Внимание! Това е фенфикшън. По-голямата част от героите не са измислени от мен и не притежавам никакви права върху тях. Историята не е създадена с цел печалба, а само и единствено за забавление. Жанрът е смесица между психологическа драма и екшън – екшънът, за моя изненада, беше написан с огромно удоволствие.

Въведение:

След смъртта на природената си сестра Рейвън и ученичката си Джийн, Чарлс Екзейвиър предава ръководството на Института за надарени деца на доктор Ханк Маккой. Измъчван от силна вина заради преживяната трагедия, той се премества да живее в Калифорния, при стария си приятел (и противник) Ерик Леншър. Чарлс е решен да се отърве веднъж завинаги от телепатията си, защото смята, че тя причинява много повече вреди, отколкото ползи на хората. Космическата енергия, унищожила Джийн, обаче, отваря врати за нов световен катаклизъм, в който Чарлс, иска или не иска, отново ще бъде въвлечен. Той и приятелите му мутанти ще трябва да се справят с ново предизвикателство – вирус от неизвестен произход, който променя до неузнаваемост хората, които обичат.

Главни герои:

Чарлс Екзейвиър(професор Екс)

Ерик Леншър(Магнито)

Ханк Маккой(Звяр)

Лили Пърл (жителка на Нов Хоризонт, Калифорния. Притежава способност да облекчава физически болки). Тази героиня, както и селото Нов Хоризонт, са измислени от мен.

Антъни Евънс(телепат, ученик в Института за надарени деца). Този герой е измислен от мен.

Второстепенни герои:

Джеймс Лоугън(Върколак), Скот Съмърс(Циклоп), Питър Максимов(Живак), Кърт Вагнер(Сянка), Ороро Мънроу(Буря) – учители в Института.

Филипа, Джош, Кейт, Мери, Андрю, Матю, Анастасия – ученици в Института. Тези герои, с изключение на Кейт, са измислени от мен.

Бележка: Текущата история се развива през 1984. Сгъстила съм времевата линия – пренесла съм действието на „Тъмния феникс“ в началото на осемдесетте години, а действието на „Апокалипсис“ – още малко по-назад. Това е направено с цел да задържи главните ми герои по-млади, в интерес на романтичния ми сюжет. Другото, с което трябва да се примирите, е вкарването на Джеймс Лоугън в историята – предполагаемо се е запознал преди няколко години с професор Екс, предполагаемо е участвал в събитията от „Тъмния феникс“ и съответно в момента преподава в Института. Страшно любим персонаж ми е, така че просто нямаше как да го пренебрегна.

Възможно е да откриете и други несъответствия, за които се надявам да ми простите. Повечето грешки са целенасочени, но ако има някоя неволна, ще се радвам да я коментираме и поправим заедно.

И…започваме!

1.

- Защо не излизаш от стаята? – попита Приятелят.

Антъни се вгледа в танцуващите прашинки пред него. Навлизащата светлина през открехнатия прозорец ги оцветяваше в ярко жълто. Бяха като миниатюрни монети, пръснати във въздуха от щедър владетел.

- Защото не мога да разговарям с тях – отвърна той. Въздъхна и се наведе леко напред, извръщайки очи от невидимата фигура. Макар и нематериален, Приятелят бе там. Винаги идваше, когато имаше нужда от него.

- Нали професорът те научи как да го правиш? В последните месеци се справяше добре. Просто говориш мило и учтиво с тях, независимо от това, което прочиташ в главите им. Когато овладееш издигането на стените, вече няма свързан с тях постоянно и ще стане още по-лесно.

- Не мога да бъда лицемер. Не мога да говоря неща, които не мисля.

- Как го правеше досега?

- Професорът беше тук. Всяка вечер говорехме и изливах пред него всичко, което съм сдържал през деня. Пред него, и пред Джийн. И двамата ги няма вече.

- Сега ще изливаш натрупаното през деня пред мен.

- Не е същото! Знаеш го! Ти не ме разбираш както той ме разбираше!

- Аз те разбирам по-добре от всеки друг, Тони. Професорът прекара с теб само три години, а съм ти бил компания цял живот.

- Не, не мога!

- Можеш. Поеми отговорността, която професорът ти възложи. Общувай с другите. Учи се. Израствай.

- Не мога! Разкарай се! Не мога! – Антъни се наведе още напред на стола си и стисна главата си с две ръце. Сърцето му думтеше, слепоочията му пулсираха. Усети присъствие отвън. Не размитите, колективни емоции от минаващите по коридора ученици, а едно точно, конкретно присъствие. Напрежение, примесено с нежност. Страх, примесен със загриженост.

Филипа.

