толкова отдавна.

Само след един час, с извинението, че му е много лошо и отива да го види Лепо, местният лечител, бе прибрал овцете в обора и вървеше по главната улица, към дома на Делио Нарди.

ГЛАВА ПЕТА

КОРИ СЕ СРЕЩА С КОВАЧА

Не изпитваше никакъв страх, напротив – пламтеше от увереност и оптимизъм. Независимо какво щеше да каже или направи Делио, след днешните думи на Фло, след невероятната подкрепа, която бе усетил от нея, Кори знаеше, че трябва да свърши тази работа. Някакво ново, особено чувство му подсказваше, че опитът му няма да е напразен, че ще доведе до неочаквана и прекрасна промяна в живота му – промяната, която чакаше от толкова време насам.   

Стигна безпрепятствено до пресечката, която водеше към дома на Делио. Сви по нея и след още петнадесет метра, бе пред къщата на ковача.

Къщата на Делио бе едноетажна, подобно на повечето къщи в тази част на Костелини. Бе четвъртита, стабилна, с добре измазани с вар тухли; керемидите на покрива бяха ярко червени, и старателно подредени, без нито една счупена. Оградата, също боядисана в бяло, заобикаляше малкия двор без нито една пукнатина или пролука. В двора имаше само трева и саморасли цветя, както и едно самотно ябълково дърво. Делио косеше тревата си и поддържаше двора, но не отглеждаше нищо. Снабдяваше всичките си нужди от другите производители в селото, включително и от бащата на Кори. Обикновено разменяше стоки за собствените си услуги, рядко искаше пари за работата, която вършеше.

Кори отвори малката врата на двора и след като пристъпи вътре, я затвори внимателно след себе си. Прекоси покритата с дъски пътечка, която водеше до входната врата на къщата. Делио очевидно бе у дома си, защото капаците на трите прозореца бяха отворени и стърчаха навън като разперени орлови крила. Отвътре се чуваха резки, монотонни удари на чук.

Той потропа на вратата, призовавайки спомена за наранената жена пред дома на съветника и грижовното отношение на Делио към нея; призовавайки вярата на Фло в бъдещия му успех. Почука отново, още по-уверено. Когато след малко Делио отвори и застана пред него, само по стари работни бричове, гол до кръста, с огромни мускули, блестящи от пот, свъсени вежди и тъмна коса, паднала пред очите, Кори бе смятал, че бе изпълнен с целия кураж, който притежава. При вида на изправената пред очите му фигура обаче, изведнъж почувства как сърцето му изстива и ръцете му се вледеняват. Още преди да си отвори устата, Делио притвори вратата и изчезна; върна се след секунда, вече облякъл стара риза с развързани връзки, отворена на гърдите. После го измери с очи отгоре до долу, много бавно и внимателно.

- Какво желаеш? – тонът му беше въпросителен. Изтриваше ръцете си в ризата, гледаше го изпод вежди, с някакво странно мрачно любопитство, което накара Кори да почувства още по-силен страх.

- Добър ден – каза Кори. Гласът му прозвуча странно, като чужд, – исках да говоря с вас.

- За какво става въпрос? – тонът на Делио бе учтив, но студен и към любопитството в очите му се прокрадваха някакви странни подигравателно злоради искрици. Те се сториха на Кори толкова особени, че той целият потрепера. Какво правя тук?, запита се, С какъв акъл дойдох?

- Аз . . .

- Да?

- Не знаех към кой друг да се обърна и затова дойдох при вас.

Делио го гледаше с неразгадаемо лице, но очите му продължаваха да излъчват това особено, полу-прикрито подигравателно злорадство. После изведнъж той се дръпна, отваряйки широко вратата.

- Но, моля те, влез. Заповядай!

Кори се поколеба. Нещо не беше наред, усещаше го. Вече му се искаше въобще да не е стъпвал тук. Каза си, че си въобразява, че страхът му от предстоящия разговор му играе номера. Защо да не влезеше, щом Делио го канеше? Всъщност, като се замислеше, поведението на ковача беше съвсем нормално. Делио беше такъв, заяждаше се постоянно с всички, за щяло и нещяло. „Нали точно такова държане очакваше, какво си се шашнал?“ Събра отново сили и последва ковача в малкото полутъмно предверие, отрупано със стари дрехи, обувки, кутии и други вещи с неясно предназначение; после през тясното коридорче, което водеше до работилницата му. В работилницата миришеше силно на метал. Бе задушно и непоносимо горещо. Силен огън гореше в огнището. По рафтовете и пода беше натрупано желязо, Кори различи безформени метални купчини, ножове, подкови, подпори, части от решетки за камини. Върху наковалнята в центъра на стаята лежеше нещо, което приличаше на полуизкован меч. Голямото корито с вода изпускаше задушаваща пара. До наковалнята имаше малка маса и стол.

- Съжалявам, работя – каза Делио – но ти не се притеснявай, говори. Ще те изслушам – сега подигравката и злорадството в гласа му бяха съвсем очевидни. Той натопи ръцете си в една кана с вода, после ги избърса в една мръсна кърпа окачена на стената. Извърна глава към Кори, който стоеше мълчаливо, отново изключително разколебан, и повдигна високо вежди.

- Е, слушам?

- По-добре да дойда друг път – каза изведнъж Кори – струва ми се, че ви притеснявам. Вършете си работата.

- Да ме притесняваш? О, не. Поскоро, така като гледам, ти май си доста си се притеснил. Не виждам защо трепериш така иначе, след като тук човек може жив да се изпържи. – подигравателната загриженост в очите на Делио беше непоносима. Кори изведнъж почувства, че този човек е напълно луд, как въобще бе могъл някога да му се възхищава? Окончателно се убеди, че идването му тук е огромна грешка.

