25 мая 2015 г., 17:32

Градушка 

  Проза » Рассказы
696 0 0
1 мин за четене

Градушка


Не помня, не помня дори какво се случи тогава, но знам че имаше повече вода във въздуха от обикновено.От облаците започнаха да се хвърлят малки самоубийствени човечета, а аз си седях под навеса, ако разбира се за навес се приема чадър закачен на дърво.
Чакахме дядото да прибере козите, защото вече беше станало 7-8 вечерта. Небето беше с цветът на пепелника в петък вечер у дома и от него летяха тези човечета и всяко едно пееше своята песен. Успях да се заслушам в думите на песента на едно ледено човече.
Падайки то крещеше мелодично:

-Идвам от от вратите райски
и ще падам още малко
Аз от страх не умирам
Да му мисли листото детелиново.

Представяш ли си да си една от тези души, търсещи живот в падането си.Ледените души нямат право да падат мълчаливо, ако не пеят докато падат, ще се разтопят и ще завършат като една обикновена капка вода. Няма да подсетят цветята и земята, че там от където идват е по-студено, а най-лошото за една ледена душа е да бъде объркана с някаква си тиха роса. Росата идва кротко и кротко си отива, за разлика от мразовитото душище, което хвърчи с бясна скорост и страшната си песен от много високо.

Дядото седна при нас, препсувахме с престорена емоция лошото време и сипахме по една ракия.

-Еий аман от тва мръсно време значи!

 

© Огън Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??