Изправи се в момента, в който на вратата се почука. Антъни прекоси разхвърляната стая и отвори. Нисичкото русокосо момиче стоеше пред него, облечено в широки разпрани дънки и късо потниче, което откриваше корема ѝ. На пъпа ѝ блестеше сребърна халка. Косата ѝ бе подстригана късо и кичурите стърчаха нагоре, намазани с блестящ гел в разноцветни нюанси.

- Директорът те вика в кабинета си – Филипа се облегна на рамката на вратата и сложи ръка на кръста си. – Мисля, че самоизолацията ти му е омръзнала.

Антъни хвърли поглед през рамо. Приятелят беше изчезнал. Танцуващите жълти парички се спускаха бавно към пода и се разтваряха в гъстата гора от мокетни влакна. Антъни прекара ръка по челото си.

- Хубаво. Ще мина през кабинета му следобед.

- Не следобед. Каза веднага.

Антъни беше готов да я прати да предаде на директора съобщението: „Гледай си работата!“, когато усети рязкото покачване на загрижеността ѝ. Много се притесняваше за него. Толкова много, че въпреки нафукания си вид, едва сдържаше сълзите си.

- Добре – той се наведе и целуна Филипа по устните. Притисна я за момент към себе си. – Добре, гълъбице. Ще отида сега, щом трябва. Ще ме изчакаш ли, за да обядваме заедно?

- Да. Ела в стаята ми после, ще бъда там. – Филипа се усмихна. Част от болката ѝ се оттегли и се замени с топлота и надежда. Антъни се усмихна, погали игриво обръснатия ѝ тил, после пъхна ключа за стаята в джоба си.

2.

- Е? – Ерик стоеше на входа, скръстил ръце. – Харесва ли ти?

Чарлс присви очи. Светлината от отворената входна врата на бунгалото го заслепяваше. Фигурата, очертана сред златистия правоъгълник, бе с размити черти, плуващи контури, почти сюрреалистична.

- Идеално е – той огледа още веднъж широкото холно помещение, почти лишено от мебели. Колелата на количката му се плъзгаха с лекота по чисто новия, лъскав паркет. Между кръглата маса в центъра и кухненските шкафове в дъното имаше достатъчно разстояние, за да минава спокойно. Хладилникът бе малък, шкафовете поставени на ниско, така че да ги отваря без проблем. Кранът на мивката – също. Върху ръчно плетената покривка на масата, напомняща му на старинните покривки в собствения му дом, стоеше малка саксия със здравец. Любимото му растение, любимият му аромат.

Ерик го бе развел и в другите две стаи. Едната – голяма спалня с широко легло, с височина на нивото на количката. Ниско писалище под квадратен, закрит със сламеножълти завеси прозорец. Гардероб с поставени на ниско дръжки, и библиотека с отвесно разположени рафтове, в която вече бяха наредени голяма част от любимите му книги. На една от стените – картина на книжните сергии край река Сена в Париж.

Банята, на свой ред, бе също оборудвана с всичко необходимо за състоянието му и направена изцяло по негов вкус. Ерик не говореше, докато го развеждаше из новия му дом, но сега обляната му в светлина фигура на вратата трептеше от хиляди неизказани въпроси, скрити зад простото: „Харесва ли ти?“ Всички те можеха да се обобщят само в един – Мога ли да изкупя миналото?

Чарлс се отдръпна от съзнанието му. Прекалено много болка имаше там все още. Стигаше му неговата собствена.

- Изненадващо е, че си наясно с всичките ми лични предпочитания, като се има предвид, че навремето живяхме заедно само няколко месеца. Пък и тогава бях…доста по-различен човек. – Чарлс се почеса по брадичката и хвърли поглед към куфарите, струпани в единия ъгъл на хола.

С крайчеца на очите си видя широката усмивка на Ерик. Приятелят му отпусна ръце.

- Имам си информатори – каза той и пристъпи напред. – Ще имаш ли нужда от помощ с багажа?

- Говорил си с Ханк, а?

- Обстойно.

- Аха. Заедно ли планирахте всичко това?

- Може да се каже. Е, ще имаш ли нужда от помощ?

- Сега, не. В следващите дни, обаче, ще имам. И то сериозна.

Усети трептенето в тона си. И Ерик явно го усети, защото направи още една крачка напред. Бръчката, разсичаща високото му, загоряло чело, се задълбочи.

- Какво имаш предвид?

- Имам предвид, че… - Чарлс отново се почеса по брадичката. Брадата го дразнеше. Още утре щеше да се обръсне. - …ами…имам предвид, че възнамерявам да започна да ходя, Ерик.

3.