Отстъпи крачка назад към вратата.

- Благодаря ви за гостоприемството. Ще дойда друг път.

- Няма да има друг път, моето момче. Казвай сега, каквото имаш да казваш. При мене се идва само веднъж.

- Не аз . . .наистина. Благодаря ви, но ще тръгвам.

Делио направи две крачки към него и сложи ръката си на стената, препречвайки пътя му към вратата. Кори замръзна. Лицето на Делио беше на сантиметри от неговото, лъхаше го мирис на пот и метал, пропит в кожата му. Виждаше загорялата кожа, наболата черна брада, ситните бръчици около очите, и по-дълбоката бръчка, която прорязваше високото му чело. Делио го гледаше съсредоточено с тъмните си очи, които макар и да изразяваха заплашителен интерес, всъщност не говореха абсолютно нищо на Кори.

- А аз държа да чуя какво искаш да ми кажеш. Влезе в къщата ми, а допускам това изключително рядко. Гласувах ти доверие, защото наистина ме обзе любопитство и държа любопиството ми да се удовлетвори, а не да стоиш тук и да ми се пулиш като недорасъл фукльо.

- Моля ви – промълви Кори, усещайки как всичките му мускули треперят до болка от напрежение, – моля ви, пуснете ме да мина!

- Не и преди да получа обяснение защо нахълта в дома ми. Е, слушам!

- Няма да приказвам с вас! – Кори говореше през зъби, с чувството, че се задушава от близостта на Делио. Започваше да му се вие свят. – Махнете се от мен! Искам да си вървя, ако обичате!

И в следващия миг, само за една секунда, без въобще да разбере как е станало, цялото му тяло се разтресе от болка, а той самият се намери на мръсния под на стаята. Тежкият ботуш на ковача бе върху него и притискаше гърлото му. Кори веднага се опита да се надигне, но ботушът го натисна така силно, че въздухът му спря и пред очите му избухнаха червени цветя. Усещаше как се задушава, стаята се люлееше пред очите му като детска люлка, подмятана насам-натам от объркани, яростни ветрове. Ботушът се отпусна малко. Кори погледна нагоре; фигурата на Делио се извисяваше сякаш на километри нагоре, пред зашеметения му поглед.

- Няма да приказваш с мен, така ли? – попита ковачът. Гласът му се стори на Кори тътнещ, странен, неразбираем. Той се опита да хване крака на Делио, да го блъсне настрани, но натискът отново се усили до такава степен, че той помисли, умирам, боже, умирам, ще ме убие ли, защо не разбирам, защо, и после отново можеше да диша, а Делио отново прозвуча някъде над него: ”Сега ще чуя ли за какво ме притесняваш по време на работа?”. Кори успя да изхъхри, пусни ме, какво ти става, ненормален ли си, и след един последен непоносим натиск, ботушът се отдръпна от врата му, самият Делио рязко се отдръпна и отстъпи две крачки назад. Кори се надигна веднага, кашляйки, гърлото го болеше непоносимо, стаята се въртеше пред очите му. Докато се изправяше, залитайки, на крака, видя, че Делио му е обърнал гръб и се е облегнал на единия рафт, опрял лице на ръцете си. Кори остана неподвижен за миг, взирайки се в тила му, чудейки се какво да направи; после осъзна, че както и да реагира, ще е все едно. Станалото бе станало, не можеше да се промени. Обърна се и се запрепъва към вратата. Блъсна я, мина през коридора и предверието, прекоси двора, излезе от външната порта и след минута вече тичаше по уличката, която водеше към главния път. В момента в който усети, че е сам, почувства се сам, се срути в най-близките храсти и повърна. След като спазмите отминаха, усети как целият се разтърсва от ридания, най-светли о помогни ми помогни ми  . . . и без да спира да плаче, тръгна по главния път. Залиташе, не гледаше накъде върви, не виждаше нищо, освен размазани, неясни форми през стичащите се по лицето му сълзи.

Когато стигна вкъщи, започна да повръща отново и не спря цяла вечер. Накрая майка му наистина извика лечителя Лепо, и той му предписа някакви отвари, от които Кори едва успя да изпие една чаша и отново се срути напълно изтощен в леглото. Като в просъница, чу роговете, които стражите на замъка надуваха, и които заехтяха вечерта в цялото село, което означаваше, че в района са дошли кралски пратеници. А на другия ден сутринта, когато чу майка си и баща си да говорят, че кралските пратеници са отвели Фло Бари, за да стане жена на крал Лио, как баща ѝ бил съсипан, защото не знаел как ще съобщи тази новина на велиса Орнели, Кори помисли, че това е само още един от странните сънища, които измъчваха съзнанието му след случката с Делио. Чак следобеда, когато се почувства достатъчно добре и с достатъчно ясно съзнание, за да се надигне от леглото и да хапне нещо, за свое огромно удивление разбра, че разтърсващата новина за Фло Бари е истина. Вчера вечерта кралски пратеници дошли в Костелини и заявили, че както повелява традицията, кралят си избира жена от дъщерите на селските благородници. Изборът му се е спрял на дъщерята на Бари. Кралската дума бе тежка, действаше бързо и безотказно и още тази сутрин, Фло била отведена с пратениците. Към Маринео вече препускали конници, пратени от Бари, за да съобщят потрисащата новина на бившият ѝ вече жених, владетелят на юга Лито Орнели.

А Кори не знаеше какво да мисли, и докато се отпускаше отново в леглото, в ума му ехтяха думите на Фло: „Любовта и доброто, да надделяват над всяко зло? Да, може и да става така. Може, но не и в този свят.“ 

„О, Фло!“, помисли си той безсилно.