Ерик замръзна на място. Стоя така около минута. Нито един от пръстите му не се свиваше, нито едно мускулче на лицето му не помръдваше. И без да влиза в ума му, на Чарлс му беше ясно какво ще намери там.

Страх.

Най-сетне, Ерик тръсна глава.

- Имаш предвид, че ще си слагаш от серума на Ханк ли? – той се изкашля.

- Да.

- Онзи, който лекува гръбнака ти, но спира телепатията ти?!

Нова дълга тишина. Този път я наруши Чарлс.

- Мислех, че си окей с пенсионирането ми? – подхвърли. Ерик трепна и впи пръстите на дясната си ръка в дланите.

- Аз…не, аз…- той си пое дъх. – Виж, извинявай, просто се шокирах. Не съм сигурен, че…

- …че искаш да зарежа способностите си?

- Чарлс, стига!

- Имам право на това, приятелю. Уморен съм. Уморен съм и… - Чарлс въздъхна. - …и не съм сигурен, че някога ще успея да преодолея това, което се случи. Исках да контролирам всички, мислех, че съм всемогъщ – виж докъде ни доведе това. Училището е в добри ръце, нали? Ханк и Антъни ще се грижат за всичко. Антъни вече може да работи с „Церебро“, нали знаеш? Въпреки че е на осемнайсет, е доста напреднал. Имаше проблеми с общуването в началото, но вече започна да ги преодолява. По-добър заместник от него няма да намеря. Особено след като вече я няма Джийн…- Чарлс замлъкна. Обори глава. Обичайната тъпа болка във врата му изведнъж се усили, стана почти непоносима. Усети мъчителното сковаване в кръста си. Пропусна болкоуспокояващите тази сутрин, въобрази си, че ще се справи без тях. За кой ли път.

- Добре ли си? – Ерик пристъпи, приклекна до него.

- Да…не…боли ме проклетия врат. – посегна и започна да масажира механично туптящото място. – Трябва да си взема хапчетата.

- Извинявай, Чарлс – Ерик опря длан на освободената облегалка на количката. – Имаш право на това, така е. И да, прав си, изплаших се. Знаеш ли, подсъзнателно, през всичките тези години – винаги съм разчитал на теб. Каквото и да се е случвало, съм знаел, че си там, да ни пазиш. Мен, и всички останали – да ни пазиш от самите нас. Винаги съм знаел, че ако объркам нещо, ако стъпя накриво, ти ще си там, за да ме изправиш. Затова вероятно сега…

- Вече можеш да се пазиш сам, Ерик. Достатъчно израснал си. Повече дори и от самия мен.

- Мислиш ли?

- Убеден съм. Иначе нямаше да съм тук. Да ти призная, сега аз се чувствам в безопасност с теб. И мисля, че това ще е най-подходящото място, за да започна експеримента с краката си.

- Имаш ли достатъчно серум?

- Да. Ханк ми е дал за цяла година. Дневната доза е съвсем малка, но не трябва да я пропускам. Усъвършенства го – сега се приема през устата. Съвсем лесна работа ще е. Пиенето на серума, де, не ходенето.

- Нали имаше един период, в който го взимаше и ходеше?

- Да, но беше отдавна. Дванайсет години минаха оттогава. Въпреки че си правя гимнастиката всеки ден, мускулите и костите ми са в лошо състояние. Всъщност, консултирах се с лекарката ми, преди да дойда тук – каза ми, че е невъзможно да проходя без операция за удължаване на сухожилията. Няма, казва, да издържиш на болките от ходенето, ако тръгнеш сега.

- Господи! Сигурен ли си, че наистина го искаш?

- Да. На четиридесет и седем съм, все още имам шанс да поживея нормален живот. Ще ми трябва помощ, обаче, както ти казах. И то голяма.

- Добре – Ерик се пресегна и стисна лявата му ръка. – Щом си го решил, с теб съм. И, между другото, няма да съм само аз. Тук нямаме друг телепат, но имаме едно момиче, което мисля, че може да ти свърши работа. Ще те запозная и с нея, и с другите довечера.

4.

Антъни пристъпи в колебание в стаята. Погледът му бе впит в подметките на изтърканите му гуменки. Не си бе направил труда дори да се преоблече – дойде с долнището на анцуга и торбестия суитчър – същите дрехи, с които се въргаляше в леглото си от няколко дни насам.

- Добър ден – чу резкия глас на Ханк Маккой. – Ела и седни, ако обичаш.

Антъни вдигна глава. Стените на големия кабинет се издигаха край него, покрити с дипломи, картини, фотографии. Повечето фотографии бяха на отминали и сегашни ученици, струпани на групи, с широки усмивки на лицата. Между тях винаги стоеше Чарлс Екзейвиър на инвалидната си количка, с вглъбени, сериозни очи и лека усмивка на лицето. На някои от фотографиите бе млад, с тъмна, пригладена назад коса; на други такъв, какъвто го познаваше Антъни – с изпито, слабо лице и напълно гола глава.

Искаше му се да се пренесе в някоя от тези фотографии. Да има способността да се смали и просто да скочи вътре, да се слее с тази щастлива тълпа. Да бъде там, до професора, да води с него един от онези дълги, разтърсващи мисловни разговори. Би дал всичко за това. Всичко.

- Седни, Антъни! – гласът на директор Маккой се повиши. Антъни прекоси трите метра до бюрото и седна. Някога за него бе привилегия да влиза тук. Сега бе истинско мъчение.

- Това форма на протест ли е? – запита Маккой. Грамадното му тяло, покрито със синя козина, бе леко наведено напред. Челото му се бърчеше, сините му пръсти стискаха химикалка и потропваха с нея по бюрото.

Всъщност това, което Маккой си мислеше, бе: „Ако си въобразяваш, че ще разиграваш мен така, както разиграваше Чарлс, много си сбъркал. Или ще влезеш в правия път, или ще напуснеш Института!“

- Имам нужда от почивка – отвърна Антъни тихо.

- Болен ли си?

- Уморен съм.

- Има ли физиологична, или психическа причина за умората ти?

- Защо ме извикахте тук, господин Маккой?

Защото ми писна от теб. Защото ме е яд на Чарлс, че те тръсна на главата ми. Защото по цял ден стоиш и говориш на стените, вместо да се опиташ да се приспособиш. На всички ни е трудно. Ние поне правим усилие. Ти какво правиш?

- За да разбера докога ще продължава това положение. Изпускаш учебен материал. От цяла седмица не си се явявал на индивидуалните ни уроци в „Церебро“. Отделил съм по един час всяка сутрин специално за теб, за те въвеждам в това, което професорът ти остави като наследство. Не смяташ ли, че трябва да проявиш малко уважение към неговата вяра и моите усилия?

- Той щеше да го остави на Джийн – каза Антъни сухо. – Остави го на мен, просто поради липса на друг кандидат.

- Не е така – Маккой се наведе напред и сега в мислите му се промъкна нещо като съжаление. Слабо, но все пак го имаше. Не че бе по-добро от досадата и неприязънта. – По света има десетки телепати. Чарлс не вика всеки от тях тук. Видял е потенциал в теб. Повярвай ми, не би ти поверил такава отговорност, ако не ти вярваше. Опитай се и ти да повярваш в себе си. Поне се опитай, моля те!

- Нямам това, което те имаха – Антъни вдигна ръце и се вгледа в тънките си, слаби пръсти. – Джийн и професорът, имам предвид. Те избираха да вярват само на добрите мисли на хората. Аз винаги вярвам само на лошите. Винаги реагирам само на лошите.

- Това ще се поправи с времето. Само ако допускаш хората до себе си, обаче. Започнеш ли пак да се самоизолираш, няма как да стане.

Моля те, не ми създавай проблеми, Антъни. Моля те, не ме карай да те изключвам от училище. Чарлс няма да се върне, дори и заради теб, прекалено наранен е. Има си свои проблеми сега. Не ме карай да те гоня оттук.

Антъни замълча. Гледаше пръстите си.

- Добре, господин Маккой. Ще идвам на занятията. Ще продължим уроците с „Церебро“. Ще се опитам да общувам с другите. Ще направя каквото мога.

Маккой надигна мощните си рамене и плесна с ръце.

- Е, браво! – вълните на облекчение, залели ума му, почти накараха Антъни да залитне. – Това исках да чуя! – той се изправи и с леко изръмжаване, тупна Антъни по рамото с косматата си лапа. – Не забравяй, че не си сам, хлапе. Тук има много хора, които са готови да поговорят с теб, ако им дадеш шанс. Просто отвори сърцето си.

- Добре – Антъни вече изпитваше нетърпимо желание да се махне. В момента, в който затвори вратата на кабинета зад гърба си, шумна въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите му. Той се затича по училищния коридор, слезе по стълбите, прекоси фоайето и спусна в спалното крило. След десет минути, двамата с Филипа вървяха бързо към столовата, прегърнати през кръста.

- Какво ще правиш следобед? – попита я.

- Мислех да потренирам с гълъбите – отвърна тя.

- Остави това. Много е скучно. Да идем да поиграем с животните във фермата.

- Тони, но това е…това е забранено…

- Е – не мислиш ли, че е крайно време да направим нещо забранено?!